it was a strange place to be

абсолютно луди дни и един път, по който никога не бях пътувала
изгрев на Царевец
о да!
и пак
а преди това... ако легнеш на една плоча, над тебе има само небе и някакви неясни очертания на статуи и облаци
място с атмосфера
summer breeze
I'm feelin' kinda fine
или не точно, но пък успях да вкарам тази песен под кожата на някого
после- съсем тъмно и се чува река, никой не обръща внимание на колите, странни песни и кой е казал, че в мрака преводите им за черни луни, черни гори, черни хора не могат да бъдат страшни, но пък хубави
едно наклонено дърво подпира галерията
обичам красивите неща
ganja babe
my sweet ganja babe
набелязах си поне още няколко стръмни улички, странни тераси и скрити места, през които трябва задължително да се мине
"Звук и светлина" също
искам да чуя
искам да видя

достатъчно е за известно време да не мислиш за резултати
изтърках се от 'ако, ако, ако', а те се бавят толкова дълго време, че вече мога да изиграя в главата си най- странните положения
достатъчно е да не те притискат
достатъчно е да не притискаш
имах нужда от въздух, просто следващия път, обещавам, ще съм по- организирана, по- голяма, по- сериозна
имам цвете
ръцете ми се свиха на топка, защото (да, знам, отдавам прекалено голямо внимание на малките неща) малко започнах да изтънявам
заповядай
благодаря
само, моля те, не го чупи, омръзна му, пък аз изгубих някои от парчетата
да, да
her face is a map of the world
ok

пък аз мога да броя до 3 на пресекулки, понеже думите излизат със съскане и не знам какво ще правя, когато най- после се блъсна в глупавото ми себе си,паднало в дупката
гласът ми е съвсем, съвсем кух

...

ще ти пожелая хубав ден
мое чудовище
защото не знам какво друго
имам сили да направя
остави ме да видя
колко бавно се стичам
по сухите клони на часовете
остави ме да се вплета в себе си
аз така лесно се губя,
разделена на части мъгла
се плъзгам в очите си
само тях мога да изпълня
разбираш ли
ще оставя другите да си играят
уморих се
да търся вечно острото място,
където ще почиват думите ми най- добре
разбираш ли, мери
аз всъщност съм нещастно късче небе
което не спира да вали
вали
вали
вали
и по небцето ми полепват капки
не говоря
остави ме да си тръгна
да изгоря дупка в сутринта,
през която да прозира слънцето от вчера
моментът
в който се борих, за да получа себе си
беше битка, която не мога да счупя
още
моля те, не ме затваряй в парченца
шепни, че всичко е наред
аз ще спя до сутринта
ще седна в лъчите
спри ме
спри ме
не съм силен
има място в мен
с празна форма
с горчив въздух
с отровна усмивка
аз не плача от безсилие
запълни я
ти, който си аз
дръж се като мъж!


чакането ме побърква
не мога да се науча... да чакам
трябва да знам
справих ли се?!

...

сякаш всичко се разтърсва
и познатото е вече непознато
това не е моят свят
аз не съм в моя свят
не може ли някой да ме обори
обаче сериозно, така че да ме убеди
и после да не ме остави да падна
i'm so tired
от това да си игаря със себе си
да видя докъде мога да стигна

i'm gonna give my heart away
трябва да спра да размествам позицията на нещата

яд ме е, че просто седеше
действие ли?
това е непозната дума

leave it to the other girls to play
но ще им го дам в комплект с безсънните нощи, изтръпналите устни, някои безсмислени неща, като например 'ами ако'-тата, собствените действия като първа и едниствена крачка и онази гадна несигурност, която накрая завършва при вятъра на терасата

в някой ситуации не мога да се сдобря със самата себе си
като сега
аз съм същата счупена играчка с адски неправилна координация
моля те, ще останеш ли с мен, за да споделя онова празно чувство, което ме го ни от толкова отдавна
моля, ще се запълни ли това най- накрая!
да, бъркотия съм и не разбита при това, а с ч у п е н а
има разлика


имам ли думи?
нямам
go away от мен, сякаш се гони зъл дух

хей

хей
хей
хей
тук съм

хей
искам да се разберем
защото, виждаш ли, не съм преуспяващ млад финансист и никога няма да бъда
по- скоро съм преуспяваща млада обърквация
бУм
това е часовникът
часовникът в главата ми
той Не тиктака, даже не точно бумти, това е просто часовник
мисля, че няма нищо общо с часовете
не знам дали изобщо е свързан с нещо
факт е, че го има
приготви се за буря Stereophonics, защото на мен ми се спи
а те са сякаш потънали в инсомния
приготви се за буря от вятър, о, моля те, приготви се
сложи си новите очи
използвай изтърканите от употреба ръце
когато не го правиш, винаги събирам разни сълзи после
торбичката ми не е устойчива на влага

хей
покажи ми живот
сега е нулевият час, хайде, покажи ми живот
ако не можеш да откраднеш четири нули, как се справяш тогава със себе си

хей
просто гледам
няма парична единица, която да замени мен, но обещавам, вече ще плащам коя да е сметка, само си искам обратно спряното кранче на една малко срещана радост
и все пак по нея се сблъскват млечните пътища, ама звездите не са от шоколад

хей
човече, човек си, спри да клатиш глава, та човече, как се справяш
не ме бива да се справям
бро, как продължаваш
става тясно, нали разбираш, понякога тесните пространства пълнят дробовете с прекалено много небостъргачи, а няма място
и не разрешавам да се трие с гумички
затваряйте пликовете
ние ще залепим последиците
лека нощ

ще прегръщам една възглавница

изпити

- И сега каво?
- Нищо. Дим и мъгла.

песните, от които не ти става по- весело
Incubus- Crowded Elevator
Alison Krauss- It doesn't matter
K's Choice- Shadowman
Sarah Blasko- Remorse
Red Hot Chili Peppers- Porcelain
Red Hot Chili Peppers- Don't forget me
Deftones- No ordinary love
Sinch- Hydroplane
Muse- Time is running out
Nine Inch Nails- Hurt
Делфинь- Весна


изпити
първият е на 8ми и след това 12 дена лудница
нервите ми са опънати ( не че няма защо)
трябва ми 20 юли след 14 часа на обяд
по дяволите

стискайте палци
и успех ви, искам да кажа.. трябва да се справим... подобаващо.

ужасТ.

somebody told me

започвам деня с тази песен
някой ми каза, сещаш ли се

Never thought I'd let a rumor ruin my moonlight

не обичам това, което ми припомня
не мога да спра и да се сещам

I'm breaking my back just to know your name
But heaven ain't close in a place like this
Anything goes but don't blink you might miss

ами ще примигна
и без това вече го изпуснахме
то си остана затворено
само в такива сутрини се сещам
когато е мрачно
и ветровито и сякаш съм отново на 16, някъде по средатата на нищото

може да е заради напрежението
ама малко ме боли
и главата ми е пълна с мъгла- гъста, тежка, мокра мъгла

искам да се върна в началото
искам да отида далеч, искам да чуя всеки звук, искам да забравя
искам да спре да вали
искам да протегна ръка и да докосна нещо стабилно, искам да знам, че мога да вярвам на това, което ми се казва
искам да знам, че може да ми се вярва

искам цял един ден да се скрия някъде и да слушам музика, само да слушам музика, не искам да мисля, не искам да мърдам, не искам да мигам, не искам да дишам, искам да слушам

ако може, искам да променя формата си, да изрежа оттук и оттам излишното, защото го има
и после да гледам с нови очи и да усещам с нови ръце
защото просто ще избухна
има моменти, в които не се побираш в себе си
е, сега определено не се събирам ... тук


When all I wanna do is try
някой иска ли да опита, иска ли, иска ли, иска ли, изобщо иска ли

ядосах се.

...

не си ли приличаме, хм?
единствените две момичета сред море от братовчеди =D

урок (може обаче да не е пЪрви)

уча се да бъде еднодневка
при все, че никак не ми отива, упорито опитвам и под вещите ти напЪтствия (нещо ми се губи лицето ти) усещам, че успявам
в главата ми се трупат интонации и смехове
'провлачвай е-то, когато говориш'
'снижавай гласа си в началото'
'и, моля те, спри да гледаш по този начин ( пЪк аз по друг не мога)'
'не забравяй, че не ти пука'
'не обрЪщай внимание на детайлите'
'какво от това, че се спЪваш в недорисувани картини, ти си само един миг, скЪпа, и утре ще си поредното недовЪршено лице'

нали знаеш, така е, ама всеки жест сякаш се разтяга до безкрайност
цяла вечност чета на глас
цяла вечност отсечено палиш цигарата
цяла вечност звучи ударЪт по тарамбуката
цяла вечност чакам да си трЪгнеш и да мога да дишам

омрЪзна ми всеки пЪт да защитавам позиция
вече говоря напук и отговарям, защото се дразня
и сякаш всички сме разновидности на един човек
а той ни отглежда в главата си като скЪпи саксийни цветя
тази мисЪл не ми харесва
имам правото на свободна воля, с която да правя собствените си грешки - не ми трябва нечие отражение
нито пък ще чакам да се счупят разни стЪкла, зад които сама се плезя на себе си

истинска навита пружина- сякаш ей сега енергията ще се разлее по алеите, ще потече надолу, почти до морето и после иди я сЪбирай, скЪперник такЪв

долу инерцията
стъпчете правилната посока на течението
аз няма да бЪда еднодневка

така трябва

искам да знам
доколко 'отлято от копринена надежда
е лицето ти'

искам да знам
ще успея ли да те удавя в този ден
защото нищо не се случва, а все така не мога да застана кротко пред учебника с прибрани ръце

днес не ми се чете за черните песни на Дебелянов
днес не ми се превежда
днес искам само следващите 3о дни да минат по- бързо и от вдишване
днес ще се простя и с пътуванията даже, защото 5 часа в бездушни зали не ме карат да се усмихвам

'прости ми,
безотговорна съм'

вместо за футуризъм и nevermore бих разказала всичко за един мързелив прозорец
и колко топло е в стаята сега
по светлия под пада шарената сянка от листата на лозата
и ако си много тих, ще чуеш пчелите
мирише на липи и безметежност, свежа трева и слънце
след няколко часа (мъничка вечност) ще излезе вятър и пътят към каптажа е открит - без шум, само приглушени звукове от далечината и тихото ромолене на водата

'най- хубаво е през тези дни'
не мисля за полирани думи
не наблюдавам никого
не се изчерпвам
не се бавя
не знам
нито един прозорец не счупи мен

забравям, че

"напоследък, сърцето
ме боли
физически

високо горе
в Облаците
почва да тежи

защо се връщам
постоянно там,
не зная

но вече трудно
почвам да летя
и все по- трудно
почвам да се приземявам"
(не е мое, разбира се, обаче...)

