Прекият път на госпожа Тод

Стивън Кинг

- Виж, минава жената на Тод - казах аз.
Хомър Баклънд проследи с поглед малкия ягуар и кимна. Жената вдигна ръка за поздрав към Хомър. Той й кимна с едрата си рошава глава, но не й махна в отговор. Семейство Тод имаха голяма лятна къща на езерото Касъл Лейк и Хомър се грижеше за нея откакто аз се помня. Имах чувството, че изпитва толкова неприязън към втората жена на Рупърт Тод, колкото му беше симпатична Фелия Тод, първата.
Това стана преди около две години и ние седяхме на една пейка пред супермаркета на Бел, аз с оранжада в ръка, а Хомър с чаша минерална вода. Беше октомври, спокойно време в Касъл Рок. Много от къщите край езерото продължават да се използват в съботите и неделите, но шумните, пиянски летни събирания вече са приключили, а ловците с огромните им пушки и скъпоструващи разрешителни, закачени за оранжевите шапки, още не са започнали да идват в града. По- голямата част от реколтата е прибрана. Нощите са хладни и е приятно за спане, а старите болки в ставите, като моите, още не са започнали да се обаждат. През октомври небето се движи над езерото с цялата си прелест, с големи бели облаци, които се движат съвсем бавно. Харесва ми, че те изглеждат плоски на дъното, леко сивкави, сякаш от сенки, вещаещи залеза, и мога да гледам как слънцето блести по водата, без да ми омръзва, в продължение на няколко минути. През октомври, когато седя пред супермаркета на Бел и наблюдавам езерото отдалече, започвам да съжалявам, че оставих цигарите.
- тя не кара бързо като Фелия - каза Хомър - Често си мислех, че тя има много старомодно име за жена, която може да надува колата си по този начин.
Хората като Тод, които идват само през лятото, съвсем не са толкова интересни на местните жители от малките градчета в Мейн, колкото те си представят. Местните жители предпочитат своите собствени истории за любови и омрази и скандали и слухове за скандали. Когато оня текстилец от Еймсбъри се застреля, Естония Корбридж откри, че след около седмица вече нямаше кой да я кани на обед с нейната история за това как го намерила с пистолет във вкочаняващата се ръка. Но хората още не са спрели да говорят за Джоу Гембър, който бе убит от собственото си куче.
Е, това няма значение. Ние просто се състезаваме на различни писти. летовниците бягат в тръс. Ние останалите, които не си слагаме вратовръзки, за да ходим на работа, сме раванлии. И въпреки това всички проявиха голям интерес, когато Офелия Тод изчезна през 1973. Тя беше истински свястна жена и направи много неща за града. Работеше за събирането на средствата библиотеката, помогна при възстановяването на войнишкия паметник, и други такива. Но на всички виладжии им харесва идеята за събиране на средства и те веднага ще организират комитет, ще определят секретар и ще набележат дневен ред. Обичат ги тези работи. Споменете ли обаче време (разбира се, без да се броят безкрайните коктейли, комбинирани със съвещание на някой комитет) и ще видите, че нищо няма да излезе. Изглежда, времето е онова нещо, което виладжиите пестят най- много. Те го скъпят толкова много, че ако можеха да го затворят в буркани като компот, сигурно щяха да го направят. Но Офелия Тод изглеждаше готова да отдава от времето си - поема дежурства в библиотеката, а не само да набира средства за нея. Когато трябваше да се излъска и намаже войнишкия паметник, тя пак беше с градските жени, загубили синове в три войни, този път облечена в гащеризон и с кърпа на главата. И когато трябваше да се карат децата за лятната им плувна програма, нямаше начин човек да не я види надолу по пътя да кара пикапа на Тод, пълен отзад с деца. Добра жена. Не беше местна, но добра. И когато тя изчезна, хората се заинтригуваха. Не непременно натъжиха, защото да изчезнеш, не е като да умреш. Не е като да клъцнеш нещо със сатър, повече прилича на нещо изтичащо в канала така бавно, че не се усеща, че е изчезнало, дълго след като вече го няма.
- Тя караше мерцедес - каза Хомър в отговор на въпрос, който не бях задал. - Спортен, с две места. Тод й го купи през шестдесет и четвърта или шестдесет и пета, ако не се лъжа. Помниш ли я как водеше децата на езерото да поплуват?
- Ахъ.
- Караше ги с не повече от шестдесет, внимаваше, защото те бяха отзад. Обаче отвътре я гризеше. Тази жена сякаш имаше олово в крака и не можеше да го отлепи от газта.
В миналото Хомър никога не говореше за виладжиите. Но тогава жена му умря. Това беше преди 5 години. Оряла по едно надолнище, тракторът се обърнал и я затиснал, а Хомър го понесе много тежко. Той беше в траур около две години, после сякаш малко се пооправи. Но вече не беше същият. Сякаш чакаше нещо да се случи, чакаше следващото събитие. Когато човек минеше покрай спретнатата му къщурка, обикновено го виждаше на верандата да си пуши цигарата с чаша минерална вода на парапета, залезът светеше в очите му, главата му бе обвита в тютюнев дим, и човек си мислеше - поне аз винаги така си мислех - Хомър чака следващото събитие. Това занимаваше съзнанието ми много повече, отколкото бях готов да призная, и накрая реших, че причината е в това, че ако аз бях на негово място, нямаше да чакам следващото събитие, като младоженец облечен в официален костюм, нагласил вече вратовръзката си, който седи на леглото на горния етаж и гледа ту в огледалото, ту към часовника над камината кога ще стане единадесет часа, за да се ожени. Ако бях на негово място, нямаше да чакам следващото събитие. Щях да чакам последното събитие.
Но в този период на очакване, който завърши една година по- късно, когато Хомър отиде във Върмън, той понякога говореше за тези хора. И на мене ми говореше, и на някои други.
- Тя никога не караше бързо, когат' беше с мъжа си. доколкот' знам. Но когато аз бях с нея, здравата пришпорваше мерцедеса.
Някакъв човек спря до колонката и започна да си пълни колата. Колата беше с масачузетски номер.
- Не беше от новите спортни коли, които горят безоловен бензин и подскачат всеки път, когато ги понатиснеш. Беше от по- старичките и километражът имаше деления до 240. Цветът й беше някакво странно червено и аз я питах веднъж как се казва този цвят и тя каза, че бил 'шампанско'. Не е ли хубаво, викам й, а тя се залива от смях. Харесвам, когато някоя жена се смее, без да има нужда да й обясняваш къде е майтапът.
Човекът до колонката бе заредил колата си.
- Добър ви ден - казва той и се качва по стълбите.
- Добър да е и за вас - отговарям аз, а той влиза вътре.
- Фелия все търсеше преки пътища - продължи Хомър, сякаш че не са го прекъсвали. - Тази жена направо бе превъртяла на тема преки пътища. Не бях виждал такова нещо. Тя казваше, че ако спестиш достатъчно разстояние, ще спестиш и време. Казваше, че баща й се кълнял в това. Той бил търговец, все пътувал и тя го придружавала, когато можела, а той все търсел най- краткия път. Така добила този навик.
- Питах я веднъж дал' не е малко странно - от една страна, губи време да търка тази стара статуя на площада и кара деца на плуване, вместо да играе тенис, да плува и да си пийва като нормален виладжия, а, от друга страна, с такава решимост да се бори да спести 25 минути оттук до Фрайбург, че сигурно го е обмисляла в продължение на няколко нощи. На мен просто ми се стори, че двете неща взаимно си противоречат, нали разбираш. тя просто ме поглежда и казва: 'На мен просто ми харесва да бъда полезна на другите, Хомър. Обичам и да шофирам - поне понякога, когато в това има предизвикателство - но не обичам да си пилея времето. Това е като да преправяш дрехи - понякога правиш бастички, а понякога отпускаш. Нали разбираш какво искам да кажа?'
- Май че разбира - отвърна аз, малко нещо със съмнение.
- Ако седенето зад волана на една кола е моята представа за добро прекарване на цялото ми време, щях да търся обиколни пътища - отбелязва тя и това така ме развесели, че не можах да не се засмея.
Мъжът от Масачузетс излезе от магазина с опаковка от шест бири в едната си ръка и няколко лотарийни билета в другата.
- Приятна събота и неделя - казва Хомър.
- Винаги са приятни - отвръща човекът от Масачузетс - Така ми се иска да можех да живея тук през цялата година.
- Е, ще поддържаме всичко в добро състояние за времето, когато ще може да дойдете - обещава Хомър и човекът се засмива.
Проследихме го как отпътува нанякъде, отзад се виждаше зеленият му масачузетски номер. Беше зелен номер. Моята Марси казва, че такива номера дават от Масачузетската регистратура на превозни средства, които в продължение на две години не са катастрофирали в този странен, гневен, опушен щат. Ако си катастрофирал, казваше тя, дават ти червен номер, така че хората да знаят и да внимават, когато те видят по пътя.
- Те бяха хора от вътрешността, знайш, и двамата - каза Хомър, сякаш масачузетецът му беше припомнил този факт.
- Да, май го знаех това.
- Семейство тод са единствените птици, които отлитат на север през зимата. Новата, не ми изглежда това прелитане да й харесва кой знае колко.
Той си сръбна от минералната вода и замълча за миг умислен.
- Тя обаче нямаше нищо против - каза Хомър - Поне по моя преценка, въпреки че много се оплакваше. Оплакваше се, за да си намери извинение,задето все търси преки пътища.
- Искаш да кажеш, че мъжът й не е имал нищо против тя да кръстосва по всички дяволски пътища оттук до Бангор, само и само да провери дали някой не е с един километър по- кратък?
- Той пет пари не даваше - заяви Хомър и влезе в магазина. 'Гледай сега, Оуенс, казах си аз, хем знаеш, че не обича да му задават въпроси, когато разказва, ама хич не се спря и секна една история, която се очертаваше като доста обещаваща.'
седях си с обърнато към слънцето лице и след десетина минути той излезе със сварено яйце и седна. Изяде си яйцето, а аз гледах нищо да не казвам и водата на езерото Касъл Лейк блестеше като нещо синьо, за което обикновено пишат в историите за съкровища. Щом Хомър си довърши яйцето и пийна водица, продължи да разказва. Изненадах се, обаче нищо не казах. Нямаше да е много разумно.
- имаха няколко коли - каза той - Кадилакът, неговият микробус и нейният дявол- мерцедеса. Една - две зими той оставяше микробуса, 'щото искаха да дойдат да покарат ски. Обикновено, когато свършеше лятото, той си откарваше кадилака, а тя взимаше дявола.
Кимнах, ни нищо не казах. Честно казано, страхувах се да рискувам с още една забележка. После си помислих, че и много забележки няма да накарат Хомър да млъкне в този ден. Явно отдавна му се е искало да разкаже историята за прекия път на госпожа Тод.
- Малкият й дявол си имаше специален километраж, който показваше колко километра е било едно пътуване и всеки път, като тръгваше от Касъл Лейк за Бангор, тя го нагласяше на 000-точка-0 и засичаше времето по часовника. беше си измислила една такава игра и все ме дразнеше.
Той спря, явно премисляше.
- Не, не е тъй.
Пак замълча и по челото му се очертаха леки линии, като стъпала на стълбите в библиотеките.
- Тя се правеше, че това е игра, но за нея това бе сериозна работа. поне толкова сериозна, колкото всяко друго нещо - Той махна с ръка и ми се стори, че има предвид мъжа й. - Жабката на малкия дявол бе пълна с карти,а имаше някои и отзад, на мястото, където при другите коли има още една седалка. Някои от картите бяха от тези, дето ги продават по бензиностанциите, а някои явно бяха изтръгнати от пътния атлас на Ранд Макнали. Тя имаше и карти и от справочника ‘Пътища из Апалачите’ и разни топографски снимки. И не това, че имаше карти ме накара да мисля, че това не е игра за нея, а линиите, които бе начертала по всички тях, показващи пътища, по които е минавала или се е опитвала да мине.
Много пъти е закъсвала и се е налагало някой фермер да я изтегли с трактор и верига.
Веднъж бях там и слагах плочки в банята, а от всяка фуга течеше цимент – тогава сънувах нощем само квадратчета и фуги и цимент, който сълзи между тях – и тя дойде, застана на вратата и започна да ми говори за това. Обикновено я дразнех по този въпрос, но ми беше и интересно, не само защото брат ми Франклин живееше в Бангор и бях пътувал повечето от пътищата, за които тя ми говореше. Беше ми интересно, защото човек като мен обикновено се интересува кой е най- краткият път дори и да не иска да винаги да минава по него. Ти така ли си?
- Ахъ – съгласих се аз. Има някаква сила в това да знаеш кой е най- краткият път, дори когато минаваш по най- дългия, защото знаеш, че вкъщи те чака тъщата ти. Само птиците бързат да стигнат по права линия, но това е нещо, което хората, дето карат коли с масачузетски номер, изглежда, не знаят. Но да знаеш как да стигнеш някъде бързо – или дори да знаеш как да стигнеш някъде по път, който човекът до теб не знае.. в това има някаква сила.
- Е, тя просто си колекционираше пътища – отбеляза Хомър и се усмихна с широката си, слънчева усмивка. – Тя казва: ‘Почакай малко, почакай малко’, като малко момиченце и я чувам през стената как тършува по бюрото си и идва след малко с едно тефтерче, което явно има от много време. Корицата му е цялата смачкана и някои листове висят от пружината, която ги държи.
