Български Хелзинкски Комитет
Стотици детски смърти, неразследвани и предотвратими, голяма част от тях от глад
Резултатите от проверките на всички домове за деца с умствени увреждания в България: недохранване, насилие, връзване и химично обуздаване
София, 20 септември 2010 г.
Огромен брой детски смърти – неразследвани и в голямата си част предотвратими. Това е един от изводите на Български хелзински комитет (БХК) след направените проверки на всички домове за деца с умствени увреждания в страната.
Проверките са правени съвместно с прокуратурата. В момента се очаква тя да започне разследвания, на база на събраните данни и документи.
Става въпрос за двеста тридесет и осем смъртни случая между 2000 г. и 2010 г., или 25 смърти в година.
Поне три четвърти от всички тези смърти са били предотвратими:
- 31 са от глад /системно недохранване/;
- 84 са от общо изнемощяване на организма, т.е. занемара;
- 13 са от зарази, т.е. от лоша хигиена;
- 6 са от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване и пр.;
- 36 са от пневмония, т.е. от студ или залежаване;
- 2 са от насилие;
- 15 са без установена причина.
“Това изследване е уникално по своя мащаб и изводи. Фактите, до които достигнахме, по-силно от всякога потвърждават, че твърденията как тези деца умират от уврежданията си, са абсолютна лъжа. Те умират от занемаряване”, каза Яна Бюрер Тавание, директор “Кампании” на БХК.
149 от смъртите са настъпили в домовете, а не в болница, т.е. децата не са хоспитализирани въпреки тежкото си състояние, а са оставени да умрат или са изписани от болничното заведение непосредствено преди смъртта си. 11 деца са били късно хоспитализирани.
Смъртите настъпват предимно в студените месеци.
В над 90 случая дори няма аутопсия. Смъртите по правило са неразследвани – пълна безнаказаност, пълна незащитеност на децата.
В домовете за деца с увреждания в България продължава да има недохранване, насилие, връзване и третиране с опасни медикаменти, е друг извод от проверките.
“Към момента на проверките 103 домуващи страдат от недохранване и, следователно, има реален риск те да умрат от глад, в това число от болести, които ще ги сразят поради изнемощяването им от глад”, обяви адв. Маргарита Илиева, Заместник-председателка на Български хелзинкски комитет и директорка на правната му програма. “Това е институционализирана – повече от организирана, престъпност, при това насочена срещу най-уязвимите човешки същества в страната”, добави тя.
Проверките са установили общо 622 случая на тежки заразни болести и опаразитяване. В някои домове – като Медвен, Гомотарци, Сладък кладенец, хигиената е драстично лоша и през годините се повтарят множество епидемии. Типични са фекално-орални зарази, дизентерия, хепатит. Деца умират от заразите. Контролът на ХЕИ/ РИОКОЗ е неефективен – санкции не се налагат нито за констатираните нарушения, нито дори за неизпълнените предписания.
За периода в домовете има 7 случая на сексуално насилие; поне 8 случая на физическо насилие, в това число черепно-мозъчна травма, довела до смърт, както и обесване. Във всички случаи Отделите за закрила на детето са наясно със случилото се, а Държавната агениция за за закрила на детето – поне в половината случаи. На БХК не е известно тези агенции да са предприели мерки в който и да е случай. Никое дете, пострадало от насилие, не е получило помощ или справедливост.
Има поне 86 документирани тежки инцидента. 58 домуващи се самоувреждат.
Поне в 8 дома се практикува незаконна физическа имобилизация на деца – връзване на крайниците или фиксиране към легла, инвалидни колички и други предмети; поставяне на усмирителни ризи, с цел контрол. Има поне 17 документирани случая на физическа имобилизация. На 90 деца е прилагана „химическа имобилизация“ с тежки и увреждащи невролептични медикаменти. Физическата имобилизация е разрушително насилие за психиката, a химическата – и за тялото.
На 167 домуващи са били администрирани опасни лекарства, често вредни и излишни, някои са били свръхмедикализирани за дълги периоди.
Според БХК, oсвен на персонала – на домовете и медицинския – отговорност трябва да се търси на кметовете, които управляват институциите; на министърa на труда и социалната политика (oтделите за закрила на детето и дирекциите за социално подпомагане по места); на Регионалните инспекции за опазване и контрол на общественото здраве и на Държавната агенция за закрила на детето.
Проверките установяват, че петте най-тежки дома са тези в Могилино (вече закрит), Медвен, Крушари, Петрово – Благовеград и Рудник.
Кампанията на БХК ще цели пълни разследвания във всеки един от случаите и максимален брой повдигнати обвинения.
21.9.10
25.8.10
...