сега ще уча, ще уча и ще уча!!!

п.п.
но пък бих могла и да го покажа...

...

не ти ли казах
думите на някои песни се забиват в мен и искам да ги изпиша по всяка свободна повърхност
да ги татуирам по дланите си, за да станат истина и никога да не избледнеят

не ти ли казах в какво вярвам
мога да забравям, мога да спра да разочаровам погледи, които търсят
мога да се изгубя в себе си и после да намеря път навън само като слушам дрезгавите гласове, които идват отвсякъде и не говорят, а просто присъстват

не ти ли казах
че след промяната нищо не остана, само котката продължава да играе с мен, ама интонациите вече не се впиват в ръцете ми и от това е празно, защото във формата на тази липса все още няма нищо

не ти ли казах
как шепнеше тогава с хъс, че има опити, които си остават без помощ и продължение, защото винаги има някой, който да се откаже

не те ли казах
обичам да мълча

не ти ли казах
че когато се стичаше целият във восък, исках, ако имам силата да превръщам, да те превърна в онази песен
та да усетиш как се топят формите и не остава нищо друго една сумрачнозелена стая, пълна с цялото време не света

не ти ли казах
птиците ги няма
ти си между земята и небето и ако викаш, няма никой да поеме вика ти с крилата си
той просто ще падне долу
без да се разбие на парчета
без да те пореже
тежи ли ти?

...

плъзгам се префектно по повърхността
съвсем по границата й и всичко е чудесно, докато трае, пък после свиквам и другите привикват към мен
it was nice
с леки убождания
sad to see you broken down
за нас важи с всичка сила : you can't get the best ot me
и най- после е окончателно ясно

защо хората измислят русалки и богове, елфи и вампири, дракони и приказки
защото не можем да приемем, че толкова необятно пространство е неосвоено
че между небето и земята има само въздух
че в нощта никога никой не те дебне
cellar door - отвъд очертанията са по- остри
провокация
в морето не плуват единствено красиви риби
там има нещо, което ни прилича, но никога не може да бъде грозно, то е базата на приказките
в нас няма празни полета
всяка част е населена със скрити суеверия - без тях би било толкова самотно
по същата причина така и вярваме в думите - името е признание за съществуване
the reality is out
там, където сме ние, е изкривена дотолкова, че сякаш сме в обръч

пътят приличаше на разтопена река от асфалт някъде между небето и лавандуловите полета- съвсем не на място, прилепнал към земята и много горещ
с плашила покрай себе си- но не плашеха птиците, а хората
да, главата ми е пъзел, и какво от това

ти си дупка
you can't get the best of me
you can't get the best of me
you can't get the best of me
доказано е

от мен би излязъл търпелив слушател
'не се опитвай
всичко да разбираш' крещя на себе си!

news from nowhere - страхливецът

имам отчаяното лице
на момче, загубило се из
дупките на
годините си
имам зелените очи на
удавник
и късата коса на хлапаците,
които още вярват в
лятото
никога не прегръщам
никога
никога не се увивам,
защото моите две ръце
са неспособни да задържат
те винаги и само разпиляват
а после искат пак
никогa не спирам на едно място,
защото съм толкова ужасена,
че спре ли движението,
спирам и аз
не ми се търси - намерих
едно себе си и след това
нехайно го
оставих да се трови с цигари
(отиваше му)
останалите бягат,
когато разпознаят болката
на цъфналите череши
аз имам кожата на студено небе,
провесено над никъде
придържат го единствено
шума на вълните. но не на море
вълни на пясък и жега,
която тече
от пречупените ми пръсти
ч
а
а
а
к
до червените макови листа в
краката -
по едно за всяка дума
от някой самотен полъх,
та да си спомням,
че когато аз си тръгвам, а
друг остава,
движението е единственият ми
спътник.


имам си едно малко желание за утре
то реално си е съвсем малко
но абсолютно важно за мен
влязло е под кожата ми и без него утрешната вечер в лудия град, ще ми убива отвътре (злобно)
пожелайте да се случи
i wish my wish comes true (пак)

news from nowhere

вижте сега, думите се забравят, нали
всичко, което някога си казал, ще си бъде спомнено от никого
това е песимистично
никак не ми харесва да ми казват големи думи, когато нито аз, нито никой друг им вярвам
предпочитам да ги усещам в себе си
защото във върволицата съм се наредила на опашката, в която всеки
забравя
или не обръща внимание
или не иска
а думите тежат на мястото си
и им отдавам значение
позицията на спомнящия си не ме привлича повече
засега я изтърках от употреба
думите тежат И в момента
ама аз не ги искам затворени в секунда
аз съм алчно същество
и ако ги чуя, ги искам важни, дълги, щастливи и тежки
как ще се справям след това с тях, ще си е моя работа
големите думи, но с малко чувство, унижават
и по- добре ако някой забрави да ги изрече
това не значи, че надробяват усещането на дребно ( то пак не може да се събере в теб)
големите думи, казвани често, обезверяват - сякаш чудото им намалява ( а ние сме скъперници за собствените чудеса)
големите думи, най- общо казано, много задължават
оставят дупки
оставят следи от изгорено, ухапано, пробито
оставят вкус и аромат и правят спомени
пък ние сме сега
утре е след не- знам- колко- си мигвания разстояние, вчера е много далеч
обърках се
в малки и големи думи, в желание и нежелание, в разни стандартни и нестандартни изпълнения (или пък всичко е еднакво. но нали аз го усещам по друг начин, тогава има ли значение), в аз- ти разговори, в те- думи

сещате ли се за "Сърцата на тримата"?
'гръб до гръб двамина с тебе
бихме с цял екипаж...'
i wish i could say it to someone

...

"и най- добре скроените мечти на
мишките и хората
често пътека погрешна
поемат"
е казал Робърт Бърнс- един от любимите ми автори се е наел да опише тази пътека ( но никога не е само това)
а крайната спирка е все на изток от рая, без значение от посоката ( надявам се аз)
тези дни са предизпитни и въпросите за пътищата и посоките са влеезли под кожата на всички, та когато "ами ако"тата ми дотегнат много, просто махам с ръка, защото
искам да действам
и да става нещо
искам да движа, да съм причина, следствие, последствие
"летете облаци.
червени облааци- и знайте. живея аз."
след тези дни в Пловдив още не знам къде съм, а резултаът е 5.20 (можех и по-добре, можех и по- зле)
и една топла сънливост, за която няма време- избутана е някъде назад
харесах си тераса
на най- високото място
най- близо до небето
и над дърветата, почти над дъжда, но не и над вятъра
съвсем скоро (дни) и съм в София и типичното кълбо от нерви е навсякъде в мен- малко ме е страх, малко ме гъделичка, малко ме буди и много ми харесва
но в момента съм единствено ->

It was a filthy block of flats
Trash was on the floor
A stink was in my nose
Hinges off the doors

She took me in her room
All was spic and span
Fixed me up a drink
Turned down all the lamps

And the rain fell down
On the cold hard ground
And the phone kept ringing
And we made sweet love

Why do we live in this strange grey town
They build it up and let it all fall down
Feel like we're living in a battleground
Everybody's jazzed

Why do we live in this strange grey town
The paint is peeling and the sky turned brown
The bankers are wankers, every Thursday night
They just vomit on that ground

And the rain fell down
The cold grey town
And the phone kept ringing
And we made sweet love

Everybody's dreaming
Everybody's scheming
Until the rain fall down

She cooked me up some eggs
Then she made some tea
Kissed me on the cheek
And I turned on her TV

It was all the usual crap
All the usual sleaze
For ten thousand quid
Some bimbo spilled the beans, yeah

And the rain fell down
On the cold grey town
And the phone kept ringing
And we made sweet love

And the rain fell down
And we made, and we made, and we made sweet love
And the phone kept, the phone kept.. ringing...
Yeah!

Yeah
And the phone kept ringing
The phone kept ringing, yeah
And the rain... rain... rain... rain.... rain... rain... rain...

и ми отива! (има нещо в начина, по който пее sweet love - едно такова... тръпкаво, лежерно мммм)

преки пътища

искам да споделя
"Преките пътища на мисис Тод"
какво се крие в километрите на намаляващото разстояние - ако прочетете, ще се разбере
а после
"Четенето на един дълъг роман е като щастлива любовна връзка. Разказът е съвсем друго нещо - разказът е като бърза целувка на непознат в мрака. Целувките могат да бъдат кратки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност.
А сега край на рекламата.
Хвани ръката ми. Дръж се здраво. Ще минем през страшни места, но мисля, че знам пътя. Само не се пускай. И ако те целуна в мрака, не се притеснявай, защото ти си моята любов"
Стивън Кинг

...

