...

Някои дни се събуждам с мисълта, че те оставихме да си отидеш жаден и това така е заседнало в съзнанието ми, че ме задушава и искам цялата мъка да се излее от очите ми и да потопи дните...
Само че от това няма измъкване, а ти не си тук и ние трябва някак да се справяме.

                                                                                               

                                    Една изгубена ябълка гони зимата, а

                             на 400 км от нея валя първият сняг и 

                             всичко се нареди както трябва:

                             предстои ми повторно запознанство 

                             с това място.

                             Малко е страшно, леко е вълнуващо и

                             един край ще отведе до безкрайно 

                             много нови пътеки.

The XX - Intro [long version]

...

целият свят ми горчи

...

Скъпи татко

капитане,

островът е много интересен, обаче няма акули. 

По цял ден можеш да се гмуркаш без да видиш

акулска перка на хоризонта и на човек му става

малко мъчно.

Имаме си делфини и с тях плуваме навътре,

навътре. Толкова навътре, че островът се

превръща в малка точка и оставаш сам в 

цялата тази синева, синя като очите на мама 

и ми трябва само ей толкова да се протегна,

за да те хвана за ръката и да те измъкна от 

морето.

Само че аз самата съм в морето и точно, когато

се сетя за това, делфините решават, че е време 

за тръгване.

И ние си тръгваме.

До следващия път.

...

той е бил там,
а мен ме е нямало...
преди време
ме имаше,
винаги,
а сега не.
събирам в себе си някакви сълзи,
които няма да излязат,
защото всичко е
отдавна минало,
но още ми горчи
и искам
да
съм.

липсваш ми.
липсвате ми.

...

и небето

и планината

и дърветата

и парка

и рано сутрин

цветовете ни спят

...

и всеки път, когато ми липсващ убийствено много, си представям как възлите любов в мен се разплитат и разнищват и ти изпращат обичта ми... дори и да си толкова далече, че и слънцето не може да те достигне

бла бла бла

и
щрак
отражението Ми
в очите Ти

щрак
цветовете Ти
по кожата Ми
се спускат
бааавно
и потичат
по
ръцете
краката
оставят островни следи

щрак
и времето
го няма
няма го
и нещата пак
са застинали
и ръката Ти
тежи на
рамото Ми
а слънцето залязва
и светлината
пълзи
по усмивката Ти
поникнала
по устните Ми

щрак
щрак
щрак
...
води ни в дълбокото
и тъмното
защото
аз снимам
как умира
една история
и краят й
няма да е красив
вярвай ми
...
щрак
отражението Ти
в очите Ми

...

тази нощ
светкавиците бягаха
по небето
и лятото излезе от моите очи
и стана студено
а сивото се намести в
зениците и каза
Аз оставам
Ти си тръгваш
и въпреки че тя ще те моли
да се върнеш
ти няма да погледнеш назад
защото пътят очаква
твоите
леки обувки
и въпреки
че
нейните
сълзи
ще наводнят
земята ни
ти няма да погледнеш назад
докато
тя ти пее песни
за дълги вечери
пясък
и скали
в които смеха се разбива
уморен от битки
аз ти казвам
ти няма да погледнеш назад
защото
моят глас
вече не оставя следи
в мислите ти
и там има
само нови посоки
които водят
в непознатото
а устните им
пулсират
с ритъма на сърцето
ти
Аз оставам
ти си тръгваш
И никой няма да погледне назад

every single night

...

защо обичам да съм тук ли?
защото когато вървя по тези улици,
съм още в началото
на дните
и мога да те оставя сам
да чакаш, чакаш
чакаш,
мога да те гоня,
за да те  разсърдя,
а после да кажа
не се цупи
още съм малка
по-малка от теб
и тези неща не са ми ясни
ще трябва да ме научиш
за да е по-лесно в следващите дни
и години
и още я нямаше къщата под планината
и шарената котка
но ги имаше нощите под звездите
и онези пътувания,
които започваха рано сутрин
и не свършваха
и можех да си тръгвам
и да идвам, когато искам
и да те ядосвам
или разсмивам
или просто да те оставям
и да поемам в друга посока,
защото си мислех,
че винаги ще ме чакаш
и ще има място за мен
в
очите ти
и то имаше,
докато аз не пораснах
и тогава вече
в моите очи
се появиха другите
и ти си тръгна,
а аз не можах да се върна
назад
или не поисках,
не знам.
но след мен останаха
много ядосани разговора
и няколко остри думи,
които още връзват ръцете ми,
и спират дъха ми,
когато се опитвам
да дръпна времето за опашката.

...