за моментите, когато денят се промъква на пръсти в главата ти
а там е пълно с разни зелени силуети
и си сънувал лудости с остри ръбове
и моята грешка беше твоя грешка и не е никак удобна
и после клош crew на ъгъла на улицата
в един вечерта
в два на обяд
и винаги
май предпочитаме луната, когато е червена
всяка нощ има фойерверки над морето на лятото
всяка нощ не ги намирам думите
и само гледам
гледаш
и не знам аз ли, ти ли.. се губим в очите
проблемът е комуникацията.. проблемът е, че искам повече
ние сме си 'искащи-повече-хора'
точно в момента цяла група се разхожда из града
един човек с шапка се връща от работа
на него му е горещо
друг си стои на терасата и чака тя да се прибере
после я прегръща и грабват хека
точно в момента казвам 'мамка му', защото не искам да казвам нещо по- лошо
а там е пълно с разни зелени силуети
и си сънувал лудости с остри ръбове
и моята грешка беше твоя грешка и не е никак удобна
и после клош crew на ъгъла на улицата
в един вечерта
в два на обяд
и винаги
май предпочитаме луната, когато е червена
всяка нощ има фойерверки над морето на лятото
всяка нощ не ги намирам думите
и само гледам
гледаш
и не знам аз ли, ти ли.. се губим в очите
проблемът е комуникацията.. проблемът е, че искам повече
ние сме си 'искащи-повече-хора'
точно в момента цяла група се разхожда из града
един човек с шапка се връща от работа
на него му е горещо
друг си стои на терасата и чака тя да се прибере
после я прегръща и грабват хека
точно в момента казвам 'мамка му', защото не искам да казвам нещо по- лошо
...
продължение на темата:
чудовищенце такова, знаеш ли кое е необичайно?
да си сам в голям, голям апартамент в средата на седмицата, когато хората са на работа или учаТ, или са заети да стават големи и важни.
и после
чудовищенце такова, знаеш ли кое е необичайно?
да си сам в голям, голям апартамент в средата на седмицата, когато хората са на работа или учаТ, или са заети да стават големи и важни.
и после
24.8.10
...
това лято май иска да си тръгне, обаче аз го дърпам за опашката и изобщо не му давам да напусне границите, в които искам да е. засега. за още седмица поне.
после.. после си е за после
последните дни на палатките бяха най- ветровитите топли дни, които отнасят всички чувства и те оставят цяла вечер сгушен под малко парче плат, надявайки се, че природата няма да реши да те вдигне и да те стовари навътре в морето.. върху скалите
и сутринта, когато се покажеш, да видиш не веселия плаж, а километри намръщена, бурна вода, от която даже и водолазите ни избягаха..
и все пак, докато съм тук, успявам да държа Онези неща на разстояние - на нужното ми, но недостатъчно разстояние, защото поне по 2-3-4 пъти на ден се сблъсквам с думите им от Другия Край и тъкмо, когато реша, че този път съм наредила пъзела, в главата ми изскача друга картина. и всичко почва отначало
рошава глава, къси панталони.. планина
очи, присвити срещу слънцето
и ръка, която много иска да ме стигне
понякога седя пред огледалото и гледам тези мои очи и се чудя.. 'какво и как'
защото има още много зелен цвят по земята
още много прави коси
дълги къси
светли тъмни
още много обли лица и чипи нослета
и не толкова много лунички
и не мога да реша
кое привличам и кое ме привлича
и това, което се завихря вечер в мен какво е
за кого е
дали изобщо е за някого
или го има просто ей така
за да ми обърква решенията и сама да не мога да видя
ако преди месец хлътнах в 'единия крачол на времето'
какво се случва с другата Аз някъде там
дали е по- щастлива от мен
нейните сънища ли сънувам
дали така биха се наредили нещата?
една от най- мъчните части на този път са изборите
между 1 или 2
между теб или мен
а изоборите винаги те дърпат с отхвърлената възможност, винаги ти се присмиват и аз не съм твърд камък, че никога да не се зачудя 'ами ако..' и тогава.. о, хора, спрете ме!
защото нямам нито миг покой
защото отвътре започва да стяга
и никой никога не може да отхвърли човек
не можеш да отречеш усмивките му
и премрежените очи
пътите, когато те е обичал
и онези моменти, когато те е мъмрил
никой никога не може и няма правото да отрече личната вселена на някого
да му каже 'не я искам, не е моя, взимай си я'
аз не мога и няма да го правя
после.. после си е за после
последните дни на палатките бяха най- ветровитите топли дни, които отнасят всички чувства и те оставят цяла вечер сгушен под малко парче плат, надявайки се, че природата няма да реши да те вдигне и да те стовари навътре в морето.. върху скалите
и сутринта, когато се покажеш, да видиш не веселия плаж, а километри намръщена, бурна вода, от която даже и водолазите ни избягаха..