аз съм до теб
да, аз винаги съм до теб ('не искам да те победя')
и когато се събуждаш
и когато пътуваш
малка точка сред хиляди подобни
когато се прибираш вечер уморен и не те чака нищо друго освен
теб
защото аз съм ти
и е вече крайно време да го разбера
аз съм ти непрекъснато
'искам само една съдба
да намирам красота'
създавам си проекция на образ и трудно се отказвам от него
аз съм ти, дори когато стискаме ръце
с една такава... на мен ми се струва измъчена усмивка
не е смешно - ' с болка заспива нощта'
по- скоро малко тъжно
трябва да се направи място и за другите
другите Ти около мен
дай ми само една дума и
ще нарисувам целия ти живот
а след толкова разговори
вече не съм сигурна
аз ли съм
ти ли си
или са времето и навикът
никой не знае кой ще е утре ( 'ние сме горди
боли,
но въпреки това')
аз обикновено живея в две вечери
едната тук, другата на някакви си километри
но не съжалявам

'не помня и не виждам теб
прекрасен ден
ти ще стоиш пред мен'

Отрежи!

mad world

all around me are familiar faces
worn out places
worn out faces
bright and early for the daily races
going nowhere
going nowhere
their tears are filling up their glasses
no expression
no expression
hide my head I wanna drown my sorrow
no tomorrow
no tomorrow
and I find I kind of funny
i find it kind of sad
the dreams in which I’m dying are the best I’ve ever had
i find it hard to tell you
i find it hard to take
when people run in circles its a very very
mad world
mad world
children waiting for the day they feel good
happy birthday
happy birthday
and I feel the way that every child should
sit and listen
sit and listen
went to school and I was very nervous
no one knew me
no one new me
hello teacher tell me
what’s my lesson
look right through me
look right through me
and I find I kind of funny
i find it kind of sad
the dreams in which I’m dying are the best I’ve ever had
i find it hard to tell you
i find it hard to take
when people run in circles its a very very
mad world
mad world
enlarging your world
mad world

всеки път, в края.. тази песен..не може да свърши по друг начин
искам да говоря
и за онзи разказ на Греъм Грийн - когато рушиш може и да създаваш, зависи какво сгромолясваш в краката си, нали
виж през мен
не съм само очертания, сбити в тяло
не съм само ъгли, само очи, ръце, крака, които стигат донякъде


ама накрая се засмя, нали?
не искам да знам какво става
не искам да виждам как някакво бъдеще протяга ръка и ме носи със себе си
нещо като тих бунт навсякъде, никакви шумни революции повече - те стават вътре и кънтят само в главата - и там никой не чака
о не, разбира се... нали навсякъде си вкъщи там и която и врата да отвориш, ти стоиш зад нея и в който и прозорец да погледнеш, ти сядашна масата и да се бунтуваш срещу себе си за някого е немислимо
искам да кажа - понякога не ти е ясно, защо искаш да крещиш, нали?
обаче се задушаваш и не ти се върви по тези улици, не ти се казват тези думи, не ти се гледат тези блокове и градини - всички праволинейни, ама в кръг
и после в огледалото, и не само там, и когато нещата се объркат защо все трябва някой да те спасява
"Имаш добро сърце. Понякога това е достатъчно да те пази, където и да се намираш. - После поклати глава. Но в повечето случаи не помага."

сухи цветя

ммм, изпитът е утре, а снощи, докато заспивах тази песен в главата ми


чух лек шум
от грамофона,
сладък е старият звук.
чух как хвалиш миналите времена,
ония светли дни..

чух въпрос,
помня ли още песните
от слънце и кал?
а ти къде си?
деца на цветята, нали бяхме ние това..

само че аз,
любима, май все едно,
че догарям и се топя..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме тогава това..

само че аз,
любима, май все едно,
че догарям и се топя..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това.. (повтаря се поне още 2 пъти)

доста често всъщност...

хм, и едно стихо (не е мое, разбира се), което стои, написано на вратата с големи черни букви ( оффф, добре, че няма как да разбере), но аз си го харесвам (много, много)... а и май няма значение, притеснено ми е, искам да се справя, това сякаш е залепнало за устните ми и точка


Да бе река,
да те преплувам,
ще се забавя малко
и ще продължа.

Да беше планина,
да те премина,
макар и трудно
пак ще продължа.

Да бе гора,
да те пребродя,
ще си почина в сенките ти
и ще продължа.

Но ти като пожар,
като необуздана огнена стихия,
подпалила си всичко в мен
и тук ще спра.

Ще гледам пламъците
разгневени,
несигурен във
своята съдба,

но тук оставам,
пътят ми при тебе ме доведе,
без твоят огън
няма как да продължа.

коремът ми се сви на топка
спомням си разни неща
искам разни неща
look nasty'n'stuff
започва се, само че няма като миналата година, аз съм целеустремена. желаеща и хахаха, малко избухваща ( сега, точно сега)

...

след точно един месец ставам на 2о години
а снощи за първи път се почувствах жена, когато бях по- голямата за 5 минути
не беше лошо чувство
но се радвам, че съм си пак аз
онази, другата форма не е още моя и слава богу
'аз' каквато съм си ще бъда още време

error order anger

този жесток влак, който от часове пристига на нашата гара, е злобен. злобен, защото колелетата му обясняват, че аз оставам
също като самолетите, дерящи небето през секунди, ми се иска
пръстите ми да разбъркват облаци
очите ми да виждат големите важни мащаби, смалени до точки във въртящ се въздух
искам да говоря на 'ти' на всеки значим момент, да дишам цигарен дим в лицето му и като осъзнат непукист да приемам дъжда в себе си, защото нека си признаем - капките в мен никога не спират да се стичат и затова целувките (принципно нечии) оставят мокри следи
пък аз се смея на (нечие) недоумение и на учудването, че в тези години живеят такива думи
аз съм кукла на конци, които висят отрязани в небето
аз съм всичко, което не знаеш, и нищо, което ще ти кажа
аз промъквам себе си през храстите, но когато имам нужда от помощ, преставам да ти вярвам
с тебе изменяме гласовете си - аз не пея срички, ти не ги шептиш, просто сплитаме кълбо и след това дърпаме нишките
аз живея на входа на пристанище, на началото на гара и от нея започват всички дестинации. едно пътуване никога не може да има истински край, само много различни начала.
аз съм Гледащият пътниците и не мога да привикна още към ъглите на формата си. би трябвало да съм Пътник
не знам на кого говоря (на себе си не, защото така или иначе не се чувам), но написаха "някои думи имат силата да преминават през хаоса на разкъсаната мрежа" и искам да кажа Нещо има да се случи
някога, някъде, някой
бурите раздвижват въздуха, дъждът раздвижват хората, гръмотевиците дънят небето
"никъде, никога, никой"
искам да отрежа косата си, да изпълня очите си (после цялото тяло), да си нарисувам лице и с него да се смея и когато всичко това свърши, да бъда никога, никъде, никой

подпис г-н Круп
г-н Вандермар
наемни убийци отпреди 14ти век - "добрата стара фирма. премахване на пречки,изкореняване на неприятности, отстраняване на досадни крайници и грижа за зъбите."

...

Днес
преди 2о лета
ти казах да спреш да си,
за да мога да дишам
да тичам
да бъда фенер,
като намаляваща китайска луна
да светя в червено,
да бъркам пътя ти с моя,
защото по нашите
стъпки
птиците намират
ориентири
в небето.
по земята бавно се
влачиш
Ти
и маската на ухилен злобно змей
те прави по - нисък от тревите,
изсушава водата
по устните ти,
напуква пръстите и
цветовете, които потичат,
рисуват малки хора
в малки къщи
с малки очи
и малки усмивки
под толкова голям небосклон,
че се буди
желание
да се свия кротко
като навита мисъл на кълбо
и никога вече да карам
ръцете си да прегръщат
краката си да тичат
устните да дишат
въздух,
в който плуват светулки.
тъмниата, в която
слънчогледите се раждат,
е твоят ден,
останал сам,
след като изгони всяко
търсене
търпение
тревога
трепет
треска
и се напи от собствения си
глас,
защото
Ти, ти и ти ( накъдето и да се обърна)
оставихте онези толкова мои (притежание)
грешки
да залязат
и пусна (ти)
вятъра по вените си -
тесни пътища към
едно голямо приключение,
в което Ние се измерваме
с височината на собствените
граници.

Има думи, които сякаш се забиват в главата ми и през целия ден започвам и свършвам изречения единствено с тях
тичам
небе
някой ми каза
остават няколко нищожни дена и ако вкъщи не се усеща, то отвътре вря и кипя
хората от миналата година пак са тук като гласове, само че сега се карат (все още не ни пречи)
"Докторе, знаеш ли, че съм напълно луд."
а после
" Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла"
имам нужда от безплатни мисли, защото
"красиво е в теб,
опитвам деня ти,
разтварям се в теб,
говориш с безплатните мисли на друг човек,
оставаш с рекламните мисли за мен"
да си на части и пред всеки да показаваш отредената за него, сякаш отпускаш от себе си по малко, побърква, а аз точно това правя
"отрових се в теб,
разтворих се в сладките мисли на друг човек,
забравих за кратко да мисля"
за мен ние бяхме a right pair of believers
a couple of dreamers
ходещият по покривите бавно, бавно се издига към слънцето
"опитай с малко нежност"
непременно.

...

дни, които се радвам, че преживявам


музата ми да се справя... нека спре да се крие под леглото и най- накрая се върне пак
together we could bring the world apart

висшето образование желание ли е, или нещо задължително
аргументация в рамките на 22о думи
а аз не мога да аргументирам дори собствените си мисли понякога
=/


мхм
животът е хубав!!!

...

тези два дни - само толкова ще си позволя да се чувствам така
а от утре, но не като напразно обещание, ще бъда един примерен малък човек - така, както трябвало
с тъжното уверение, че имаме още 24 часа, и ...
I know you want to make her see how much this pain hurts, през отворената врата на стаята заедно с топлината влиза и нещо друго
почти лято
това са дните ми за там
и въздухът е забавен като тогава
и очакването е, че ще ги видя
толкова неизбежно хубаво
болезнено тръпкаво
един път, винаги
dry your eyes mate (ами ако този път не искам?)
това са дните, когато доволно си ме боли за всичко минало, което няма да бъде...( I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you)
тъжно ми е за онези вечери.. и ми е хубаво
тъжно ми е за думите му
боли ме за имената им
just wanna be with you
и за онази студентска стая, и за филмите там, и не само за филмите, и за прозореца, и за небето през него, и за музиката и... понякога е неизбежно и нали всичко е субективно, и усещанията са лични за мен беше важно, ама най-важното е, че беше, както според мен трябва - хубаво, и затова не го забравям и няма да го забравям, и затова през такива дни все това ще е в главата ми, малка част от вчера попива в цветовете ми днес.. това изглежда се нарича носталгия, меланхолия... само че с много живец вътре, много, много, живее си само, самостоятелно в главата ми и когато реши, ме побърква, почти мога да крещя заедно с птиците и затова, когато в такива вечери има други около мен - ме питат абсурдни въпроси и искат/искам/искаме абсурдни неща - толкова искам червената луна в ръката си, а не в твоя фотоапарат
(място за поемане на въздух)
и
с
к
а
м
непроменени.. това е. искам да имам 24 часа и нищо окончателно ( напук на това, което искам, когато съм аз?) искам да седя на перваза, да гледам надолу, да е безметежно, защото сме свършили за учим(мда, бих желала да уча!), каквото трябва да се учи, защото Денят е такъв, искам да се обърна и да ги видя - всички, събрани в тясната стая, да спорят какво да пуснат, къде ще ходим, какво ще се прави... или просто ще решим въздухът да ни забавлява, да чакам почукването, да не знам какво да кажа, да го кажа, да намерим онази градинка пак, да обясня защо ще направя това със себе си
това не е признание, това са... това Е онова голямо нещо, което ме надскача
искам да се усети ей така, да се вкуси деня, за който толкова много издивявам кротко...

edit: никак не ми се спи
не ми се спи
не ми се спи
добро утро... при мен ухае на море!
сега е моментът някой да ни обясни историята на светлината, когато е най - тъмно
добро утро... 22 минути от днес!