- Пътят, по който минава Уърт – пътят, по който минават повечето хора, е шосе 97 до Микеник Фолс, после шосе 11 до Лиустън и тогава по вътрешнощатската магистрала до Бангор. 312,8 километра.
Кимнах.
- Ако искаш да избегнеш бариерите – и да спестиш известно разстояние – стигаш до Микеник Фолс, шосе 11 до Луистън, шосе 202 до Огъста, тогава по шосе 9 през Чайна Лейк, Юнити и Хейвън до Бангор. Това са 289,8 километра.
- Така няма да спестите време, госпожо – викам й аз, - не, ако минете през Луистън и Огъста. Въпреки че признавам, че да се кара по стария път до Бангор е наистина много красиво.
- ако спестиш достатъчно разстояние, много скоро ще спестиш и време – ми вика тя. – Освен това не съм казала, че винаги минавам по този път, въпреки че често съм минавала. Просто ти изброявам откъде минават хората. Да продължавам ли?
- Не – викай й аз, - просто ме оставете в тази проклета баня съвсем сам, да зяпам проклетите плочки, докато побеснея.
- Всичко на всичко има четири основни маршрута – казва тя. – Този, който минава по шосе 2, е 326,8 километра. Само веднъж го опитах, много е дълъг.
- точно този път ще взема, ако жена ми се обади и ми каже, че за вечеря ще дояждаме каквото има – викам й аз, ама тихичко.
- Какво каза? – пита тя.
- Нищо – викам. – Говоря на циментовия разтвор.
- О! А, четвъртият – малко хора го знаят, въпреки че минава по хубави пътища – във всеки случай – павирани – е през Спекълт Бърд Маунтин по 219 до 202 до Луисън. После, ако вземеш шосе 19, можеш да заобиколиш Огъста. После тръгваш по стария път. Така излиза 258,4.
Известно време нищо не казах и може тя да си е помислила, че не й вярвам, защото ми вика малко наперено: ‘Знам, че е трудно да се повярва, но е така.’
Казах й, че предполагам, че е така, и си помислих, че сигурно е така. Защото обикновено минавах по този път, когато отивах в Бангор да видя брат ми, докато беше жив. От години не бях минавал оттам. Ти мислиш ли, че човек може просто така да – ами – да забрави пътя, Дейвид?
Предположих, че е възможно. Човек лесно се сеща за магистралата. След известно време тя просто запълва съзнанието и човек започва да си мисли не как да стигне от тук до там, а как да стигне оттук до най- близкия вход за магистралата. И затова си помислих, че сигурно има много пътища, които просто замират, пътища, минаващи край скални стени, истински пътища с къпинови храсти край тях, но няма кой да яде къпините, освен птиците и площадки с дребни камъчета за насипване по пътя, оградени с ръждиви вериги, които висят на големи фестони, самите площадки захвърлени като стари детски играчки, с поникнала трева край техните изоставени, забравени страни. Пътища просто забравени от всички, освен от хората, които живеят на тях и си мислят какъв е най- бързият начин да се прехвърлят от тях на магистралата, където минаваш над хълмовете, без да има нужда да пълзиш нагоре- надолу по тях. В Мейн се шегуваме, че дотам не може да се стигне оттук, но май контрата остава в нас. Истината е, че има хиляди начини да се стигне дотам оттук, но хората въобще не се интересуват от тях.
Хомър продължи:
- Лепих плочки целия следобед в тази задушна малка баня, а тя стоеше на вратата през цялото време, с един крак, кръстосан зад другия, боса, по маратонки с кафеникава пола и малко по- тъмна блуза. Косата й бе опъната на конска опашка. Тогава тя трябва да е била на тридесет и четири или и пет, но лицето й просто светеше от това, което ми разказваше и тя приличаше на колежанка, върнала се във ваканция.
След известно време сигурно се усети колко време изкара така в приказки, защото ми каза: ‘Трябва да те отегчавам до смърт, Хомър.’
- Да, гус’ожо – викам й аз – тъй е. По предпочитам да ме оставите да си говоря с този тъп цимент.
- Не се занасяй, Хомър – казва ми тя.
- Не, гус’ожо, хич не ме отегчавате – викам й аз.
Тъй че тя се усмихва и пак си се връща на приказката, прелиства си тефтера като продавач, който си проверява поръчките. Тя имаше четири маршрута – е, всъщност три, защото се отказа от маршрут 2 още от самото начало – но трябва да имаше още четиридесет други пътища, които бяха комбинации от тях. Шосета с номера, шосета без номера, шосета с имена, шосета без имена. Направо ми бръмна главата.
- Готов ли си за първенеца, Хомър?
- май съм готов – викам й.
- Поне до този момент е първенец – казва тя. – Знаеш ли, Хомър, че един човек написал статия в ‘науката днес’ през 1923 година и доказал с разни изчисления на основата на максималната дължина на човешкия бедрен мускул, максимална дължина на крачката, максимален капацитет на дробовете, максимално сърдечно натоварване и сто други работи, че човек не може да пробяга 2 километра за по- малко от 4 минути. Направо ме шашардиса тази статия! Толкова ме шашардиса, че я дадох на Уърт и го помолих да я даде на професор Мъри от математическия факултет на Университета в Мейн. Исках да провери тези цифри, защото бях сигурна, че са базирани на погрешни постулати, или нещо такова. Уърт сигурно си помисли, че е глупост – ‘На Офелия й влезе една муха в главата’, така каза той – но все пак ги взе. Е, професор Мъри провери цифрите на човека много внимателно… и знаеш ли какво, Хомър?
- Не, гус’ожо.
- Цифрите бяха верни. Критериите на човека бяха стабилни. Той доказал още през 1923, че човек не може да пробяга два километра за по- малко от четири минути. Доказал го. Но хората го правят през цялото време и знаеш ли какво означава това?
- Не, гус’ожо – отвърнах й аз, макар че нещо ми просветна.
- Това значи, че никой първенец не е завинаги – каза тя. – Някой ден – ако дотогава светът не експлодира – на Олимпийските игри някой ще пробяга това разстояние под две минути. Може да стане след сто години или след хиляда, но ще стане. Защото няма краен първенец. Има нула и безкрайност и всички ние сме смъртни, но краен предел няма.
Тя стоеше та,, лицето й чисто, изтрито и светещо, тъмната й коса, изтеглена назад, сякаш казваше: ‘Хайде, противоречи ми, ако можеш.’ Но аз не можех. Защото вярвам на тези неща. По същия начин се чувства един свещеник, който говори за милосърдие.
- Готов ли си да чуеш кой е първенецът в момента? – каза тя.
- Ахъ – викам аз и дори спрях да лепя плочки. И без това бях стигнал до ваната и ми оставаха само изнервящите малки ъгълчета. Тя пое дълбоко дъх и ми изсипа всичко толкова бързо, колкото бързо говори водещият търга в Гейт Фолс, когато си пийне малко и не може да си спомни всичко, но ми каза горе- долу това.
Хомър Бъклънд затвори очи за миг, големите му ръце лежаха съвсем неподвижно на дългите бедра, лицето му – извито към слънцето. Тогава той пак отвори очи и, кълна се, тогава заприлича на нея, наистина, седемдесетгодишен мъж, заприличал на жена на тридесет и четири, която от своя страна бе заприличала в такъв момент на колежанка на двадесет години, и не мога да си спомня какво точно каза той, така както той не помнеше какво бе казала тя, не че беше толкова сложно, а просто бях увлечен от начина, по който той изглеждаше, докато говореше, но беше горе- долу нещо такова;
Тръгваш по шосе 97, после косиш Дентън Стийт и тръгваш по улицата към стария съвет и така заобикаляш центъра на Касъл Рок, но не се връщаш на 97. осемнайсет километра по – нагоре се прехвърляш на един стар дърварски път за около три километра и излизаш на градското шосе 6, което излиза на големия път за Андерсън до мелницата на Сайтс сайдър. Има един пряк път, който старите жители наричат Мечия път, и той води до 219. Веднъж като излезеш от другата страна на Спекълт Бърд Маунтин, вземаш шосето за Станхаус, завиваш надясно на пътя Бул Пайн, по него има една заблатено място, но можеш да го прекосиш, ако набереш достатъчно инерция по чакъла – и така излизаш на шосе 106. 106 прекосява плантацията на Алтън към пътя за Олд Дери – и тук има два- три дърварски пътя, по които се минава, за да се излезе на шосе 3 зад болницата на Дери. От там са само осем километра до шосе 2 в Етна, и от там в Бангор.
Тя спря, за да си поемем дъх, после ме погледна.
‘И знаеш ли колко е това, дето ти го описах?’
‘Не’ – казах аз, и си помислих, че трябва да е някъде към триста и осемдесет километра и четири разбити амортисьора.
‘232,8 километра’ – каза тя
Изсмях се. Изпуснах се и се засмях, преди да си дам сметка, че няма да създам добро впечатление, особено ако искам да чуя историята до края. Но самият Хомър се ухили и кимна.
- Зная. А ти знаеш, че аз с никого не се опитвам да споря., Дейв. Но едно е да си правя майтап с тебе, а съвсем друго да те вземат съвсем за боза.
‘Ти не ми вярваш’ – вика ми тя.
‘Ами не е за вярване, гус’ожо.’ – казах аз.
‘Остави плочките да изсънат и ела да ти покажа – казва тя. – Утре ще довършиш ваната. Хайде, хомър. Ще оставя една бележка на Уъррт – той и без това може да не се върне довечера – а ти се обади на жена си! Ние с теб ще вечеряме на Пилотски грил след – тя си погледна часовника – 2 часа и 45 минути от този момент. Ако закъснеем с една минута, ще ти купя бутилка ирландско уиски за вкъщи. Виж, оказа се, че баща ми бил прав: спести достатъчно километри и ще спестиш време, дори ако трябва да минеш през всяко проклето блато в областта Кенебек, за да го направиш. Какво ще кажеш?’
Тя ме гледаше, а кафявите й очи светеха като лампички и в тях имаше дяволско пламъче, което сякаш казваше: ‘Накриви си капата, Хомър, мятай се на този кон – аз първа, ти след мене и нека ни понесе дяволът’, а на лицето й имаше усмивка, която казваше същото и казвам ти, Дейв, исках да отида. Даже нямах време да затворя кутията с разтвора. И съвсем сигурно, не исках да шофирам този дяволски автомобил. Исках само да си седя в него и да гледам как тя се качва, как полата й леко се повдига, да видя дали ще я придърпа над коленете си или не, да гледам как косата й грее.
Той замлъкна и изведнъж нададе задавен, саркастичен смях. Този смях прозвуча като пушка, заредена с едра сол.
- Просто да се обадя на Меган и да кажа: ‘Нали я знаеш Фелия Тд, онази жена, от която така ревнуваш, че ти е причерняла и не можеш една хубава дума да кажеш за нея? Е, ние с нея ще направим една скоростна отсечка оттук до Бангор в нейния дяволски мерцедес в цвят ‘шампанско’, така че не ме чакай за вечеря.’ Просто да й се обадя и да й кажа това. О, да. О, аха!
И той пак се засмя с ръце, отпуснати в скута, съвсем естествено, и аз видях в лицето му нещо почти отблъскващо, а той взе чашата минерална вода от парапета и отля малко от нея,
- И ти не си отишъл – казах аз.
- Не тогава.
Той се засмя, но този път по- тихо.
- Трябва да е видяла нещо, изписано на лицето ми, защото тя пак дойде на себе си. Спря да прилича на колежанка и стана пак Фелия Тод. Погледна тефтера си, сякаш не знаеше какво държи в ръце, и го сложи до себе си, почти зад полата си.
Аз й викам: ‘Много ми се ще да го направя, гус’ожо, ама трябва да свършвам тука и жена ми е сложила печено за вечеря.’
Тя ми казва: ‘Разбирам те, Хомър – малко се поувлякох. Често ми се случва. Уърт казва, че през цялото време.’ Тогава тя някак си се стегна и вика: ‘Но предложението си седи, когато кажеш – тръгваме. Можеш даже да дадеш едно рамо да ме избуташ, ако закъсаме. Може да ми спестиш пет долара.’ – И се смее.
‘Помня, гус’ожо’ – викам й аз и тя разбра, че говоря сериозно, а не просто от възпитание.
‘А преди да продължаваш да си убеден, че и дума да не може да става, че разстоянието до Бангор е 232 километра, вземи си една карта и виж колко е разстоянието на права линия.
Аз завърших плочките и си отидох вкъщи и ядох каквото имаше – нямаше печено и Фелия Тод го знаеше – а когато Меган си легна, си извадих дърводелския метър, химикал и картата на щата и направих това, което ми беше казала… просто не можеше да ми излезе от умна. Начертах права линия и направих нужните изчисления според мащаба. Много се изненадах. Защото, ако човек прелетеше от Касъл Рок до бангор – ако не трябваше да се съобразява с езера, или гори, или можеше да прекосява реки, без да търси мостове, разстоянието беше само 158 километра, но повече, ни по- малко.
Направо подскочих.
- Ако не вярваш, сам го измери – каза Хомър. – Не бях допускал, че Мейн е толкова малък, докато не го видях.
Той отпи малко и после ме погледна.
- Следващата пролет имаше един период, когато Меган беше в Ню Хемпшир на гости на брат си. Трябваше да сляза до къщата на Тод да сваля капаците на вратите и да сложа мрежените врати и нейният дяволски мерцедес беше там. Тя беше сама.
Идва до вратата и пита: ‘Хомър, да сложиш мрежените врати ли си дошъл?’
А аз веднага й викам: ‘Не, гус’ожо, идвам да видя дали ще ме закарате до Бангор по прекия път.’
Тогава тя ме погледна без никакво изражение на лицето и аз си помислих, ч е е забравила за това. Усетих, че се изчервявам, точно както става, когато човек усети, че страхотно е сгафил. И точно когато се готвех да започна да се извинявам, лицето й пак разцъфна в онази усмивка и тя каза: ‘Почакай да си взема ключовете. И не си променяй решението, Хомър!’