Там където ти стоиш е тихо,

Толкова тихо, че чуваме как растенията ровят с корени

И пият водата от почвата

И там, където ти стоиш е тихо,

Толкова тихо, че и гърлото си да издера от викане,

Няма да ме чуеш

Всяка сутрин почва с твоите думи

И небето пак е пълно с дъжд,

А всяка вечер около мен е тишина,

Докато се опитвам да гледам с твоите очи

И да дишам с твоите гърди

И ни липсваш толкова много,

Че вечер се събираме тримата и те чакаме

И още е рано да пиша за теб,

Защото много боли

И ти благодаря.

...

май, май ще приключваме тук

...

И те се разделиха.
Всеки почна да рови в тялото на другия и да събира парчетата от себе си.
После останаха дупки.
И двамата ходеха  някак смешно, краката им се кривяха и ръцете излитаха във въздуха, защото сърцата им бяха прекалено заети да се справят с липсите.
Но и това свърши.

...

върни ме тук
и ме дръж
здраво,
не ме пускай
да се понеса по вятъра,
защото
все някога небето ще падне върху ни,
а аз
те обичам
и искам
да ме държиш при себе си,
тук,
под сянката на миглите
и смехът на очите ти,
докато
дългите ти
тънки
пръсти
тъкат истории
за небивали земи.
върни се за мен,
разкажи ми приказката за
единственото
момче,
скрий ме в зениците си,
докато празнувам
и си спомням
как брадата ти
рисуваше картини по бузите ми,
шията,
ръцете,
защото аз се върнах
и смятам да остана.

...

Чакай ме

Чак

Кай

Ме

Защото

Искам да дойда с теб

Но вече не виждам ръцете ти

протегнати

Да сочат пътя

И очите ти усмихнати

Да светят в моите

И  да ми шептят

Колко нежни са миглите ми

И каква е сянката на настроенията ми

В твоята глава

И в моята

Някои дни

Не мога да стана и да чуя думите ти

Които трябва да ме водят

Безопасно по

Завоите

И покрай уж стръмните

Скали

Които искат да ме вземат

И от които

Честно казано

Понякога и

Много тайно

Ми се иска да бъда взета

И да потъна

В острите им ръце

И да се изгубя

Във водовъртежните им сини очи

И усмивки

Които залепват

За мен

През задимената стая

Над късния смях

И искам

Онази извивка

С тъмната сянка

И сладкия вкус

Да попие в моята кожа и да стане моя

И на никого друг

И макар че

Се размниавам с нея

Лудо и безпосочно

Мога да кажа

Кога ме помнят

И кога не

Аз те помня

Ти няма да ме забравиш..

...

аз събирам разни неща.
събирам мидички, камъчета, цветове, изтощение, минали неща, минали думи
изобщо събирам почти всичко
събирам по малко и от себе си оттук и оттам,
когато забравя,
че би трябвало да съм цяла,
сглобявам се като си спомням
кой какво е казал и нареждам парчетата по себе си
все едно редя пъзел
с 3ооо части
или с 1о ооо
не знам...
колко части би трябвало да имам?
колко пъти са ме обичали заради това, което бях?
и колко ме обичат заради това, което съм?
и тези парчета,
които се лепват за мен
мои ли са,
или някой ги е намерил
и решил, че ми подхождат
и просто трябва
да хванат малкото ми тяло
с малки ръце
и малки крака
и да го нарисуват по друг начин
като започнат с очите
устата
носа
прехвърлят се върху думите
после жестовете
и ме направят съвсем друга
съвсем по- тъмна
и много по- празна.
кой ти позволява да ме рисуваш така
и кой ти е казал, че ще заживея с думите от
твоята глава?
защото няма.
но докато преборя теб с мен,
ще изчезнат океаните,
ще се променят
облаците
и небето ще стане
червено.
и кометата идва,
но аз ще остане в теб и след нея.

dimension bomb

(Genius Party Beyond)

...

той знае ли как
й липсват сутрините им заедно
и онзи сън, който
се измъква от нейните очи,
и бяга по неговите мигли,
а после
разбуждане,
протягане,
усмивка
и пак протягане,
като слънчева котка
в лъч
и после кафе,
което остава по устните,
и те миришат на
Бразилия,
на манго,
папая,
дъждове
и изведнъж
смяна,
рязък звук
и ако пусна мислите си
да бягат,
кой знае
накъде ще поемат,
докъде ще стигнат
и кой ще потъне в тях,
и аз ще се измъкна ли изобщо,
или ще остана с другите в тях
и ще драпам
да стигна следващия бряг,
където може би
всички са нормални.