But I'm not crazy, I'm just a little unwell

дълго е, почти колкото мен...
обаче... не можах да се спра =]
(ммм, или да си призная не исках)
та песните им още вървят и
i need some help here (наистина истина)

аааааааааааааааааааааааа
Matchbox Twenty (старата ми забравена музика в нови звукове)

All day staring at the ceiling
Making friends with shadows on my wall
All night hearing voices telling me
That I should get some sleep
Because tomorrow might be good for something


уф, какво да направя
малко съм луда,
малко ми се гонят влакове
и никак не ми се изпускат гари.
трябва да сляза на всяка гара
и слизам всеки път, когато тракането по релсите започва да ме буди,
буди, буди.
слизам всеки път,
защото въздухът е вкусен като мед,
небето е мляко,
и аз съм температурата.
на стената на онази дневна гара - виждаш ли ме?
плакатно изображение на усмивка,
заспала в опити да пие
от вятъра, който правят ръцете ти.
не гледам с очи,
аз просто слизам,
свободна от тежести, ъгли.
нося дъжд,
точно под езика
и се спуска по гърлото надолу.
докато ти спеше,
аз изследвах
всяка мисъл, всеки сън събирах
в малките бръчици покрай очите.
докато ти спеше,
аз се интересувах
къде летуват целувките ти,
когато на теб ти е студено,
и когато изсъхнат листата на смеха ти,
как го съживяваш отново,
и когато си сам,
как успяваш да потънеш в зелените облаци
на очите ми така,
че и дъгата да виждам в един цвят само.
една композиция
от много думи.
по дяволите, когато ти пиша
не си спомням лицето ти
и викам,
а викът се губи в капките
и в шепите прах,
с които закривах всеки образ и подобие.
иглата не пронизва
онази далечина, която обичаш,
иглата, пронизва езика ти
за да те боли всеки път, когато
говориш.
така аз спирам
и слизам
на всяка гара.
така аз се губя из твоята
неистинска болка на някой,
който просто изпада в себе си,
и никога не знае, кога ще спре да се спуска
там долу, в тъмното, нито знае
коя от всички ръце да поеме и затова
не вижда нищо, освен корени,
не прегръща нищо, освен тръни.
но когато се влюби,
не може да стане от леглото си,
защото е забравил да остави
прозореца си отворен за зеленото
на моята младост,
която толкова оптимистично
иска да слиза на всяка гара,
за да събере всичките твои парченца от пъзела,
които си направил.
протягам ръка - тя събира целия свят в юмрука ми -
малък кръг от аз и ти.
отпусни се.
вървим из същите треви, които горчат
на сърцето Ни от толкова много утрини,
че вече сладкото не е сладко,
а непознато вкус от някаква далечна Индия.
аз разказвам приказки -
и слизам на всяка гара -
изречение по изречение.
те се редят по моето плакатно
изображение.
там, в ъгъла
виждаш ме.
логично, подлежа на разискване,
но само когато спра да заплитам косата си в небето,
ще ти покажа къде скрих последната си шарена риза
с онзи кротък хаос на всичко, от което се нуждая.

...

за тази вечер се събрах в това - странни хора, странно време, странно забравяне и 2 месеца са вечност
и точка
иначе - толкова много километри и погледи през рамо, че сякаш си протърках кожата
иначе - нямам какво да си кажа с нея... и не ми се слуша за София такава, каквато я вижда тя, нито за тях такива, каквито ги вижда тя
гледните ни точки само много лицемерно се припокриват
мисля... колекционирам епизоди без смисъл
-някакви хора влизат, други излизат
някои уж остават, а пък ги няма и после или преди това ти си си тръгнал
и важното става мъгла- това се случва бавно, плавно и към края накъсано, сякаш желанието се е изхабило и всички бързат, за да се приберат по -скоро
не е ли така?
само онази болка в гърлото, като че ще викаш, ама няма за какво и не викаш
съвсем скоро станала година, откакто е абсолютно сам
съвсем скоро намерих още един човек в мен и в момента той опознава другите в малкото пространство в главата ми
та той слуша си слуша музиката, после избухва (музиката) и след това някой почва да нарежда монотонно, пък ти вече само си се отпуснал, пейката почти не е твърда - първите жалки дървета всред небето и някакви луди птици се обаждат съвсем оптимистично късно вечер
и когато небето почне да пада на късове в морето, ще се събудя, защото е само сън, пада моето небе на доволно дребни късове (което не значи, че забавлението е липсващият фактор)
утре - кафе и Йовков, светът зад прозореца пищи, че вече идват дните, когато часовете ще са малки вечности, идват дните за разни записвания, разни предварителни изпити, Изпити
краят се вижда
ура
ура
ура
знам за какво да мисля
ама... изгубих връзката, трябват ми бисквити Мираж, една стая и ръката му на рамото му, след това ще се усмихна спокойно

ще успея ( първо заради мен)

All these things into position

all day long - jump and jump ( crazy legs)

и всчико ще бъде наред
така си обещам
Hey bartender hit me with a double
после не бива да ми се вярва
защото когато тя заплита косата си
моята се разплита
и когато в задимената стая се протягат ръцете ти
за да останем верни на добрите стари правила
улавяш само сянката й по стената
и когато очите ти станат червени
продънваш небето от цветове
и когато започнеш да късаш небето
накъсваш времето
и когато то се свие до дупчица
ще се спуснеш по магистралата
и когато стопираш светлината
очаквай гръмотевици

открих перфектната музика
открих, че след първия час останалите минават бързо, защото всъщност да пишеш за вятърни мелници е интересно (освен, че е наложително)
сънувах, че седя на обърнатите лодки
че всичко е минало ( не знам как) и съвсем спокойно попивах всеки цвят и после някак опрях лице до сива, мокра, топла, солена стена - стара, колкото вчера, а после... усещането за това...
сънувах лицето му в пясъка
думите са татуирани в очите му
той просто диша тук. черно - бяло, черно -бяло, черно - бяло, неговият street spirit в моята глава




Rows of houses, all bearing down on me
I can feel their blue hands touching me
All these things into position
All these things we'll one day swallow whole
And fade out again and fade out

This machine will, will not communicate
These thoughts and the strain I am under
Be a world child, form a circle
Before we all go under
And fade out again and fade out again

Cracked eggs, dead birds
Scream as they fight for life
I can feel death, can see its beady eyes
All these things into position
All these things we'll one day swallow whole
And fade out again and fade out again

Immerse your soul in love

сутринта събирах парчета от мен из цялото легло и пропуснах няколко нарочно ( частите с него обаче пак са в мен... или поне песента)

Come from way above

това бил начинът, по който горим
над чашата
кротко
заради музиката
you are my angel
come from way above
to bring me love

това бил начинът, по който гори цигарата
а аз съм бомбоненият човек и трябва да има плът по мен, за да мога да докосвам
her eyes
she's on the dark side
neutralize
every man in sight
to love you, love you, love you

това бил начинът, по който светът се случва
ние сме сън и всичко е в него
ако сънят е прекалено малък, той трябва да се разшири
you are my angel
you are my angel
come from way above

движа се по копринена нишка
и усещам как се късат връзките
рисувам в неясни линии и стените са изписани ситно
повече място няма
кой прави букви от усмивките си?
когато навън вали
ти пиеш
you are my angel


уча, но не искам да говоря за това какво уча, как уча, ще успея ли, как усещам нещата, аз уча ли, уча ли, какво уча, уча ли... говоря прекалено много за това в себе си


her eyes
she's on the dark side
до там почти не стигам
аз съм на светло и всичко в мен се вижда ясно

прожектират теб на тясна стена
на бяло платно с една единствена дупка в средата всичко се случва винаги
тя винаги се усмихва
тя винаги умира
тя винаги ЖИВЕЕ

you are my angel
come from way above
to bring me love
тя, впрочем, не пада
въжето я държи
а зад нея прожектират теб

обичаш липите, нали

you are my angel

how to kill

Как да убием

• времето, което и без това е вече мъртво
• вятъра, който носи нищо, защото "Смехът умря! Да живее смехът!" - той подлежи на смъртна присъда без право на помилване, а пък всички ние сме невинни да доказване на противното

Как да убием

• отблясъците по кожата ( дължат се на солта и на ситния дъжд в Созопол.. хм, и на лудия късмет при най-първия стоп в живота ми - а именно...)
• аромата на ръцете - вишни и портокали с шоколад!
• черешите между устните ( сЪвсем, сЪвсем скоро)

Как да убием

• някои дни, когато в главата ти сякаш ще танцуват нестинари
• скалъпените обяснения, които неизменно приемаме, дори и студени
• свитите тръпки (не бодат) - обаче винаги се появяват, когато е най- тъмно

Как да убием

• люлките (макар че първо ще трябва да се мине през мен, за да успее някой да стори каквото и да било на тази част от миналите години)
• реките!
• картите с глупави мащаби

Как да убием

• небето, слязло на земята в прихлупения въздух
• тълпите от по двама- трима души, добили размерите на небостъргачи- стържат остро по улиците
• мъглата, която прекъсна всичко и изсмука червеното, за да може бавно да пълзи и да дере по гърлото

Не знам как... съвсем честно казано.. не ме и интересува!

защото...

Аз ще умра запален в тъжния пожар

Аз ще умра малко или много

Без да страдам но със любопитство

И след това когато всичко свърши

Ще умра.