След минута тя дойде с ключове в ръка.
‘ако закъсаме някъде, ще видиш комари, колкото водни кончета.’
‘Виждал съм ги големи колкото врабчета в Рангли, гус’ожо – викам аз. – Пък и ние сме малко тежички, за да могат да ни отнесат.’
Тя се смее: ‘Предупредих те все пак. Хайде, Хомър.’
‘И ако не сме там за 2 и 45 минути – викам аз- ще ми купите бутилка ирландско уиски.’
Тя ме погледна учудено., врата откъм шофьорсското място беше отворена и тя бе стъпила с единия крак вътре. ‘Дявол да го вземе, Хомър, аз ти казах, че това е първенецът за тогава. Сега намерих още по- кратък път. Ще стигнем за два часа и половина. Влизай, Хомър. Тръгваме.
Той пак спря, ръцете му спокойно лежаха на коленете му, очите му се загледаха нанякъде, може би виждаха спортната кола с цвят ‘шампанско’ да тръгва по стръмната алея.
‘сигурен ли си?’
‘давай’ – викам аз.
Оловото в крака й натежа и кракът й залепна за газта. Не мога да кажа много за това, което стана след това. Освен че не можех да сваля очи от нея. Имаше нещо диво, което пропълзя по лицето й, Дейв, нещо диво и нещо свободно и аз страхотно се изплаших. Тя беше красива и главата ми се завъртря от любов към нея, всеки щеше да се почувства така, всеки мъж., а може би и всяка жена, но аз се изплаших от нея, защото тя изглеждаше така, сякаш би те убила, ако очите й се откъснеха от пътя, когато тя те погледне и реши да отвърне на любовта ти. Беше с дънки и стара бяла риза с навити ръкави – като я видях отначало си помислих, че се готви да боядисва нещо на задната тераса – но след като пътувахме известно време, започна да ми се струва, че е облечена в нещо бяло и пухкаво, като богиня от някоя стара книга.
Той се замисли, погледна през езерото, лицето му беше сериозно.
- като онази ловджийка, която карала луната през небето.
- Диана?
- Ахъ. Луната е би;а нейната дяволска кола. Фелия ми приличаше на нея и аз ти казвам честно, че така се влюбих в нея, без да направя никаква стъпка, въпреки че тогава бях доста по- млад от сега. Нямаше да направя никаква стъпка дори ако бях на двадесет години, може би на шестнадесет бих, но щях да умра за това – да умра, ако беше ме погледнала така, както чувствах, че ще ме погледне.
Тя приличаше на онази жена, дето движела луната през небето, с наполовина свалено странично стъкло, а зад нея се вееше тънкият й воал, като сребърна паяжина, а вятърът вдигаше косата й назад и откриваше хлътналите й скули, пришпорваше конете и ми казваше да бързам, да не обръщам внимание колко са запъхтени, само по- бързо, по- бързо, по- бързо.
Минахме по много горски пътища – първите два- три ги знаех, но по- нататък нито един не ми беше познат. Сигурно сме били страхотна гледка за онази, които никога не бяха виждали друго моторно превозно средство по тези пътища, освен старите камиони, превозващи трупи, и снегорините. Тази малка, дяволска кола, която би подхождала на място като Булеварда на залеза, а не сред тези гори, да се напъва и да реве нагоре по някой хълм, а после да полита надолу по следващия през прашните зелени лъчи на следобедното слънце – тя беше свалила гюрука и аз усещах миризмата на гората, а ти знаеш как хубаво мирише всичко в гората, като нещо, оставено на мира, необезпокоявано от никого. Минахме по път от греди, положен на най- мочурливите места, и между трупите заджвака черна кал, а тя започна да се смее като дете. Някои от трупите бяха стари и изгнили, защото никой не бе идвал по тези пътища – освен нея, разбира се – от пет- десет години. Бяхме само, ако не се смятат птичките и каквито животни имаше. Звукът на дяволския мотор – отначало бръмчащ, а после ревящ все по- силно и по- свирепо… това бе единственият звук на мотор, който се чуваше. И въпреки че знаех, че трябва да сме близо до някое населено място през цялото време – искам да кажа, че в наше време е така – започнах да мисля, че сме се върнали във времето, и че няма нищо- нищичко. Че ако спрем и се покатеря на някое дърво, накъдето и да погледна, ще видя само гори, гори и пак гори. И през цялото време тя надува колата, косата й се вее назад, усмихната, със светещи очи. Така излязохме от планинския път през Спекълт Бърд и известно време имах представа къде сме и тогава тя сви, и за кратко си мислех, че знам къде сме, но после даже престанах да си давам труд да се самозаблуждавам. Прекосихме по още един горски път и тогава излязохме – кълна се – на хубав павиран път с надпис ‘Магистрала Б’. да си чувал някога за път в щата Мейн, който да се казва ‘Магистрала Б’?
- не – викам аз. – Звучи ми много английско.
- Ахъ. Изглеждаше английско. Едни дървета, като върби, се бяха надвесила над пътя. ‘Сега внимавай, Хомър – казва тя – едно от тези за малко да ме грабне преди месец и даже ме одраска.’
Тогава не разбрах за какво говори и тъкмо започвах да й го казвам, когато водях, че въпрекии че нямаше вятър, клоните на онези дървета се протягаха надолу – размахваха се надолу. Изглеждаха черни и мокри под зелените листа. Просто не вярвах на очите си. Тогава едно от тях ми грабна шапката и разбрах, че не спя. ‘Хей – викнах му аз. – Върни ми я.’
‘Късно е вече, Хомър – казва тя и се смее – Напред вече се вижда дневна светлина.. няма страшно.’
Тогава се навежда едно друго, този път от нейната страна на пътя и се опитва да я хване, честна дума. Тя се наведе, а то се заплете в косите й и отскубна един кичур. ‘Ох, дявол те взел, боли!’ – изпищя тя, но продължи да се смее. Когато се наведе, колата се изви леко и аз погледнах в гората, и Бог ми е свидетел, Дейв! Всичко в гората се движеше. Тревите се размахваха и растенията се сплитаха така, сякаш правеха физиономии, и видях нещо да седи на един пън, и ми приличаше на жаба, но беше голямо колкото котка.
Тогава излязохме от сенките на върха на хълма и тя каза: ‘Ето ни! Вълнуващо беше, нали?’ сякаш говореше просто за една разходка през Къщата с призраците на Фрайбургския панаир.
След пет минути тя пак сви в още един от горските й пътища. Тогава вече хич не ми се пътуваше през гората – със сигурност ти го казвам – но това беше обикновена стара гора. Половин час по- късно спряхме на паркинга на Пилотския грил в бангор. Тя ми показва малкото километражче и ми казва: ‘Хвърли едно око, Хомър.’ Направих го и то показваше 223,6. ‘Какво ще кажеш сега? Вярваш ли в моя пряк път?’
Дивият й поглед беше почти изчезнал и тя пак си беше Фелия Тод. Но оня, другият поглед не бе изчезнал съвсем. Сякаш тя бе две жени в едно – Фелия и Диана, и онази част от нея, която бе Диана, така здраво държеше положението в свои ръце, когато пътуваше по задните пътища, че частта, която беше Фелия, нямаше представа, че преките пътища я водят по места.. места, дето ги няма на картата на Мейн, няма го дори и на топографските карти.
Тя пак повтори: ‘Какво ще кажеш за моя пряк път, Хомър?’
А аз й викам първото нещо, което ми два наум, което съвсем не е за казване пред дама като Фелия Тод. ‘Направо шибана история, гус’ожо.’ – викам й.
Тя се смее, кеф й е, и тогава виждам съвсем ясно: тя не помни странните работи. Не помни клоните на върбите – само дето те не бяха върби, въобще не бяха, изобщо не приличаха на върби или пък на нещо друго – които ми грабнаха шапката, нито оня знак за магистрала, онова ужасно жабоподобно нещо. Тя въобще не помнеше странните работи! Или аз бях сънувал, че ги има, или тя беше сънувала, че ги няма. Единственото нещо, в което бях сигурен, беше, че сме изминали само 222 километра, а бяхме в Бангор и това не беше сън, беше там, на километража на дявола, бяло на черно.
‘Прав си – каза тя – Шибана история. Много искам да накара Уърт да го пробва някой път. Но той никога няма да излезе от своя коловоз, това може да стане само ако човек с топ го избие от там, не даже с топ, а с балистична ракета ‘Титан 2’, защото съм сигурна, че той си е направил скривалище на дъното на коловоза. Хайде, Хомър, дай сега да те нахраним.’
И тя ми поръча страхотна вечеря, Дейв, но аз не можех да я изям. Все си мислех как ли ще изглежда обратният път, сега, когато вече се стъмняваше. Тогава, по средата на вечерята, тя се извини и отиде да се обади по телефона. Когато се върна, ме попита дали ще имам нещо против да закарам дяволската й кола обратно в Касъл Рок. Каза, че говорила с една жена, с която били в една и съща комисия в училището, и жената казала, че имало някакъв проблем. Каза, че ако Уърт не може да я вземе обратно, ще си наеме кола от Херц. ‘Много ли ще те притесни да караш назад в тъмното?’ – попита ме.
Погледна ме, някак се усмихна, и аз разбрах, че тя много добре си спомня, поне отчасти – един бог знае каква част, но достатъчно, за да знае, че аз не бих пробвал нейния път назад, след като се е стъмнило, ако въобще някога… въпреки че виждах в очите й, че това въобще не я тревожи.
Тъй че аз й казах, че изобщо не ме притеснява, и завърших вечерята си по- спокоен, отколкото я бях започнал. Когато свърших, вече се стъмваше и тя ни откара до къщата на жената, с която бе разговаряла. Когато слезе от колата, ме поглежда със същата светлина в очите и казва: ‘Ти сигурен ли си, че не искаш да изчакаш, Хомър? Видях един- два странични пътя днес и въпреки че ги няма на моите карти, помислих си, че с тях могат да се съкратят още няколко километра.’
Аз й викам: ‘Бих изчакал, гус’ожо, ама на моята възраст най- добре се спи в собственото легло, от опит го знам. Ще ви закарам колата и окото ми няма да мигне, само дето сигурно ще й сложа няколко километра повече, отколкото вие бихте й сложили.;
Тогава тя се засмя тихичко и ме целуна. Това е най- хубавата целувка, която съм получавал през целия си живот, Дейв. По бузата, чиста целувка от омъжена жена, но зряла като праскова, като онези цветя, дето се отварят в тъмното и когато устните й се докоснаха до мен, кожата ми се почувства… не мога да кажа как точно се почувства, защото един мъж трудно може да съхрани нещата, които са му се случили с някое момиче, зряло като праскова, когато светът е бил още зелен, и какъв е бил вкусът на нещата тогава – не ти казвам нещата направо, но ти разбираш. Тези неща са обвити в мълка в паметта ти и човек не може да ги види ясно.
‘Много си сладък, Хомър, и аз те обичам за това, че ме изслуша и дойде с мен 0 каза тя. – Карай внимателно.’
Тогава тя влезе в къщата на онази жена. А аз, аз се върнах вкъщи.
- Откъде мина? – попитах го.
- По магистралата бе, глупчо – отвърна ми и на лицето му се появиха толкова много бръчки, колкото не бях виждал дотогава.
Той седеше и гледаше към небето.
- Дойде лятото и тя изчезна. Не я виждах много често.. беше лятото, когато избухна пожарът, нали помниш, а след това голямата буря, дето изтръгна дърветата. Много работа се отвори на пазачите. О, мислех си за нея от време на време и за онзи ден, и за онази целувка и всичко започна да ми изглежда като насън. Като времето, когато бях на 16 години и не можех да мисля за нищо друго, освен за момичета. Орях западната нива на Дордж Баскъм, онази срещу езерото и планината, и си мечтаех за това, за което си мечтаят момчетата на тази възраст. И тогава ножът на плуга измъкна един камък, той се разцепи на две и от него протече кръв. От една цепнатина в камъка протече червена течност и попи в земята. Аз на никого не казах, освен на майка ми, но не й казах какво означаваше това за мен, нито какво ми се беше случило, но тя ми тършуваше в чекмеджетата и сигурно бе разбрала. Във всеки случай тя ми каза да се моля. Така и направих, но от това не дойде просветление и след известно време започнах да си внушавам, че всичко е било само сън. Така става понякога. Има дупки в средата, Дейв. Ти знаеш ли това?
- Да – викам аз и си спомням една нощ, когато бях видял нещо. Беше през пролетта на петдесет и девета, тежка година за нас, но децата ми не знаеха, че е тежка година, те знаеха само, че искат да ядат както обикновено. Бях видял ято глухари на нивата на Хенрри Брагър, и като се стъмни, излязох с фенер на нощен лов през август. Когато са угоени през лятото, човек може да убие два наведнъж. Вторият се връща при първия да го подуши и сякаш казва: ‘По дяволите! Дойде ли вече есента?’ и можеш да го свалиш като кегла. Можеш да изкараш достатъчно месо, с което да нахраниш семейството си в продължение на шест седмици, а останалото да закопаеш. По тези глухари ловците няма да стрелят, когато дойдат през ноември, но децата трябва да ядат. Както каза ония човек от Масачузаетс, той би искал да може да си позволи да живее тук през цялата година, а аз мога да кажа само, че човек понякога плаща за привилегията, след като се стръмни. Така че бях излязъл и видях една огромна оранжева светлина на небето. Тя слизаше все по- ниско и по- ниско, а аз стоях ия наблюдавах, устата ми бе виснала до гърдите, и когато докосна езерото, то цялото се освети за миг в пурпурно- оранжево и лъчите стигнаха чак до небето. Никой никога не спомена з атази светлина и аз самият никога не споменах за нея, отчасти защото се страхувах, че ще ми се изсмеят, отчасти защото щяха да започнат да се чудят какво ли съм правил в тъмното. И след известно време всичко започна да изглежда както Хомър го описваше – сякаш бе сън, който някога съм сънувал, за мен той беше без значение, защото не бе оставил никакъв материален знак. Беше като лунен лъч. За мен той нямаше дръжка и нямаше острие. Не можех да го накарам да работи за мен, така че не се занимавах повече с него, като човек, който знае, че така или иначе ще се съмне.