Борис Виан

stay optimistic! (можем да минем по това въже и да ударим шамар на изпитващия)

луд

Аз съм луд,
лудият в
пулсиращото ти слепоочие.
Аз съм краят на
всяко твое изречение,
но най- вече...
аз съм луд.
Луд, защото, когато
бягам по косите ти,
всъщност горча на устните си.
Луд, защото обожавам да
подвеждам
пръстите ти надолу,
дълбоко в мрака.
Аз съм луд,
лудият на изтръпналите думи.
Гоня всяка
подадена ти ръка...
Нали знаеш,
луд съм.
Аз съм кротката лудост на дъха ти
и не съм
самотно дете,
което не може да свири
по изпадащите редове.
Аз съм
ЛУД
и днес прекрачих
всички граници.

много е удобно да говоря без предателското 'а' в края на думите
не звучи нито толкова уязвено, нито толкова показно
много е удобно
и е съвсем спокойно, особено сега и особено след студа вчера
ами да, това исках да кажа... аз съм луд ( в главата си)

burn like a good bonfire

и така, днес е един от дните,в които стават неща, които трябва да стават, а аз не искам, но за първи път от векове сякаш говоря толкова много, че се изговарям цялата, до дъно, напълно и просто няма думи, които да опишат границите, в които се се изговарям
синьо
плакати и небе, море, почти зелено и много пътеки и Милена до мен... която говори за толкова много червени неща, че започвам да се усмихвам и усмивката ми няма край и една въображаема целувка, която някога беше истинска и която така добре прави самата мен... ама само мен, разбирате ли?
никой друг
друг
не, аз съм и дори ти нямаш толкова нисък глас, че да промениш моето лято, защото ние с теб правим всичко и всичко прави нас
няма часове, усещате ли, няма дни и ние само се движим и правим движенията толкова тънки, че се уморявам да ги следя, не те следят мен и ние не се излъзваме от поглед
винаги наблюдаван
и ... никога сам
много, много малки цветчета в леглото и наистина гърлото ме боли от толкова много думи... утре дали ще си спомняме
защо ме целуна?!
искам да кажа, защо усещам тези устни така и защо те (устните) така объркват зелената насоченост на всяка една мисъл, която трябваше да ме отведе далеч, наистина далеч
надскачате ли рамки?
какви рамки надскачате?
кои рамки надскачат вас?
ами... аз много обичам да жиея, до дъно да живея, да пия... да гледам
1оо години и какво има в нас
1оо години... чакане, признак, че можеш ( пълни глупости, чакането е сиво, ама много сиво... нищо общо с наситения шоколад)
за хиляден път МЕН НЕ МЕ Е СТРАХ
никак....
съвсем нисък глас, отеква ниско долу. ( нали знаете там е много мъгливо) (В.)


чуждо легло, шарен чаршаф, вино, усмивки, разговори, философия за пет лева и едно приятелство, което решава проблеми, отебава уговорки и определено е приоритетно, определено има време, време за учене, време за вино, време за червено и за зелено, време да скачаш и такова да се снишаваш, време да взимаш решения, време да се примиряваш.... и все пак да напишеш многоточието с 4 точки означава да си малко по-щедър и да добавиш една точка в повече - точица, която за някого е цяла вселена... и после ,,,, после пак легло, многоточия, любима стая която не е твоя, объркани мисли, объркани хора, сбъркан свят, сбъркани клишета наместо приоритети, сбъркано ама много сбъркано търсене , отчаяно търсене..... а може би решението е в следващата бутилка, която обаче чака на някой рафт в някой магазин на някоя улица и може би не в този град, но определено на тази планета, която май е много по-малка от колкото изглежда, но какво от това, когато може цялата морска да ти е дом, и когато целувките, докосванията и мислите са почти живи, когаТО спомените за човек са по-живи и истински от хората тук сега и там и тогава.... там и тогава са били други хора, утре също
днес сме тук, тук, тук
и тук е навсякъде - при него, при нея, при теб, при когото трябва да си.... просто клише е да обичаш, обаче е оригинално....
ем....да. (М.)

обикновен ден като мен
красиво е като любовна сцена
и самолет те отделя от мен
Остава и аз, аз и Остава... просто един от онези дни, които забиват упорито в мозъка и остават... ей там, много скрити и толкова твои, че се чувстваш като скъперника, когото никога не си бил
обикновен ден като мен ( да, ама не) - нито аз, нито дните са обикновени, ние не сме направени/пригодени/изготвени за обикновени дни, не и тази вечер, когато думите са в краката ни и ние сме в техните и когато топкова ми се спи, че очите ми се затварят, а аз знам, че ще пътувам далеч по един или друг начин, но няма да се затворя тук и никой няма да се затвори в мен
обикновен ден като мен ( красиво е като любовна сцена) (В.)

за любовна сцена ти трябват:
-любов
-стая
-той...
в този ред на мисли ти трябва и човек, на когото да споделиш после че това е твоята любовна сцена, че, че,че,че....
и не спираш да говориш и този път знаеш че те СЛУШАт.... и искаш да те слушат и говориш и те слушат и говориш и говориш и те слушат....
преразказ на необикновено любовна сцена,.... ( М.)

студен прозорец ли си ти
студено мислим аз и ти (В.)

след това

tonight's the night i shed my wicked soul
tonight's the night
i
shed
mY
wicked
soul
да, не ми се слуша за нищо
болят ме устните от тези празни думи, болят ме ръцете да стискам желанията за прегръдки
болят ме очите от това, че не виждам
боли ме глава от това, че искам
всичко се заплита
това не е общуване, това е илюзия, много празно доказателство, за това, че можем да говорим
нещо, което не тежи в мен, не тежи в теб, в нас, в никой
нещо, което забравяме, докато дъхът те пари до бяло... и след това живее спокойно само в моята глава
да, да, да, много искам да я загубя тази вечер...но няма да стане
не и сега, не и утре
виж, вчера... успяхме, но не загубихме само моята (не, не се притеснявай... твоята опредлено остана на мястото си)
виждам в тъмното
в тЪмното.. спирали, вино... горе и долу
искам някой да изгуби контрол
искам го толкова много, че изглежда ще се случи аз да съм този някой
и... не знам... все още не ме е страх, не и още, защото време има
но съм отново изпъната струна, улица, почти завършен въпрос, съвършеното момче с прекършен глас, липсват ми единствено белезите и онова рязко замахване, когато си дърпа от цигарата, иначе преливам в позата, в гласа, начина, по който гледа и се смее ( някой, и на мен не ми е ясно точно кой, защото всичко е общо)
тарамбуки
море
високо, наистина високо
имам нужда отново и пак
wicked
светът сякаш наистина е разделен на горен и долен, Горната и Долната земя, през деня и вечерта хората са различни, а местата - те просто потъват в друга реалност ( не знам дали тя хапе)
а доказателство за това - моля заповядайте в нашата морска градина, моля отбийте се в събота, моля бъдете весели, моля скачайте, моля бъдете други, моля изгубете се в себе си

за няколко часа всички останали пътища са затворени

***

аз съм просто едно самотно дете
(всичко в границите на 24 часа)

най- самотният ден в живота ми

най - самотният ден в живота ми
и целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие.
най- самотният ден в живота ми
спи, свит на кълбо до мен
и дъхът му ме пари.
най- самотният ден в живота ми,
изтрит до безнаказаност
от нечии очи,
бяга ужасен от красивите ти,
перлени ръце,
защото той (най- самотният ден в живота ми)
няма да позволи да
бъде хванат.
аз казах ли ти, че целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие?

о, по дяволите, как може да съществуват такива седмици?
как мога толкова дълго сама да си го причинявам... може и да са различни хората, чувството е същото
в смисъл... ние как можем така да задълбаваме?
не съм човек за една вечер, не съм, просто не съм, аз... аз не съм, аз... съм дупка
но не по небето, дyпка в себе си... дълбоко навътре, грубо в мозъка и в мен, молци и лавандула, главoболия и лилави полета без край
и всичко това в мен
лимонени дървета в средата на стаята, сетете се за най-лудото съчетание от думи и ми го кажете... искам да избягам от главата си, искам да си намеря въздух за дишане, тук няма хора, има групи, отделното липсва, искам леглото, което ме обича, искам ръцете, които не ме спъват, искам да не се спъвам в себе си, искам извън себе си...просто това празно поле, толкова остро, да ме напусне
хаааа, искам най, най, най-баналното нещо, за което ще се сетите - искам мечтите ми да се сбъднат, извън всякакви клишета, извън всеки ограничен израз, искам го в пълнота, плътност, осезаемост, мирис
и ако така хората полудяват, не искам хапчета да ме лекуват, искам да ме прегръщат
jungle jazz... sure
good night and good luck

...

"Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща."


мога да се правя, че не ме интересува, че се свивам в себе си до границата на възможното, че се смея, защото не знам какво друго да правя, че забързано вървя по улицата, за да не гледам онзи вход, а преди се бавех под дърветата и отнесено зяпах училището...
мога да се правя, че съм същата и нищо не се променя, не се движи, не прелива, не води до нови посоки, но дрехите ми все още миришат на дъжд и все още знам, че зениците ми вечер поглъщат и ми е хубаво, докато не погледна ръцете си, разбира се
тези мои две ръце, които задържат всичко само за момент не по- дълъг от саморъчно направеното време и след това увереността изтича, като пясък се плъзга надолу бавно, тихо, кротко, но нестройно и винаги
о, мога да се правя, че не взимам нещата навътре, че говоря нахакано, но след кратко това, което съм, започва да прозира през кожата ми, да тече по вените, да оцветява устните, очите, да гони луничките и да разпилява, разпилява, разпилява... докато не остане нищо
мога да се правя, че моментите са вечност и са ми достатъчни, докато след час скрито свиване не стана с увереността, че искам още... пълнота, липса на пространство за студен въздух, свобода да се движа, дори и в хладни вечери... и че ароматът на цигари и пръчици, и стари плочи, ненарисувани картини и още нещо, за което няма думи или по- точно има, но ги виждам само в себе си, та този аромат ми причинява все хубави неща, които искам, да, искам, а те са все за толкова малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, млако време, по дяволите!
искам да кажа, че моите разбирания излизат извън моите собствени граници и местата се разместват, а за да подредя себе си, са нужни часове, които ако са самотни, само стръжат по нервите ми!
и да, мога да се правя, че всичко това е точно, както трябва да е, докато не ми се случи да дишам тези думи... които просто оставят глупавите си белези по мен и аз по тях и след това толкова нахално си обръщаме гръб, че почва да ме боли... ядосвам се, става ми смешно и притихвам
това е
това не е
ключова дума: време
усещане: дупки по небето и дупки в мен
може би би трябвало да съм момче.

...

много исках да обясня защо смятам, че съм малък човек
защо промените са прекалено големи, че да могат да останат в границите на тялото и ума ми
защо една вечер с кукуригащи петли и смях - били сме усетени на следващия ден ни казаха, изменя начина ми на говорене, на гледане, начина, по които се движа
и понеже не мога, не мога и да познавам себе си... за седмица успешно доказах, че съм пълна с изненади ( тук скромността няма място) и то такива, че границите на дребния ми свят се изложиха - пред мен или аз пред тях
всички ние сме просто луди и това е тъжно, защото сред толкова много сиво никой не го забелязва
нека промяната се случи, чакам я повече от година - вече е и мой ред и стискам много упорито палци онова малко желание от днес да се сбъдне
обаче
както казва Милена: "светът е ужасно място, и ти трябва много голям меч за да го победиш"


аз нямам нищо освен себе си
и се държа в две ръце
здраво,
за да не потъна в тези
тъмни
плаващи пясъци.
когато е възможно,
предпочитам да не вярвам.
в толкова малък човек
няма място за две големи чувства.
кожата ми, мускулите
не позволяват
да преливам
извън очите си.
не мисля, не действам, не отричам,
не се спъвам в шума -
тишината е кацнала на рамото ми.
но обичам да дишам... тънко,
а най - обичам да сънувам
в плаващи,
дъждовни
дъги.

малки хора навсякъде

тихо през задните дворове

минаваме през задни дворове,
задни помисли,
задни улици,
и носим барабани от опънати бели листи
в чупливите ръце,
защото в тези
задни дворове,
задни помисли,
задни улици
ще попаднем на изоставени струни,
които режат,
а нищо не гърми във въздуха толкова добре,
колкото тътена от затварящите се очи
и ти обичаш барабаните
аз обичам да изпълвам глухотата им с теб
това, което те побърква в момента,
е тихата изоставеност в многото дъжд през
задни дворове,
задни помисли,
задни улици -
толкова самотни,
счупени,
тихи до небесата,
че напукаха тънкото съвършенство
на нашите невинни барабани
мисля, че ще си тръгна без теб



та в тези задни дворове... обратната страна на погледите ви... има тайни и те не бива да бъдат чупени, нали?
някои неща имат свойството да бъдат прекалено лични

can't look away

нереално е
невъзможно е
лудо е
мисля, че сега се смее тихо
почти чувам хихкането и едва се задържам, за да не се разсмея и аз... с цяло гърло, от най-дълбокото място в мен, от ъглите на сърцето, от дъното на очите, от върховете на пръстите
дребен
дребно аз
големи очи
големи, огромни, цяла една вселена, очи- море, очи- огньове, очи- лято и живот
ние ще живеем
а след това може и да горим
усещам връзката, възлите, възможностите, възгласите
гледах как се променяш
променяш се в пламък
плуваш във восък
гледах как се променяш
гледах
гледах
гледах
сякаш не си бил ти
не мога да спра.. да те гледам... в огън... аз просто гледах, човече, гледах... искам да те излъжа, да те заведа вкъщи... да те затворя в стъкло.. не се променяй
гледах как се променяш... в себе си
променяш се, променяш се, променяш се... восък
спри да ми париш!
спри да издишаш живот! спри, спри, спри
не спирай
гледах
как се
променяш
и знам, че имаше крила
give me the gun
you feel alive
гледах. как. се. променяш.
всичко тежи на мястото си

...

движим се в спокоен, уютен следобед, прегърнали приглушени, топли звуци в охра
и когато порасна, най- вероятно е просто да спя
терасите сякаш потъват в лятото и във въздуха - тих вкус на море с безметежно доволни дни
а всъщност много вятър
и когато порасна, ще имам ясно и компетентно мнение, заради което сигурно ще изгоня слънцето от стаята
това е лека отсянка на деня в мен и ми липсват думите за нея
но когато порасна, сигурно ще ги изпъдя, заета да бъда важна
и музиката е нежна, това май допринася за лекотата на времето в нас днес
но когато порасна, сигурно ще стопирам такива мисли
заплетените дървета в задния двор улавят кротката атмосфера на вятъра
а когато порасна, сигурно ще се дразня, защото задържат сенките
слънчевите лъчи се плъзгат по стените на белите блокове
а когато порасна, сигурно ще съм недоволна от тях, мисля, че ще ми напомнят за днес
но
едва ли ще порасна чак толкова много
следобед, в който трябва да сте прегърнати
следобед с цялото време на света

усещате ли дни в дните?

i'm the man in the box

i'm a riddle so strong, you can't break me
did she come here to try, try to take me...

plastic man, paper face, candy heart,
what a waste, gotta change, set a date


candles red i have a pair
shadows dancing everywhere
burning on the angry chair

i don't mind, yeah
i dont mind, i-i-i
lost my mind, yeah
but i don't mind, i-i-i
can't find it anywhere
i don't mind

down in a hole, feelin' so small

i give this part of me for you
oh i want to be inside of you
sand rains down and here I sit

love to feel
haha

Oh mary of silence...You pick my heart with a smile...Oh sweet mary

така, нека си го признаем направо - без правила не може

правило 1: стани
правило 2: погледни навън ( почти не ми се вярва, че някой рано сутрин изобщо не се интересува в какво време след 3о минути/ един час/ цяла вечност ще се развява)
правило 3: усмихвай се (хората трябва да изглеждат позитивно, ти трябва да изглеждаш позитивно, не знаеш ли, че ако не се усмихваш си като кисел лимон, а аз обожавам кисели лимони по напуканите устни)
правило 4: ти имаш приятели (имаш поне един приятел и измислен или не той, е достатъчно важен в очите ти и достатъчно истински, за да му говориш)
правило 5: движи се (когато не се движиш светът ти спира...да, точно така, твоята лична малка вселена излиза извън релси и навлиза в личните малки вселени на останалите, които се движат, и резултатът за теб е световъртеж. честито! остана без зелени хълмове, но имаш цветни петна пред очите)
правило 6: get yourself connected (към каквото и да е ти трябва да си включен, може да си част от уличните тълпи, от групата, която се събира в тях вечер, от леглото му.. може да си продължение на ръцете, част от погледа, тихо подсмръкване, зеницата на котката, финалът на песента... свържи се, няма начин да избягаш)
правило 7: сънувай ( това си е единствено лично мое правило и го следвам. когато с дни и дни в себе си усещаш топка от нерви, вечер не спиш и единствено в следобедите, когато Яворов сваля маски над главата ти и плаче, защото не е възможно Мина да остане толкова божествено невинна, успяваш да затвориш очи, всичко се нарежда там... само че май те прегръщаше някой друг, а когато те целунаха, устните бяха със съвършена форма, но наситено сини. обаче за няколко дни една стая беше цялото ти царство и принзай си, не искаше нищо по-голямо от това)
правило 8: пътувай ( колкото се може повече и колкото се може по-далеч, всеки се нуждае от моменти, в които оставя себе си далеч и по непознатите улици на тези нови градове се събира парченце по парченце)
правило 9: вярвай, в каквото ти се вярва ( примерно... безразличие не съществува, пак ще се превърна в президент на тишината, но този път и аз и земята няма да имаме нищо общо със себе си... накрая онова желание ще се изпълни по един или друг начин)
правило 1о: седем слънчеви дни са напълно достатъчни, за да се превърнеш в малка, но ефективна бомба (затова тази година ще си ги взема тези дни и ще избухна като примерни фойерверки.. преди това обаче ще оставя да разцъфтят цветята по роклята ми, обичам да гледам как се разтварят)
правило 11: обърквайте думите (тези малки гадини са за това, вдигайте бунтове и революции с тях, рушете, викайте, използвайте ги, скачайте върху тях/ с тях/ до тях... но най-вече... наистина.. искам да прочета буквената революция на някого, липсва ми, жадна съм за това усещане, искам го, даже той не успява вече!)
правило 12: има значение кой си ( всички сдухващи, принизяващи песни, високи сгради, тълпи, луди автобуси, асансьори, дупки, лабиринти лъжат - значение има и по този въпрос не се спори)
правило 13: не проспивай ( tequila sunrise, плажове, огньове, стълби, разни къщи, разни стаи, разни часове...не ги проспивай)

стана ми скучно
и глупаво ми стана
обаче съм в дъното (не, не на дъното) ... когато си hugable person се случва.
обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам!!!