- В средата на нещата има дупки – каза Хомър и си изправи гърба, сякаш беше луд. – Точно в проклетата среда на нещата, не дори вляво или дясно, където ти е периферното зрение и човек може да каже: ‘Ама дявол да…’. Те са там и ти ги заобикаляш, както се заобикаля дупка в шосето, която може да ти счупи оста. Нали знаеш? И забравяш за него. Или ако ореш, плугът ти може да хлътне. И ако в земята грейне празнота, където виждаш тъмнина, сякаш има пещера, ти казваш: ‘Я заобиколи, старо конче. Остави я тази работа! Я колко място има тук наляво.’ Защото ти не търсиш пещера, нито пък детински приключения, просто искаш да си изореш добре.
‘Дупки в средата на нещата.’
Той замълча за дълго и аз го оставих да си мълчи. Нямах желание да го пришпорвам. Най- накрая той каза:
- тя изчезна през август. Видях я първо в началото на юли и тя изглеждаше… - Хомър се обърна към мен и произнесе всяка дума бавно и натъртено – Дейв Оуънс, те изглеждаше прекрасна! Прекрасна и дива и почти неукротима. Малките бръчици, които бях забелязал около очите й, бяха изчезнали до една. Уърд Тод бе на конференция или нещо такова в Бостън. И си седи тя там на края на кея – аз бях излязъл гол до кръста – и ми казва: ‘Хомър, никога няма да повярваш.’
‘Няма, гус’ожо, но мога да опитам.’ – викам й аз.
‘Намерих два нови пътя – казва тя – и сега последният път стигнах до Бангор само след 134 километра.’
Спомних си какво беше казала преди и й викам:
‘Това не е възможно, гус’ожо. Ще ме извиняваш, ама премерих разстоянието на картата и ти казвам, че най- късият път е 158 километра… по права линия.
Тя се засмя и стана по- красива от всякога. Като богиня в слънчева светлина на някой хълм, като в някоя приказка, където има само зелена трева и изворчета.
‘Така е – казва тя, но и два километра не могат да се пробягат за по- млако от 4 минути. Доказано е по математически път.’
‘Не е същото’ – викам аз.
‘Същото е – казва ми те. – Сгъни картата и тогава виж колко е разстоянието, Хомър. Ако малко я сгънеш, може да е малко по- малко, отколкото по права линия. Ако много я сгънеш, може да е много по- малко, отколкото по права линия.
Тогава си спомних нашето пътешествие, така както човек си припомня сън и й викам: ‘Гус’ожо, може да се сгъна хартиена карта, но не може да се сгъне земята. Или поне не бива да се опитва. По добре не се захващай с това.
‘Не, господина – казва ми тя. – Няма начин да не се захвана с това. Това нещо в моя живот е тук и е мое.’
Три седмици по- късно, това значи две седмици преди да изчезне, тя ми се обади от бангор. Каза ми: ‘Уърт замина за Ню Йорк и аз идвам. Не мога да си намеря ключа, Хомър. Моля те да отключиш къщата, за да мога да вляза.
Е, те се обади в осем часа, точно бе започнало да се стъмнява. Аз хапнах един сандвич с бира преди да тръгна, значи около 2о минути. После се качих на колата и отидох до тях. Като цяло, не съм се бавил повече от 45 минути. Когато стигнах до къщата на Тод, забелязах, че в килера свети лампа, а аз не бях я оставял светната. Докато я гледах, за малко да се блъсна в нейната дяволска кола. Беше паркирана леко под наклон, както би паркирал някой пиян, и беше изпоцапана с кал чак до прозорците, а нея освен кал имаше залепнало нещо като водорасли… само че, когато го осветих с фенерчето си, то сякаш се движеше. Паркирах зад нея и слязох от микробусчето си. Онова нещо не бе водорасли, но беше някакво растение и се движеше.. някак мудно и бавно, сякаш умираше. Докоснах парче от него и то се опита да се увие около ръката ми. На допир бе гадно и отблъскващо. Отдръпнах си ръката и я избърсах в панталоните. Заобиколих колата и минах отпред. Имаше вид на кола, преминала през 180 километра кал и гориста местност. Имаше уморен вид, наистина. По предното стъкло бяха полепнали буболечкки… само дето не приличаха на буболечките, които бях вижда до тогава. Имаше една нощна пеперуда, голяма колкото врабче, крилата й продължаваха да помръдват, безсилна, умираща. Имаше и комари, но те имаха истински очи и човек можеше да ги види – и, изглежда и те ме виждаха. Чувах онези растения да стържат по колата, умиращи се опитваха да се заловят за нещо. Единственото нещо, за което си мислех в момента беше: ‘Къде, по дяволите, е ходила? И как е успяла да стигне дотук за тричетвърти час?’ тТогава видях още нещо. Имаше някакво животно полуразмазано на решетката на радиатора, точно под знака на Мерцедес – оня, дето прилича на нещо като звезда, оградена в кръг. Обикновено повечето животни, които се убиват по пътя, минават точно под колата, защото се свиват в момента на удара, с надеждата, че колата просто ще мине над тях и ще останат невредими. От време не време някое от тях подскача не встрани, а направо към проклетата кола, да ухапе гадното нещо, което иска да го убие – знам, че може да се случи и такова нещо. Може би това животно бе направило така. Изглеждаше достатъчно зло, за да може да скочи и на танк. Приличаше на някаква кръстоска между невестулка и мармот, но по това тяло имаше и разни други елементи, тъй че хич не ми се поглеждаше към него. Човек го заболяваха очите, не, заболяваше го мозъкът. Козината му бе сплъстена от кръв и от възглавничките на краката му се подаваха нокти, като на котка, само че по- дълги. Имаше големи жълтеникави очи, само че сега те бяха със стъклен блясък. Когато бях дете, имах порцеланово топче за игра, което изглеждаше точно така. А зъбите. Дълги, тънки, игловидни зъби, които приличаха по- скоро на губерки, стърчаха от устата му. Някои от тях бяха забити в металната решетка. Затова то продължаваше да виси там. Беше се закачило за зъбите си. Още като го видях, разбрах, че главата му е пълна с отрова като на гърмяща змия и е скочило към колата в момента, в който е усетило, че тя ще го удари, за да я ухапе и така да я убие. И нищо нямаше да ме накара да го махна от там, защото ръцете ми бяха нарязани от сено и това нещо щеше да ме убие само ако се докоснех до него и отровата проникнеше в раничките ми.
Отидох до вратата на шофьора и я отворих. Лампата вътре светна и аз погледнах специалния километраж, който тя включваше при пътувания… и там видях цифрата 63,2..
Погледах го известно време и после отидох го задния вход. Тя беше скъсала мрежата и счупила стъклото до ключалката, така че да си провре ръката и да си отвори. Имаше бележка, на която пишеше: ‘Скъпи Хомър, пристигнах по- рано, отколкото очаквах. Намерих пряк път, страхотен е! ти още не беше дошъл, така че се вмъкнах в къщата като крадец. Уърт си идва вдругиден. Можеш ли да оправиш мрежата и стъклото дотогава? Надявам се да можеш. Такива работи му развалят настроението. Ако не дойда да ти се обадя, значи съм заспала. Пътуването беше много уморително, но стигнах за нула време! Офелия.’
- Уморително! – Погледнах пак към противното нещо, което висеше от решетката на колата, и си помислих, да сигурни, сигурно е било уморително. За бога, сигурно.
Той пак спря и изпука нервните си пръсти.
- След това я видях само още веднъж. Беше около седмица по- късно. Уърт беше там, но плуваше в езерото, напред- назад, напред- назад, сякаш режеше дърва или подписваше документи. Предполоагам, че повече приличаше на подписване на документи.
‘Гус’ожо – викам й аз – не ми е работа, но мисля, че трябва да се откажете от това. Онази нощ, когато се върнахте и счупихте стъклото, за да влезете видях нещо да виси отпред на колата ви…’
‘О, мармота! Оправих я тази работа’ 0 вика ми тя
‘Боже, господи! – викам аз – Надявам се, че сте я оправили!’
‘Сложих си работните ръкавици на Уърт – казва тя – Не беше нищо особено, Хомър, а само един мармот, който скочи към колата с отровните си зъби.’
‘Но, гус’ожо – викам й аз – там където има мамрмоти, има и мечки. И ако така изглеждат мармотите по вашия пряк път, какво ли ще стане, ако се появи някоя мечка?’
Тя ме погледна и видях у нея онази друга жена – Диана. Тя каза: ‘Ако нещата са по- различни по моите пътища, Хомър, може и аз да съм различна. Виж това.’
Косата й бе хваната с шнола отзад, приличаше на пеперуда. Тя я разпусна. Беше такава коса, която кара мъжа да се замисли как ли би изглеждала разпръсната на възглавница. Та каза: ‘Беше започнала да побелява, Хомър. Ти виждаш ли бели косми?’ И я разпръсна с пръсти така, че слънцето да блесне върху нея.
‘Не.’ – викам й.
Тя ме поглежда, очите й светят и ми казва: ‘жена ти е добра, Хомър Бъкланд, но тя ме видя в магазина и в пощата и разменихме една- две думи, и аз я забелязах как гледа косата ми, с някакво задоволство, което само жените могат да изпитат. Знам какво казва тя и какво разправя на приятелките си: че Офелия Тод е започнала да си боядисва косата. Но аз не съм. Неведнъж съм губила пътя, докато съм търсила преки пътища.. губила съм си пътя и съм си изгубила белите коси.’ И тя се засмя, не като колежанка, а като ученичка. Възхищавах й се и жадувах красотата й, но виждах и онази другата красота на лицето й в този момент… и пак изпитах страх. Плашех се за нея, така както се плашех от нея.
‘Гус’ожо – викам й аз 0 рискувате да изгубите повече от белите си коси.’
‘Не – казва ми тя – Разбери, там аз съм различна… там съм изцяло себе си. Когато пътувам по оня път, в малката ми кола, аз повече не съм Офелия Тод, жената на Уърт Тод, която така и не можа да износи едно дете, нито пък жената, която се опита да пише поезия, но не успя, нито пък жената, която е във всички комисии и си води записки на заседанията, или нещо друго, или някой друг. Когато пътувам по оня път, аз съм себе си в дълбоката си същност, и се чувствам като…’
‘Диана’ – казах аз.
Тя ме погледна някак странно и малко изненадано и после се засмя: ‘О, предполагам като някоя богиня. Тя пасва по- добре от останалите, защото аз съм нощна птица – обичам да седя, докато си довърша книгата или докато по телевизията изсвирят химна, и защото съм много бледа, като луната – Уърт все казва, че ми е нужен някакъв сироп или кръвна картина или нещо подобно. Но дълбоко в сърцето си всяка жена иска да е богиня, мисля си, че мъжете усещат далечно ехо от това и издигат жените на пиедестали (една жена, която която би си напикала краката, ако не клекне! Странно като си помисли човек) – но това, което мъжът усеща, не е това, което жената иска. Жената иска да е наясно. Това е всичко. Ако иска да стане, ако иска да върви..’ Тя обърна очи към колата, която се намираше на алеята и очите й се свиха. После се усмихна: ‘Или да шофира. Хомър. Мъжете не виждат това. Те мислят, че богините искат да се излежават на някой склон в подножието на Олимп и да ядат плодове, но в това няма нищо божествено. Жените искат това, което искат и мъжете- искат да шофират.’
‘Внимавайте къде шофирате, гус’ожа, това е всичко’ – казвам аз, а тя се смее и ме целува в средата на челото.
‘Ще внимавам, Хомър. – отвръща, но това нищо не значеше, защото тя го каза като човек, който казва на жена си, на приятелката си, че ще внимава, когато знае, че няма да може.
Върнах се при микробусчето си и й махнах веднъж, а седмица след това Уърт се обади, че е изчезнала. Заедно с дяволската кола. Тод изчака седем години и тогава я обяви официално за умряла, и изчака за всеки случай още една година и тогава се ожени за втората гус’ожа Тод, онази дето току що премина покрай нас. А аз не вярвам ти да повярваш и на една дума от това, което ти казах.
По небето премина един голям плосък облак и разкри призрачната луна – в първата си половина и бледа като мляко. И нещо в сърцето ми подскочи, когато я видях, наполовина от страх и наполовина от любов.
- Въпреки всички вярвам – казах аз – На всяка дума. Дори и да не е истина, Хомър, трябва да е истина.
Той ме прегърна през врата с ръка, така както могат да се прегръщат мъжете, защото светът им позволява да целуват само жените, засмя се и се изправи.
- Даже и да не трябва, пак е истина – изрече той. Извади часовника от джоба си и го погледна 0 Трябва да сляза да проверя къщата на Скот. Искаш ли да дойдеш?
- Мисля да поседя тук още малко – отвърнах аз – и да помисля.
Той отиде до стълбите, после се обърна полуусмихнат.
- Мисля, че тя беше права – каза. – Тя наистина беше различна по онези пътища, които бе намерила – нищо не смееше да я докосне. Може би мен и теб да, но никога нея.
- И аз вярвам, че тя е млада.
Тогава той се качи на микробуса си и тръгна да проверява къщата на Скот.




Това беше преди две години. Оттогава Хомър замина да живее във Върмънт, мисля, че вече ви казах. Една вечер дойде да ме види. Косата му бе сресана, беше избръснат и ухаеше на хубав лосион. Лицето му бе ведро и очите – живи. Онази вечер приличаше на шестдесет, вместо на вместо на седемдесет и аз много му се радвах, но едновременно с това му завиждах и малко го мразех. Артритът е ужасната болка на рибаря и онази нощ Хомър нямаше вид на човек, в чието тяло се е свил артритът, така както беше се свил в моето.
- Аз тръгвам – каза той.
- А, така ли?
- Така.
- Добре. Поръча ли да ти препращат пощата?
- Не ща да ми я препращат. Сметките ми са платени. Всичко е изчистено.
- Е, тогава ми дай адреса си. От време На време ще ти драсвам по някой ред. Шефе. – Вече усещах как ме обгръща самотата като плащ..и докато го гледах разбрах, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
- Още нямам адрес – отвърна.
- Добре тогава – каза. – Да не би да е: ‘До Върмън за Хомър.’
- Е – заяви – За любопитните това ще стигне.
За малко замълча, но после го попитах:
- Как изглежда тя сега?
- Като Диана. Но е по- мила.
- Завиждам ти, Хомър – казах аз и наистина му завиждах.
Стоях на прага. Падаше здрач, в сърцето на лятото, когато полето е пълно с аромати. По небето пълната луна оставяше сребърна следа върху езерото. Той прекоси верандата и слезе по стъпалата. Една кола бе оставена встрани от пътя, моторът й работеше на празни обороти. Сега като си помисля, онази кола приличаше на торпедо. Изглеждаше доста раздрънкана, но имаше вид на кола, която може да носи тон, без да се задуха дори. Той спря до първото стъпало, наведе се и вдигна нещо – беше тубата му за бензин, голямата, която побира 30 литра. После слезе по алеята и се запъти към вратата от другата страна на шофьора. Тя се наведе и му отвори вратата. Вътрешната лампичка светна и аз я зърнах за миг, дълга, червеникава коса около челото, челото й светеше като лампа. Светеше като луна. Той влезе и тя запали колата. Стоях на верандата и гледах как светеха стоповете на дяволската й кола в тъмното… ставаха все по- малки и по- малки. Станаха като въглени, после като светулки и тогава изчезнаха.
Върмънт, така казвам на хората от града, и те вярват във Върмънт, защото това е най- далечното място, което могат да си представят. Понякога аз самият почвам да си вярвам, особено когато съм уморен и скапан. Понякога обаче си мисля за тях – целия октомври си мислех, изглежда, защото октомври е времето, когато хората мислят за далечни места и пътища, които могат да ги отведат до тях. Седя на пейката пред супермаркета на Бел и мисля за Хомър Баклънд и красивото момиче, което се наведе да му отвори вратата, когато той слезе по алеята с пълната червена туба с бензин в дясната си ръка – тя приличаше на момиче на не повече от 16, което сега се явява за шофьорска книжка, а красотата й бе страхотна, но вярвам, че тя вече не е убийствена за мъжа, към когото се насочи. За миг очите й проблеснаха към мен и не ме убиха, макар че част от мен умря в краката й.
Олимп сигурно е наслада за очите и сърцето и има хора, които си мечтаят за него, така както и хора, които намират ясен път към него, случва се, но аз познавам Касъл Рок като дланта си и няма да го напусна заради преки пътеки, ако мога да мина по нормални пътища. През октомври небето над езерото не е така прекрасно, но е все пак красиво с големите бели облаци, коите се движат съвсем бавно. Седя си на пейката, мисля за Фелия Тод и Хомър Баклънд, не че непремнно ми се ще и аз да съм там.. но ми се ще поне да не бях оставял цигарите.