за да не пробие скуката ми тялото... (би ли потърсил зад думите)

- Главата ми е празна. Главата ми е толкова празна, че сънувах, че съм въздух под налягане. Голям балон в небето, осеян с дупки.
Събудих се потънал в пот... Едва 4 часа, а алкохолът в кръвта ми (от снощи, не пия рано сутрин) е пресушил устата ми. Мога да я гледам с часове как спи до мен. Разбираш ли, целенасочена е. Тя знае какво иска, винаги знае. И никога не мърда в съня си, не бълнува.
Нейната глава не е празна.
О не, човече, моята навита пружина е тя.
А вечер е толкова спокойна... Обича да се съблича бавно, знаеш ли? И нощната ми лампа никога не я осветява. Ама никога... Още съм жаден, да.
Ще я полея цялата с вода...заради капките, човече. Искам да гледам как се стичат капките.
Утре ли? Утре ще ме отвеждат навътре във вечните бели полета. Няма начин, изгубих основателните причини за живот някъде по пътя, та най- накрая и мен ще впрегнат със задачи.
Камъни.
Ще нося камъни. Ще укрепваме Стената и ще изблъскваме това упорито море, което така или иначе ще ни залее. Аз ще чакам, но как ще го понесат те, не ми е ясно. Вкопчили са се в Стената и чувам, че всяка година я продължават все по- навътре и по- навътре. Едно време това място било просто една пясъчна дюна и имало треви.
Усети ли, че цветята изчезнаха? Онзи ден събориха и последните остатъци от ботаническата градина. Когато за пръв път видях Ина, да бе, Ина се казва, очите й бяха незабравки... нищо друго освен две незабравки. Толкова сини, човече.. удавих се в тях. И й подарих незабравки, а тя се разсмя, хвана ме за ръката и... както виждаш още съм тук. Само че моето малко чудовище носи контактни лещи, единствено смехът си е нейн. Аз знам, че този смях е Ина, обаче Ина не го знае. Тя казва, че Ина е лицето, чувствената уста, двете малки ръце, косата й, Целите ( личи си, че казва думата с главна буква). Ина ще стане издател. Тя ще надъхва. Перфектното й тяло ще продава щастие, затворено в листи и ще ухае на кокичета. Жалко, че толкова бързо ще забравят кокичетата.
А знаеш ли какво ще пласират съвършените й ръце? Идеали. Идеали на килограм и думи с тежест. Ще мачкат тези думи, усещам го. Моята дъждовна жена не вярва във въздуха. Тя е като... а бе, сещаш се... портокалите с часовников механизъм.
Свърши се със снега, братче, и дъжд няма. Но си имаме постоянна влажност на въздуха, нощ с точно времетраене. Може и луна да има. Лично аз не съм я виждал от много време.
Какво ми липсва, питаш? - Цели.
О, разбрах те. Зеленият цвят ми липсва... на поляните - да ме изпълни отново отвътре, и цъфналите череши. Едно време не слизах от черешата в двора ни и пред погледа ти - само хълмове - зелени и зелени, крещял съм от кеф.
Е не, не съм стар, на 23 съм. Но хълмовете ги няма от 10 години, последната цигара изпуших преди 5, а от 4 години сексът е рутина, убийство.
Мразя го, човече. Ина е направена за любов... обичам само капките по кожата й.
Вече е утре, нали?
Снощи Ина стегна багажа ми, а й обясних, че взимам само една книга, тя се разкрещя и си легна. Не мисля, че ще усети липсата ми. По- скоро ще я притесни дупката в графика й. Мен ме бъркат други дупки, дупки по небето. Вечер вижадам как засмукват цветовете. Водовъртежи от ярки цветове, човече, въртят се и се въртят, просто изчезват... и ми става студено, докато лежа и крещя : мен не ме е страх, мен не ме е страх. А всъщност ме е страх, ужасно, че ще се събудя и тя ще е сива, ще липсва синьото й, тихото розово, толкова топло и моите ръце... те ще са прах.. сива, слепена, твърда прах, която не усеща и се рони. Лицето ми ще е в дълбоки пукнатини и усмивка няма да има, защото устните ми няма да могат да се помръднат.
Знам, че нямам търпение. Искам да тръгна. Навътре в белия цвят. Казват, че е толкова искрящ, че заслепява, толкова вечен, че връща хармонията. И единственото, в което опира погледът, е Стената и единственото, за което мислиш, е Стената. Само че аз... аз ще виждам морето и вместо дупки, то ще владее в главата ми. Ина остава и целите й остават, редът, движението, 24те часа, годините ми, даже името.
Там всички ще носим камъни. И с тях ще укрепяме това, което е зад гърбовете ни. А с мислите си и с вълните ще го рушим и ще танцуваме в белотата върху останките му.
Някой ден морето ще ни залее.


***
аз няма да се пазя
защото просто няма от кого
все още е мил

Things don't have to be this way..Catch me on a better day

повтори по-силно, не те чух
искаш ли?! - искам да съм малка, за да се скрия в него..
да, винаги съм искала да бъда малка, за да го направя. нищо, че той е висок, висок е, човече, очите му събират целия ми небосклон и някак си не знам... успява да забави времето ми...там имаше много хора, но той пулсираше, разбираш ли, през минута някой викаше името му
нещо като тихият център е... не знам защо не забелязват, когато млъкне... адски тихо ми става, празно...колкото и да се смеем, нещо ми липсва, когато гони думите си
да, бро, всеки път се запознаваме наново и всеки път успява да ме счупи или да ме навие като пружина...над тях видях двете дъги, спомняш ли си, как ги видяхме, съвсем случайно погледна нагоре и после онова лудо пътуване, което за мен завърши с изпит и на изпита, като глупаво малко дете, каквото понякога съм, си мислих...човече, тази зала ухае на хартиени целувки за какви ти еритроцити говорим, само за хартиени целувки е тя, единствено за неговите хартиени целувки
не знам какво съм, не знам какво сме, доколко държим на себе си, изобщо държим ли, кое е неговата поза, къде започвам аз в него, ще започнем ли някога. това не трябваше ли да свърши? повтаряме думите през 365 дни и после той не помни, пък те се отпечатват в очите ми. в себе си не нося мисли, нося граници и ако разделя живота си на височини той колко височини ще има? последната най-висока ли ще да е?
тези поеми, които ми обеща ще са последната стъпка... при теб за мен всичко е поледното, но пък се водя от многоточия и краят с нас ме плаши.. не съм еднодневка
хайде, скъпи, помогни ми, спри ме, докато още може или вече не може, човече, сбърках се
столовете са огромни и потъвам в тях
улиците прекалено криви и спъват стъпките
плочките прекалено шарени - вече имам главоболие
разбираш ли, късно вечер някой път го усещаш и щом го усетиш.. говориш... или не, само ти говориш и ако някой може да те проследи ... е, той слуша, не е наясно какво слуша, но му харесва, харесва му да те слуша... защото ти му споделяш за последната граница... а това е нещото, което те отвежда.. отвежда те зад Стената, независимо колко висока е тя, с колко студени камъка е зидана, води те след нея към онова море, което се крие там и чака, чака да ни залее и небето над него е сиво, ама не сиво като сивия ти делник, а по-скоро с предусещането за буря, която най-накрая ще те разтърси... грубо в мозъка ще прелее това море и тогава, не ти завиждам, ако продължиш да го слушаш, защото ще си спомниш и когато се отвориш, мисля, че очите ти няма да издържат, ръцете ти ще хванат въздуха, за да го удушат, музиката ще те пробие.. да, тя ще направи точно това, ще се забие в теб... ще вървиш и вървиш от тук нататък в някаква топла, защитена тишина, все едно си се върнал в 9те месеца, когато си нещо много комплексно, концентрирано и неясно и после, шом чуеш първия звук... ще кажа довиждане на парченцата, които си бил
ами да, ясно е, ние сме белязани, с него сме белязани и моят белег е скрит, имам нужда от сили, разчети белега ми, имам нужда да го докоснат, за да не боли... онези безкрайни бели полета не са причина за живот, има някаква дупка в нас и не знам как по друг начин да го кажа... дупка е, нищо и ти го носиш и то те мъчи, не, обърках се, не те мъчи, просто го има и това те подлудява, и човече, да това е заради песента, обаче в момента не съм нежна, аз нежна ли съм била, можела ли съм да бъда такава, за да ми говориш за топлина?
та, трябва ми достатъчност, трябва ми моята достатъчност в теб, вземи си съмненията, махай се с тях и се върни сам..
и ако все пак не се получи.. не си се справил с пътя изглежда, съжалявам, но мен ме има...говори за красиви жени
аз съм битка
you promised me poems
Fix me now
I wish you would

ооо, за какво изобщо говоря/мрънкам?!

sing... blue silver

знам
престъпих прага
разтреперах се и за успокоение
се скрих в ъгълчетата на очите ти

три изгарящи чаши по-късно
беше толкова горещо
че въздухът лепнеше в косите ми
и за разхлада скочих в стъклата

изгорих думите върху кожата си
за да не ги забравя никога
вплетохме праха във върховете на пръстите
за да не помрачим лунната светлина

спомняш ли си някой ти каза
и ти не повярва
но запомни
гориш толкова прекрасно

че с удоволствие ще се скрия в теб през февруари
любов моя, защо ровиш в себе си
без да знаеш какво търсиш и не позволяваш
на никого да надраска перфектната ти огледална повърхност

твоите ножове не са остри
а моите целувки не изпиват до невъзможност и последната капка захар
от съвършените ти мисли
в които се спъна с досада в онази рязана вечер

скрита с такова удоволствие ...
без теб ще се въртя и въртя и въртя
защото това е,което мога
докато ти си

***
толкова по-лесно е всъщност така
толкова по-бързо
болезнено
безболезнено
без причина
ти просто потъна в кожата ми
грубо, но го направи
какво искам ли?
още от себе си
какво чувам
само музка, съжалявам
кога ще се случа
когато ме хванеш, не по-късно, не по-рано
какво правя
вятър, разбирай го както желаеш
лека нощ?
няма


не обичам снимките на тези места... но тук ще има една...не съм под теб...нарани ръбовете, ако желаеш, но не съм и не исках снимка тук!

...

ти носеше морето в себе си
аз го намерих и го пресуших
никога не съм била в дома ти
но познавам всяка каменна стъпка и
затова беше толкова лесно
да го разруша до основи
мен ме чака слънчева светлина
а ти... ти можеш да имаш всичко
ако си го пожелаеш
и няма да те следвам из електрическите
линии на напушените ти усмивки
из тънките сухожилия на
протритите думи
защото, виждаш ли, аз разруших
дома ти
и това ми е достатъчно
няма да усещам как
вървиш към мен със себе си
под ръка
удвоен дубликат на остаряла сянка
пиян ъгъл
сбъркал своите 9о градуса
разбираш ли, когато си влюбен
ще те накарам да светиш,
както не си светил никога досега
извън себе си
извън очертанията на устните
скулите,
извън парченцата, разпръснат
из дима на всяка една моя цигара
виждаш ли, разруших дома ти
насъсках ръбовете срещу теб
подлудих котката
скрих я в зениците
и се смях
една минута по –дълго над теб
за една минута повече улових
слънчевия прах над горната ти устна
спуснах ръце по пътищата след извивката
на ключицата
за минута повече не бях натрапник
и всичко беше мое
след това просто разруших дома ти.
знам какво мога да причиня на нощите ти
и ще го направя с упование
в онази подла сила на болката,
която никой не признава
аз просто гледам и виждам
това, от което се нуждая
спъвам се в теб на всяка крачка
откривам теб във всеки скучен ред,
защото, нека си призная,
когато разруших дома ти
белязах с теб
всяка моя индигова клетка!

Сега единствено искам да забравя пЪк в приближаващото Утре треперя от възможността да не те видя! (мразя тази моя слабост до самото ми дъно, но без нея не си струва да чакам да отворя очи)
Колко много ми се плаче...

...

разположен по средата на зениците ни е всеки един твой или мой страх, всяко едно желание, всяка една малка промяна, настроение
много неща се събират на върха на една толкова малка точица
омръзна ми да се опитвам да ги откривам или поставям на различно място след като те си се крият точно там и никъде другаде
след днес ясно защо
Спаси ме от скучен делник,
остани с мен - в понеделник
може да причини такива неразбории в нечии подреден ред
и по-добре!
да следваш план-графикът си е скучно!
монотонно
сиво
безинтересно
тясно
разнообразие - само така мога да дишам и
Без теб на тишината съм президент.
Без дъх ще остана да празнуваме
пребродих целия град, изтанцувах всички улици, изтърках всичките си обувки, изгубих се из всяка сянка, чух всички разговори, забравих всички думи, не разбрах нито един жест, подадох всяка една усмивка
ляляляля
Един мой глупав ден
ха!
не се спънах нито веднъж, защото избягах от всяка една уста,превърната в тънка линия... и защо ми се струва, че целият ни град е залят от гларуси...вечер при облачно време се виждат само техните криле и светлините от пристанището...а прозорците са големи, почти липсвам и как да пиша съчинение за важната роля на някого си някъде си или върху някого си, като единствените, които ми влияят сега са птиците
4оо години
толкова много време
Красиво е като любовна сцена

Менелай преследваше Парис за красотата, която не спаси света

"когато се събуждаме
от тропота по покрива
на разпилени лунни семена
и гмурваме се по-дълбоко
в невидимите имена
опитай с малко нежност", скъпа, защото
"лицето ти е сипкаво
отлято от копринена надежда е лицето ти"
и
не мога да спя, не мога да спра, не искам
може и да те има, може и да те няма
но аз те нося в себе си, защото обичам моите илюзии
може да ме обличаш във ванилия
под белия прах все още съм аз
и не искам да знам
аз усещам
и ще правя каквото поискам, защото не руша
защото не използвам една вещ за връзка, защото не се правя, че ме интересува
аз съм просто въртящи се колела без спирачка и ти се махна от пътя ми
местата, които обичаме влизат в нас
е, аз дишам с онзи град... заедно с терасите, музиката, шумовете, многото хора, тъмнината, заедно с мен в леглото
очертанията ми са отпечатани на стените в моя ум
обичам самотните вечери, в които говоря само със себе си, тогава се разбирам най-добре и нямам нужда от поучения
повече няма да ти казвам какъв си, защото ти Беше такъв в мен. а аз още съм специална
не
не
и не
нищо не е ограбено от дните ми
нищо не си е заминало
нищо не се е изгубило
убиваш ми и то много
вземи своето очакване, вземи си думите, вземи си вечерите и идеите, които искаш да си, но не си и ме остави да
спя
спя
спя
защото не съм сянка... защото ще бъда и защото съм
защото битката, която водя всеки ден, е толкова позитивна, колкото могат да бъдат устните ми след целувка
защото делниците ми са хубави
липсват неудобни ръбове
и тази вечер няма да съм моно
нямам граници и се бунтувам по всякакъв възможен начин на наложените скуки, ограничения, схеми, щастия, нещастия

Maybe you’re better off this way
bored

когато видиш, не... когато почувстваш колко далеч от себе си съм... не посягай, дори не се опитвай да ми говориш
не присядай до мен
не ме успокоявай
остави ме да съзнавам, че горча като хапчетата, които мразя
остави ме да съм сама
остави ме нямам нищо общо със земята
остави ме да усещам нещата, които отричам
това насторение е ново и в него сега е уютно
не ме интересува, че разбираш (въпреки че е точно обратното, който и да си пука ми разбираш ли, или не), това е моята бoрба и тя е специална, защото е моя
не ме интересува, че се повтарям
не ме интересува, че те изкушавам
че се изкушавам
че разрушавам връзките или че ще го направя
успокоения няма
днес те са дефицит
вместо това ви предлагам вятър и много облаци
предлагам ви мъгла, по-злобна и от 1оо те чудовища под леглото ми, по-бърза от скоростта, с която се спускаш...
Well a son's gonna rise in a mile
In a mile
In a mile
You'll be feeling fine
нещата не можеха, не могат и няма да могат да бъдат различни (може би и не трябва!)
дори и след 1оо години самота дъждът все още ще вали
и от най-високота точка на моста ще се виждат медузите, които урочасаха морето и мен
черни дупки в небето... въжетата, с които ни връзват са силни, топли, меки, без възли, червени, стегнати, специални, man they save me, като струни, не разрязват... свистят
моля, изчакайте, докато това отмине
по средата на мрака имам нужда от още въздух
не виждате ли... имаме война да водим!

hYdroplane

знам как изглежда лицето зад думите
знам
но то няма никаква идея кой ги движи в изречение
ти си перфектната дрога
без теб и с теб всичко се разпада
аз съм перфектната дрога
в движение слънцето обещава поеми
ние бяхме перфектните мечтатели
затова се разминаваме толкова лесно
не съм родена в път... забравям, че имам рожден ден
събуждала съм се в толкова сутрини, че единственото, което ми е ясно, гласи:
'първа беше котката, за да е най - първа'
не ми се спира
спра ли - знам какво ще се случи утре в 17:30
стаята с летните юнски дни и шумни птици ще се свие до обикновено 'да' и също толково обикновено 'не'
спра ли - ще бъда зад всеки ъгъл в роклята, поръбена с отровни шевове - само за да може да ме събираш удобно в шепи
пътят е в мен
магистралите, слънчеви, но сега не прашни, дишат в кръвта ми
на задната седалка виждам себе си... след минута ще изгреем
ние бяхме перфектната дрога
sad air?... може би
но heaven's waiting... без агресия
мен не ме е страх

me it will be forever

How can it feel, this wrong
From this moment
How can it feel, this wrong
Storm.. in the morning lightI feel
No more can
I sayFrozen to myself

Днес в 13:37 ТиНеСи отмята завивките, защото в този мрачен неделен следобед цялото време на света е нейно ( това впрочем е така всеки ден).
Покатери ли се на бар-плота, за да пие кафето си, пред нея се ширва истинско бурно море. Звуците потъват в големия хол, сякаш безкраен в небето, пълен с дъждовен въздух, и
Аз съм

• дъждът и ще валя цел ден
• жегата, стичаща се по тялото ти
• острият ръб на съня ти
• крачка в действителността ( не отвъд нея, поне за теб)

Ще валя цял ден

Аз съм

• искрата, която не заслепява
• порцеланът и ми липсва твърдостта на брадичката ти
• някакви луди, безпосочни звезди

Аз

• губя търпението си
• не чувам клаксоните, дишам, спирам, не сънувам
• сгъвките на колената ми горят - задвижват стъпките навътре и никога не отвеждат навън

Аз съм цветно петно, точка, дупка в небето, изпуснатият кадър, смущенията в лентата

Аз съм тунелът, ти - време

Ти

• поглеждаш часовника, внимаваш, задавяш се със себе си, обичаш се, спиш, пушиш

Ти

• си у дома си, мразиш Февруари, бягаш с миналото си, скачаш

Ти

• си стъклен човек, чупиш се, живееш в тъжния си въздух
• не си музика

и днес не е границата, която те дели от утре

Is this me

Breaking free

Or just breaking down ha ha

леден, леден, леден е и този ден... в ледове потъва слънцето във мен

Мила моя ТиНеСи,

• не искам да знам за мъката на Славейков, страданието на Яворов и меланхолията на Дебелянов
• не искам да затварям дните си в улиците на един и същи град до безкрай
• нито да търкам думите на еднообразни разговори, така че да запари на върха на езика ми

Мила моя ТиНеСи
благодаря ти

• че никак не вярваш на годините ми
• че синьото толкова ти отива
• че не бих могла да си представя усмивката ти в друг цвят

Мила моя ТиНеСи,

тази вечер писъците на чайките отекват особено ясно в това продънено, сиво небе и оставят белези по листите

времето минава бавно, затова го увиваме на спирала около химикала, докато ти крещиш в главата ми, че те губя

Така и трябва, защото

Мила моя ТиНеСи,

" Аз няма да умра като хората,

аз просто ще престана

да те сънувам,

а това е немислимо"

В "пяната на дните" трябва да има нещо, което да ме държи на повърхостта и да ме отвлича от пътните знаци по тялото ми

Мила моя ТиНеСи

върни ми желанието да разделя денонощието на 24 сочни, сладки, ухаещи, болезнени резенчета портокал, скрити в постелята, които да предизвикат твоето главоболие

Лесно е да се запомни, ТиНеСи

"Времето вчерашно

утрешно става

ти го разтягаш -

то те смалява."

Аз не съм твоето скривалище за изгубени дни, нито пък мога да повтарям лавандуловите ти жестове с истинско усърдие

Slow like honey

Heavy with mood

искаш ли да намериш някой, който е в захарта роден

тази вечер по цялото ми тяло може да намерите пеперуди
събудени са от вятъра
но определено не са за продан
събират се в шепи
съберете ги в шепи, моля

Candy says i hate the quiet places

I'm gonna watch the blue birds fly over my shoulder
I'm gonna watch them pass me by

важни решения?
не са за мен
аз не съм за важни решения
не намират общ език нито с миглите, нито с устните ми
не е и нужно
нося ги в ума си - така определям Тяхната посока, а не те Моята
и i'm only happy when it rains

хората слушат Candy
слушате ли Candy и в двата случая, когато е права, защото
Candy told me nothing really matters anymore

Саndy says she's made arrangementsfor me in the sand

чудиш се защо още опитваме
защо опитвам
защо опитваш
страх ли те е да не пропуснеш
изпуснеш
подминеш?

подмини
тя те иска с нея ... down in candyland
на мен просто не ми се бяга от това повече, вече, най-вече
не преценявам
сега не
не признавам

шумят, пърхат, шепнат
тези пеперуди
по това мое тяло, което в тъмнината не свети
и не ти показва пътя
не оставя следи из завивките

то дори не зачита онова твое самотно желание...
crawling down your spine to make you stay
I wish you weren’t so beautiful in my eyes


I was your sorry ever after