----
така.. този е един от любимите ми.

...

това ще е reminder
току що излях целия си яд върху него
и не ми мина
и никой не се чувства по- добре
единственото, което отмина е m0.. заради мен

никога е най- отвратителната дума, която може да съществува!
това, което сам си причиняваш, не може никой друг да ти го направи ( така си е )

...

днес мога да говоря с песни
почвам с Incubus
A cloud hangs over,
and mutes my happiness,
a thousand ships couldnt send me back from distress,
wish you were here,
I'm a wounded satellite,
I need you now put me back together make me right

после с Red Hot Chili Peppers
My love affair with everywhere
Was innocent why do you care
Someone start the car
Time to go...
You’re the best I know

и след това Coldplay
Nobody said it was easy
It’s such a shame for us to part
Nobody said it was easy
No one ever said it would be so hard
I’m goin’ back to the start

продължавам s Bright Eyes
I want a lover I don't have to love
I want a girl who's too sad to give a fuck
Where's the kid with the chemicals?
I thought he said to meet him here but I'm not sure
I've got the money if you've got the time
You said it feels good
I said, "I'll give a try."

иии Verve
Happiness
More or less
It's just a change in me
Something in my liberty
Happiness
Coming and going
I watch you look at me
Watch my fever growing
I know just where I am

после Velvet Underground
Here she comes, you better watch your step
She's going to break your heart in two, it's true
It's not hard to realize
Just look into her false colored eyes
She builds you up to just put you down, what a clown..

мда... K's Choice
Any time tomorrow
I will try to do what's right
Making sense of all I can
Any time tomorrow
I'll pretend to see the light
I just might
Shadowman

Splashdown също
Down below the everyday,
Something has been aroused,
Go far beyond and over me
Don't wait 'till the fire dies down.
Count the ways you want to fall,
They're not enough.

а все пак Hooverphonic
I...like the things that you hate
And you...hate the things that I like
But it aches
Honesty's your church
But sometimes
It's better to lie

...

точка 1...
напоследък се придвижвам на приливи и отливи и сегашният ми отлив е толкова ..продължителен?, че не знам дали ще си спомня как става връщането обратно към някакво хубаво, безметежно спокойствие, когато си сигурен в нещо или някого
също така не се нуждая от допълнителна доза срам (в момента имам достатъчно), а просто ще се науча как да отговарям на момента и точно, така че да не оставя никакво съмнение, че ние сме cool, мдае... cool сме.. никога не съм правила сцени пред някого за нещо.. най0 малкото пък пред този човек.. тези хора и т.н.
каквото е в мислите, за мен си е
външно съм камък, разбра ли
cool сме.

точка 2
ще си се усмихвам. и ако всичко е наред, ще пътувам. който не го устройва, съжалявам. после ще слушам музика и после ще спя, после ще ставам, ще си взимам изпитите (или поне ще се старая.. така или иначе утре ще разбера), ще говоря, няма да забравям да дишам, ще виждам разни хора - ту тук, ту там, и ще знам как изглеждат, когато не всичко е толкова перфектно и когато някой им каже 'не', няма да вярвам в чудеса или няма да мисля за тях... а в автобуса ще се правя, че не виждам през толкова много човеци

стъпка 3
време е очите ми да спрат да се разхождат. така няма да стане. за момента (може би само за момента) ми е добре, когато не знам и не виждам. онова напомняне е сбутано зад книгите на най- горния рафт и усещам, че ще забравя да го взема, когато си тръгна.. след няколко дни. може и да ме измъкна от моята си кротка лудост, но и без това подейства само веднъж. а и още не мога да преценя за добро или лошо беше. онези песни от player-a ги няма, преводите също... изобщо нищо няма. нищо.

точка 4
ако продължавам в същия дух, най- после ще съм се научила на нещо, а то е - да преглъщам, когато нищо друго не може да се направи (защото има и такива моменти), да оставам със сухи очи, спокойни ръце и да използвам наСМЕШКАта. обаче ми горчи. горчи и това е. има часове, когато не мога да заспя, а когато на мога да заспя, се промъквам в хола, гледам през прозорците и съм почти всички хора в колите, които преминават по пътя. толкова рано карам жена си на работа, после самия себе си, ама преди това пия кафе. в редките случи се готвя за дълго пътуване и затова съм тръгнал още в 6 сутринта. по- късно ще спра на някое тихо място под големи дървета, а после ще продължа и накрая деня ще свърши по старите улици на друг град. може да съм сам, но не съм самотен. само че най- често съм с другата си половина, която е мъгливо петно, но все пак е там.

точка 5
искам си обратно цветовете
настроението
и цветовете, моля, не забравяйте цветовете.. а с тях върви всичко за ръка
аз сега и аз преди.. ужас.
хм, взимам това, което бучи в главата ми сега, изкарвам го навън, а аз продължавам.
сама.


в момента съм :

ma4u4a

ще ти купя цветя

Flowers | Emilie Simon - video powered by Metacafe

...

Can you hear them
The helicopters
I'm in New York
No need for words now
We sit in silence
You look me
In the eye directly
You met me
I think it's Wednesday
The evening
The mess we're in
And ooooh...

The city sunset over me
The city sunset over me

Night and day
I dream of
Making love
To you now baby
Love making
On screen
Impossible dream
And I have seen
The sunrise over the river
The freeway
Reminding of
This mess we're in
And ooooh...

The city sunset over me
The city sunset over me

The city sunset over me
The city sunset over me

What were you wanting / What was that you wanted
I just wanna say
Don't ever change now baby
I'd thank you
I don't think we will meet again
And you must leave now
Before the sun rises
Over the skyscrapers
And the city landscape comes into view
Sweat on my skin
Oh
This mess we're in
Ooooh...

The city sunset over me
The city sunset over me
The city sunset over me
The city sunset over me

...

искам ги
и то много!

...

Ние сме доставени малки хора. Аз съм доставен малък човек и го знам това, откакто знам, че главата ми е съвсем, съвсем празна. Само тази мисъл дрънчи из нея и аз я гоня из всички самотни местенца, където опита да се скрие. Когато порастна няма да стана нито кенгуру, нито тигър и е много възможно да стана поредното нещо из останалите редовни неща.
Да ти призная ли, човечко, че вечер едва заспивам, защото чувам как духа вятърът из празния ми мозък, провира се по ъглите, пълни с нищо и ме кара да не усещам нищо по моята не имаща я кожа.
Ако ме е страх от безличните лица, то е по съвсем егоистични причини. Ужасява ме мисълта, че и моето може да е едно от тях – без никаква емоция и съвсем заспало, толкова незабележимо, че трепвам само като си го помисля. Още не мога да проумея, че като мен има много. Верроятно вчера дори се блъснах в себе си и на себе си се извиних. Моята уникалност е много ранима и тъй като съществува май само и единствено за мен, не е с нищо забележителна.
Когато попадна в тази дупка, всичко дере – и небето ми дере, и гласът ми дере, и светлината ми боде очите, и ми се иска да се свия на кълбо, за да спре това, а когато заспя да има някой ( ама не ТиНеСи ) и да не си спомням.
Защото после, когато отмине, всичко ще е пак наред и няма да има никакъв проблем да се смея и да се блъскам в разни хора.. понеже ще знам, че всеки за някого е свят. И че всеки свят си има своите тайни и толкова интересни места, които никога и никъде не се повтарят, а ги има само веднъж и за винаги. А тъй като изключителността е най- забележителното нещо, което може да ти се случи, ще се радвам.. И самотните хора няма вече да са самотни, нито пък ше бъде тъмно в ума ми.
Така че е въпрос на време това да отмине. Усещането who cares, who sees anything трябва да остане някъде назад.


And all the roads we have to walk along are winding
And all the lights that lead us there are blinding
There are many things that I would
Like to say to you
I don't know how
Because maybe
You're gonna be the one who saves me ?
And after all
You're my wonderwall

...

do i care?
nope!

почакай само да изгубя и гривната!
и ей така да те изтрия
и да не те откривам по разни лица
и в дълги коси, които нямат нищо общо с мен
и да не си причинявам това
и няма да ти обещая, че няма да го правя повече... защото ще го
просто ми омръзна
понеделник, делник, бъде с мен в понеделник....
да бе, аз си тръгнах, знам
гумичката ни нещо не работи както трябва
или пък трудно се уча от грешките
понеделник, делник
моята седмица не трябваше да почва така.

...

искате ли да видите Бунтовна?

аз да

гледа ми се небе без блокове

и след това катерихме връх

...

и си застанала
на ръба ми,
а така ми се иска
само
да те бутна
и никога повече
да не се издигнеш
в
очите ми,
та да не трябва
да стискам зъби,
да се усмихвам мило,
да броя на ум до три,
да милвам вся
катвоя болка,
да приемам пораженията
и победите.
вече ми горчи

***

горча сам на себе си.
като цигарен дим
се събирам
във въздуха
и гоня
светлината навън
и усещам всеки миг
ще те пропъдя от
мястото ти -
на ръба ще бъда аз.

***

на собствения си ръб
сам
ще се порежа -
опит да
надскоча очертанията,
да се изоставя,
да избягам,
да прескачам точките,
да живея като бурна интонация,
загърбил теб и себе си
извън редиците.
още толкова малко остава
вместо тебе
аз
да падам

общо взето така вървят дните и наистина не знам кой пада - аз ли в очите си понякога или онази моя любима сянка. и има едно упокоение - докато аз започвам да падам, но накрая все пак се спирам, тя май продължава до ръба и след него, а ТиНеСи просто стои отстрани и ни гледа. поначало е много по- лесно да си себе си, когато си приел нещата, които не си (също като нея и най- хубавото е, че е станало несъзнателно)
и вярваш-не вярваш, тук има много възможности да си направиш неща, за които ти трябва една камара време да бъдат осмислени и преценени.
днес обаче съм критична.

гледай ме как се отдалечавам

'гледай ме как се отдалечавам'
кънти навсякъде, докато не попие и в мен

в тези дни
няма място за безвремия
безверия
безбожности
притвори очи и все
едно не
ме виждаш
не ме е имало
няма ме
и няма болка
в ръцете
толкова лесно е
вече да дишаш
и въздухът се спуска
надолу
f for fake
пррредай се

следващия в редицата
в редицата ми
ти или тя
няма значение
ще бъдеш
сам
в главата си
и нека тръгна в
друга посока
виж сега

опитай да прегърнеш света
с моите ръце
да усетиш как боде небето над
главите ни
и как назъбеното слънце киселее -
лимон по устните
после искам да ми позволиш
да ти покажа
къде потъна Югът
и къде се издигна Северът
на всеки един ден
без теб
без мен
потъват континентите
и хората ги няма
няма ги птиците
и аз съм единственото
дърво, оцеляло
между
две издигания на
моретата

нейното име
пък било
истина.
f for fake

i know the pieces fit
i know the pieces fit
i know the pieces fit

гледай ме как се отдалечавам

...

докато чакам the nightmare before christmas и слушам оттук отттам старите песни с нови гласове...



www.youtube.com/watch?v=6_YI_GHwfRg

филмчето е старо и тъжно.. и мрачно.. ама неговите винаги са мрачни
и музиката.

never be the same
never feel this way again

...

аз съм тъжното
цветно
петно
в ъгъла на усните
изобщо на нечии устни
и
понеже е толкова сладко
да се усмихваш
се свивам
на кълбо
и не дращя,
защото отдавна
вече нямам нокти,
а цветовете са безболезнени
за тези, които
вярват,че слънцето е просто дупка
в небето над главите ни
и
понеже
все по- бързо изстиват
думите ти
и все по- бързо
ръцете ти падат безпомощни
отстрани до тялото,
ми се иска да ти кажа -
изглеждаш толкова
добре в очите ми,
че няма значение
кой върви до теб
през дните ти,
аз
винаги ще надничам
през рамото ти
без да спъвам
равния ви ход.
само вечер
ще усещаш пред прозореца, че
в мъглата
има нещо, което
не й принадлежи
и това нещо
е една шарена
сянка
отстрани
в трапчинките,
където никой
друг
освен
аз и твоят смях не пасва
***
но с утрото
мъглата си отива.
винаги.

...

ТиНеСи се завърна
този път малко по- уморена
но тя пак е тук
този път- боса
с малко по- дълга коса
и много по- дълбоки очи... тъмни
ТиНеСи със сигурност не съм аз
тя сега е в Бугало и танцува... боса, да. не вярвам да пие ром. ТиНеСи не прави такива неща. тя пие енергия, пие цветове и така решава, че е жива. пие моите цветове и се крие в ръцете, които са за мен
ТиНеСи е пак тук.. ходи по ръбовете на моите дни и всъщност е едно прекрасно и лесно извинение, което боде. не я искам до себе си. и в сянката си не я искам, ама е попила по кожата ми... и все пак в никаъв случай не е мен
на всичкото отгоре не слуша музиката ми, нито е мое хоби. ТиНеСи не чува, тя почти не вижда и много обича да говори и никога не шепне. в ТиНеСи няма място за скромност, просто защото е толкова малка, че едва побира себе си в дребното си тяло.
никога няма да каже 'прости ми егоистичния въпрос, но...', защото тя е целият си свят... а не някакво си глупаво момиче...
но нито аз, ни тя дори можем да разберем 'защо'...
искам крила
аз съм на високо
дай ми крила и ТиНеСи е под мен в тъмното.
ти си...

вариации на тема

някой ден ще бъда
приличен,
сериозен човек
със сиви очи.
наистина.
ще имам
плътен,
тих
глас,
който се спуска
по бурите
така достолепно,
че ги
укротява
и нито един повей на вятъра няма
да роши косите ми.
ще бъда
сипкав в леглото
рано сутрин..
истински здрач
вечер.
свит на кълбо
няма да боли от другите,
няма да се давя
в милите черти
на лицето срещу мен,
няма да се увесвам
на дърветата,
да съм солен вкус
на върха на езика
и никога бесен.
бесен като мъгла,
луд
като гръмотевица.
и ще си
спомням
как с вдигнат към
небето пръст
предизвиквах
светкавици,
толкова гневен,
че се свивах
в ръцете ти,
дишах в шепите ти,
точно под сърцето ти
пях,
питах с устните.
толкова бесен
никога повече.

...

и си я спомням с вдигнат към
небето пръст и гръмотевицата,
потекла надолу -
събужда очите й (тя вижда)
шепне в ушите й 'обичам те'
обичам те
оцветява устните й
подлудява кожата й.
бясна е. бясна.
и си я спомням с дъжд в косите като
една малка голяма буря. държи скала в
едната си ръка и е толкова бясна,
задъхана, будна.
бясна.
ти каза и тя си спомня. всяка дума,
всяка буква, пауза, вдишване,
издишване.
и след това тя е морска пяна. много
солена на върха на езика. ураган в
Аляска, скреж по бузите.
така не може повече
повече не може така
бясна.
и си я спомням като повей на вятъра.
лилава мъгла сутрин. истински здрач
вечер. в тъмното е тиха. тя се удави. в
плътна уста, две големи очи, вежди. в
мили,едри, топли черти. в мрака.
и си я спомням удавена. увесена на
клоните. и още бясна. на теб. на
обстоятелствата, на пътя, бездействието,
недомлъвките, на ръцете ти.
после
свита на кравай, кълбо, в зародишна поза.
малка. без граници. остра. бодлива.
чернобяла, безцветна като момче.
бясна.
и си я спомням сипкава. бърза. с ягода
между устните, с музика в ушите, под
сърцето ти, с вдигнат към небето пръст.
и си я спомням
бясна,
защото ние сме последното
концертно изпълнение
на една дума,
която
ще спре да бъде жива,
точно
когато
светкавицата най- сетне
удари земята.
бясна.

аргх

а съм бясна, бясна, бясна
beware

...

няма, няма пак да стане така!
чуваш ли, няма!
не пак
нито отново




(това съм аз, а онова там се нервите, по които се разхождам)

...

връщанията винаги са били проблемни
независимо къде, независимо кога или колко прекъсвания има по пътя
от София през Търново и накрая Бургас е прекрасна посока, само че една вечер Търново ми струва хиляди 'ами ако' и 'няма начин' през 'така ми се иска да...' до разните безсъници и прехвърляне на възможности, на моите малки възможности, които се побират в очите ми
вечер е красиво, даже може би повече отколкото през деня и малките улици са сякаш още по- малки
и продължавам да твърдя, че щях да съм перфектното момче, което ще се държи перфектно в перфектните моменти със своите перфектни ръце и още по- перфектен глас
в 22.5о снощи беше уютно, тъмно, спокойно, звучаха Groove Armada (харесваме Groove Armada)... напоследък ценя спокойствитето и имахме цяла една вечер с всичките й всички часове.. от тавана висеше елха и около елхата столове и маси. можех да седна на един от столовете, да си подсвирквам и да клатя крака, а под мен разни хора да се поздравяват и разделят, да остават или да си тръгват... не ме търсета, аз съм на тавана
и ценя спокойствието, защото се случва почти никога и когато има много неясноти, в нещо, което се нуждае от яснота, коремът ми се свива на топка, погледът ми бяга из всички посоки и никога не спира там, където иска
после там не съм просто някаква си част от цялото, там съм цветна и все едно съм малка изгубена дъга, попаднала в правилната сянка
една лента на ръката, за да си спомням
и едно лице в мрака с очи, в които да се удавя
и вече няма дъги
месеците трябва да носят имената на хора... моите месеци трябва да носят имената на хора и тези хора, трябва да присъстват, защото когато Не, се забиват като игли в кожата ми без да се татуира нищо
песен за дъжд и песен за гласа му
имам нужда от хора
после там може да има дъги

...

и щом
отворя очи в ранното
легло
откривам пътя си
в заплетената ти коса
и ми става толкова
пределно
крайно ясно,
че до края доброволно
ще се порязвам
на устните ти,
пръстите
и
после...
после ще бъде тихо,
празно,
разранено
и когато запълниш
тишината ми със
стъпките си,
ще бъда
поредната фигурка,
наредена на
перваза,
досами небето,
над колите
и във падащия здрач
ще се пропукват
чертите ми,
ще се свличат от мен
безсрамно
пред фаровете,
погледите
на бързащите хора,
докато луната се издига
и пълни очите ти.
приличам на призрачен
коридор,
по който страхът се
разхожда и всяка врата е месец
назад във времето
и срутване в
ума ми.
върни ме в
началото

...

тези дни са някаква луда, мъглива поредица от неясности и невидимости
тези дни са някаква луда поредица от без думи и без погледи, оцветени в оранжево
тези дни са някаква луда поредица от нуждата да знаеш
и
Then my mind went dark
и в тъмното е по- лесно да се усмихваш или да се преструваш, че се... и не ми пука, просто ми става толкова празно тъжно като видя смекчения израз на лицето си

Love is an excuse to get hurt.
And to hurt.

"Do you like to hurt?""
I do, I do."
"Then hurt me."

и после да бе, не ми омръзва, нито ми втръсва, нито ми е лесно, нито пък трудно... само никакво

този път разстоянието може да е наистина прекалено голямо и моментите прекалено остри, та... ми е нужно отново да бъда свита на тъмно в ръцете му, за да не се усещам толкова празна, празна, празна и съвсем без смисъл и мисъл.

"Седем дена остават до проклетия ден.
Седем дена за всички. Седем дена за мен.
Седем дена до края. Седем дена безкрай.
Седем дена пред рая. После - пепел от рай. "
(А.)

...

нали когато дадеш има на нещо, то става истинско
процес на кръщаване -
харесвам М-тата
харесвам М-тата в красиви градове
харесва ми да ме гушкат М-тата
и това е
пЪк
we don't stop...

Memories of everything
Of lemon trees on mercury
Come to me with remedies
From five or six of seven seas
You always took me with a smile
When I was down
Memories of everything
That blew thru

харесвам М-тата

...

предполагам, че се опитвам да избягам
предполагам, че така е по- лесно
и е глупаво да буташ ден след ден (така и не се научих на това)
и ми трябва презареждане
и енергия отново
имам чувството, че цялата се изля от мен по време на концерта и след това.. целият ден след това
ей така
просто си течеше
та .. аз съм драконът с теменужените очи и понеже -цитат- животът е гаден ще се срещнем отново -
но
се сещам само за малкото часове между 5 и половина сутринта и малко по- надалеч, а тогава беше хубаво и Gravity Co. са моят стимул, когато ръцете ми спят и не говоря
има моменти, когато имаш нужда само от целувка и когато всичко трае ужасно прекрасно сладко дълго
24 часа могат да ми се струват дълги като година... и обичам субективната представа за времето, когато вчера е било преди векове
и не ме интересува как изглежда в нечии очи и как се държа и какво правя и кога си тръгвам и с кого си тръгвам и тръгвам ли си изобщо, защото ми е ясно, че тези неща никога не ги докарвам до край... освен когато не държа да има после
и този път знам, че не искам нищо друго освен... Онова... и понеже е така няма повече, тъй като просто.. искам, да.
трябва да бъде
и според експерименталната психология, когато човек наистина иска нещо силно, вътре в него се задвижват някакви стари, скрити, силни механизми, за да бъде щастлив, така че... нека, нека, нека.
може би надълбоко, вътре в себе си, в тъмното, ще успея да се събудя
нека.

и... Gravity Co. - Empty World + сън, дим и ...

...

понякога ми се иска утре да не идва
да не го познавам
да не се познавам
понякога ми се иска да знам, че довечера ще мине бързо
че утре ще ме събуди 'хайде, какво чакаш'
понякога искам да бъде, само защото знам, че ще няма да бъде
понякога не мога да си представя, че просто ще се разминем на прага в цялата блъсканица и много хора
други хора
понякога просто искам да го прегърна
и това е, което не мога да направя
и не мога да се накарам
и гледам ядосано ръцете си
а kultur shock ще са си събитие
понякога ми се иска утре да не идва
затварям си очите пред това в каква степен се променям и се променят.

...

Мен също ме боли



от разказ е, но и от мен

...

"не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
не чаках есента, но тя дойде.
дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
но тя дойде. всъщност тя се върна,
но не с античнта си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен. " (Иван Пейчев)



и защото вчера
онези светли ръце
са заплитали тъмната й тъмна коса,
виждам само гърба ми на
вратата,
стъпките ми не в синхрон с
чуждите...
"аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого"
и имам нужда от глупост,
която да бъде стабилна и моя,
защото всичко е разграфено и разчертано,
но не влизам в крачка
в ритъм
лекции и експерименти
и пътува ми се
или в снежния север
или в дълбокия юг
пък не може да се върне това, което е било
а
се знае, че
така трябва.
иска ми се да се влюбя в думите
"никой
пеперудата дори
не притежава твойта
нежност."

...

...
....
.....
please, bring me joy

Indulgence lead me to a place where joy is waiting for my strength to be undone

please, bring me joy
...
....
.....

точиците са малките хубави неща.. и за тях не трябва да се мисли

Karma Slave e песента.. сега
за да не мисля за тях


Who's at the center of the Wheel
The inventor of the Wheel
or another spinning servant
I'm the Master of my Wheel
of my very own Wheel
Universal and recurrent

I'm a slave of Karma
Spin the Wheel and I'm a King reborn
I'm a slave to Karma
I'm coming back, yeah, I'll be coming back
But for the last time

...

има дупка в земята
и там пада прахът
от стъпките ни
после там ще паднем и
ние.
докато още гледаме слънцето
ще лежим на дъното
с очи, удавени в реката
с ръце, вързани за клоните
и крака,
замръзнали в движение.
от дупка в земята
виждам как се носиш
по вятъра
без да докосваш
тревите даже,
червени от опити да
те
достигнат
и гласът ми –
всяка дума е пръст -
те гони от ден на ден
през цялата седмица,
през черешови облаци,
но никога през белите
полета

има дупка в земята
и ето ме там на дъното
а навън има свят –
по- голям от малката ми длан -
и когато вали
зеленото на смеха ти
при мен се раждат
подивели посоки
нагоре
към портокаловата
луна.
от дупка в земята
издигам ръката си.
още малко
и ще бъда
Навън,
загладил
празнината с шепоти.

това се получава след много чакане, след много пъти една песен (hole in the earth и deftones), след мен - в дупката и с една ръка, завързана зад гърба

започва нова ера

утре си тръгвам

Yes е затворен

има дупка в земята

...

имаше време, когато не казвах и не исках нищо, което да ме изгуби тук и там из разните му настроение и не-настроения
моята сянка ще направи всичко възможно, за да научи правилното име на часа, в който реката най- накрая ще смени три пъти цвета си, също както в приказката за златното момиче, а когато прибавя към тях и четири като четирите дена от месеца, в който съм родена, ще се получи седем, а :

Любимото ми число е седем
каза тя
имам седем врати
с които
да те посрещна

Но как да мина през тях
с моите седем смъртни
гряха

Ще ги превърна
в седемте чудеса
усмихна се тя

трябва ми една седмица
Петър Чухов

и от седмицата ми трябва само почивката й, за да се спре с чакането
а после ми трябва и чудо
обаче
You always said we'd meet again someday
моето малко чудо

...

фарс
или никога вече самота

предизборен лозунг върху синята птичка на щастието

за всички, които ги засяга това


Kurt Vonnegut преди зимата

...

ден : вече забравих кой си

напоследък връзват едната ми ръка зад гърба,
другата разперват сред звездите и ме бутат да се давя из небето (справям се в морето.. като ютия, но горе има прекалено много течения, за да бъдат уловени и прекалено малко хора, за да попаднеш на спасителен пояс)
аз си стискам зъби и мълча, защото това е, което мога да правя
не мълчах обаче, когато с кичурите коса на .... сплитахме въже, за да стигнем до сухото дърво в двора ( така ми се иска да не е череша) и да намалим звука на трамваите... на следващия ден просто използвахме стълбите
човечето взе ножица, затвори очи - зад очите му избухна вселена, и отряза. после стана нощ и зад клепачите тъма
човечето каза, че ще търси къде летуват зимите, а когато се изгуби (защото това ще стане), ще седне на някой объл камък и ще заплаче. сълзите му ще се превърнат на ледена пързалка надолу към топлото и то ще се спусне по нея в долина с мед. медът ще го спаси от гладна смърт и жажда, а то ще се превърне в пчела. и няма да му липсва нито погледът, нито разните студени черти, а само мислите - листа в главата, които ще остави до камъка, за да може някой да ги подмине, друг да ги настъпе или свие на цигара, да запали огън с тях, та да се процеди дим на струйка или изобщо да не ги забележи, или разбере, а само да кима с глава, за да не изглежда глупав... в очите на една пчела

напоследък връзват едната ми ръка зад гърба,
а другата разперват в мрака зад прозорците - за шест часа преброих шест прехода - от ден към нощ, от зелено към златно, от дълго към късото, от третата буква до мен, не ми се стига по - надалеч..
никой не вярва, че страхът може да е естественото състояние на очите ми
аз съм писмо,
сплетено на плитка -
ред по ред
се разплитат
възлите
нека да почакаме до следващия път и какво ако тогава никой не върти огън, а Косата го няма и никой Никой не търси имел..

напоследък връзват едната ми ръка зад гърба

...

станем ли на път
ще ти кажа 'пътят е
състояние на душата така,
както младостта живее в очите
въпреки бръчките
белите нишки на мислите и
онова потрепване в крайчеца
на устата'

вечер подслушваш
шепота на обувките
тръгваш по техните пътеки нагоре и помниш ли
бурените досами обаците
по- сиви от сивото
на дъха ти между пръстите
две спирания време
и са минали два часа - години
събран си в шепи -
самотен завой по онази магистрала,
която те води извън Голямото

--------

'странни плодове висят по клоните на дърветата'
пътят се процежда на струйки
оцветява ги в
червено
и
заСпива.

прекрасният нов свят се разби в ранни зори и докато всички мислят за големи неща, умореният вятър най- сетне утихна
и без това е глупаво да го спират с разни нищожни строежи и весели къщи във весели цветове, които всъщност лъжат
хотелът на ъгъла е самотен...

"до тротоара пред мен стои черен автомобил. той блести под дъжда като лакиран. забавно ми е да наблюдавам в неговото черно огледало улицата - един тъмен свят, в чиято нощ изникват и се топят силуетите на хора, коне и коли..."

та нейният силует е красив, ей така без да го знае, се набива в очите и си остава там. събира по пет сезона в шепите си, като последният е винаги преходен и нищо повече. не знае, че й казват ТиНеСи. аз обаче я чух, докато бълнува.

и е време да уцели момента, в който нишката е изтъркана до степен на непоносимост. понякога хората си тръгват... понякога си тръгваш ти.








на ТиНеСи не й се тръгва.

...

средно аритметично
(а мразя всяка математика)
един час поне
всеки ден
прекарвам в заплитане на
нощта в косите ти,
докато загубя броя на желанията,
които искам да ти споделя,
за да може отновода се събудя в
слънчевото петно на погледа ти -
вече толкова удавено в тебе,
че дори и зелените й въздишки -
долу -
в очните дъна
(забити са в стената между нея
и спънатите ти пръсти)
не могат да те измъкнат.
докато палиш цигара от
цигара
и събличаш удоволствието на
вечерта,
последният остър ръб на
отсъствието ти
се губи в мъглата.
иди че гони дъжда от очите ми.
един човек скача и пищи
радостно Ура,
защото нанизът от мъниста
около врата й
мрази въздуха
водата
живота
и свлича боята от картините,
рисува морета и кораби
в краката ми,
събужда птиците в червено,
отваря прозорци от счупени бутилки
дим и джин,
но без водка,
дразни разни ранени китари.
една капка кръв на пода.
извинявай, че порязах
смеха ти.
край.

...

има видове и видове облаци, почти колкото са дърветата по земята, а някой твърди, че били 7 милиарда
трябва да са повече
има облаци в очите, облаци в главата, облаци- сенки, облаци- хора и хора- облаци
облаци над тебе и облаци над някой друг.. облаци в прозорец и такива в рамки
тези дни е валежНо и понеже е валежНо си нося дъжда в ръцете
тези дни е безпосочно, искам да стигна навсякъде
две спирания, няколко часа и си извън Голямото
ако е толкова лесно, кое ще те спре да се скриеш от себе си
там ми хареса
харесаха ми картините и звънчетата (все едно гониш лошите мили с тях), градът през терасата и стълбите нагоре и мъглата като в приказка от двете страни със самотни фенери ( лампи)
всеки път е като за последно и като за последно съм аз, ама тихичко,о мразя последните пъти и времето не се брои с цифри, трябва да се измерва с 'усмихвай се - не се усмихвай'
имам си бръмбарче и то е перфектният часовник с перфектни малки спирали и без никакви пружини
времето не се навива, то се приспива
причини да се събуждаш - много и различни, нещата днес не са поредното 'добре съм - не съм добре'
причини да се свиеш някъде в някого някак си - не се усеща дупката, която започва от вдлъбнатината на врата и завършва.. надолу
моят личен, персонален дъжд не спира да вали
I could feel my eyes turning into dust
And two strangers turning into dust
Turning into dust
прах- пожелания и пепел- думи, трудно свиквам с китарите (сутрините не се почват с остава и radiohead.. или се почват, няма значение) и! и трябва просто да се скрия в някого... даже и само в очите, но да ме има.. някак си.
it was nicе
трябва да ме има - по различен начин