и все пак, докато съм тук, успявам да държа Онези неща на разстояние - на нужното ми, но недостатъчно разстояние, защото поне по 2-3-4 пъти на ден се сблъсквам с думите им от Другия Край и тъкмо, когато реша, че този път съм наредила пъзела, в главата ми изскача друга картина. и всичко почва отначало
рошава глава, къси панталони.. планина
очи, присвити срещу слънцето
и ръка, която много иска да ме стигне
понякога седя пред огледалото и гледам тези мои очи и се чудя.. 'какво и как'
защото има още много зелен цвят по земята
още много прави коси
дълги къси
светли тъмни
още много обли лица и чипи нослета
и не толкова много лунички
и не мога да реша
кое привличам и кое ме привлича
и това, което се завихря вечер в мен какво е
за кого е
дали изобщо е за някого
или го има просто ей така
за да ми обърква решенията и сама да не мога да видя
ако преди месец хлътнах в 'единия крачол на времето'
какво се случва с другата Аз някъде там
дали е по- щастлива от мен
нейните сънища ли сънувам
дали така биха се наредили нещата?
една от най- мъчните части на този път са изборите
между 1 или 2
между теб или мен
а изоборите винаги те дърпат с отхвърлената възможност, винаги ти се присмиват и аз не съм твърд камък, че никога да не се зачудя 'ами ако..' и тогава.. о, хора, спрете ме!
защото нямам нито миг покой
защото отвътре започва да стяга
и никой никога не може да отхвърли човек
не можеш да отречеш усмивките му
и премрежените очи
пътите, когато те е обичал
и онези моменти, когато те е мъмрил
никой никога не може и няма правото да отрече личната вселена на някого
да му каже 'не я искам, не е моя, взимай си я'
аз не мога и няма да го правя
23.7.10
...
Мен откраднаха ли ме? Оставих ли се да ме откраднат или даже подтиквах към това?
Може би защото винаги стоях на прозореца - ни вътре, ни вън в къщата, та така и не усетих стаите истински мои. Нищо, че те, всъщност, бяха.
Или пък не се борих достатъчно или накрая всичко беше прекалено силно и прекалено по много?
Трябва да мине време, за да се разбера как така въпреки всичките тези години, в които стисках зъби и успявах, точно накрая така безславно се предадох.
Та това време ще мине. Сега има само учудване.
Държа на решението си.. Само че, за да го спазя, избягвам определени песни.. филми, макар че странно - обичам да гледам снимките.
Тази вечер това не идва от мен - онази част, която беше бърза и не можеше да стои на едно място и много се смееше и много плачеше, тези месеци- два, три, някъде изчезна.
Най не обичам вечерите, когато имам мъгла в главата - като захарен памук и много лепкава.
Та стига.
(В мен има нещо от котките - обаче май са само очите. Иначе съм безнадеждно НЕграциозна
в сравнение с тях - и в движенията и в чувствата.
Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го причини.)
Може би защото винаги стоях на прозореца - ни вътре, ни вън в къщата, та така и не усетих стаите истински мои. Нищо, че те, всъщност, бяха.
Или пък не се борих достатъчно или накрая всичко беше прекалено силно и прекалено по много?
Трябва да мине време, за да се разбера как така въпреки всичките тези години, в които стисках зъби и успявах, точно накрая така безславно се предадох.
Та това време ще мине. Сега има само учудване.
Държа на решението си.. Само че, за да го спазя, избягвам определени песни.. филми, макар че странно - обичам да гледам снимките.
Тази вечер това не идва от мен - онази част, която беше бърза и не можеше да стои на едно място и много се смееше и много плачеше, тези месеци- два, три, някъде изчезна.
Най не обичам вечерите, когато имам мъгла в главата - като захарен памук и много лепкава.
Та стига.
в сравнение с тях - и в движенията и в чувствата.
Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го причини.)
21.6.10
...
не е като да не искам да го изкрещя високо и ясно
не е като да не искам да държа ръката ти
обаче
се появяват неща
неща, които изместват нещата
не е като да искам да те няма
но понякога не мога да намеря правилните думи към теб и когато това стане, предпочитам да мълча, а напоследък мълчанието не ти понася и не свикваш да ‘чуваш тишина’. на мен обаче ми е нужна
най- вече когато говоря с теб
защото
не мога и не мога да кажа какво искам или защо се е натрупвало през всичкото това време и как да ти обясня, че случилото се в онези ужасни няколко юнски дни променя всичко отсега нататък – една част (много голяма и много обичана) от детството си отиде и без нея(него) ще е трудно да се продължава ден след ден да избутвам седмиците с мисълта, че него го няма там и няма вече да го чуя по телефона или да се радвам на войводските му мустаци и милите, топли очи... и това ще е едно от спъващите ме неща,
които ще спъват и теб
и ще ме объркват
и ще постъпвам по едни определени начини и ще търся подкрепа другаде и ще се заплитам и ще заплитам и ще обърквам и сменям и нареждам и пренареждам, докато не видите, че всичко е така
както сме го говорили хиляди пъти
еуфорията не е вечна
и познатото може да омръзне.
не е като да не искам да държа ръката ти
обаче
се появяват неща
неща, които изместват нещата
не е като да искам да те няма
но понякога не мога да намеря правилните думи към теб и когато това стане, предпочитам да мълча, а напоследък мълчанието не ти понася и не свикваш да ‘чуваш тишина’. на мен обаче ми е нужна
най- вече когато говоря с теб
защото
не мога и не мога да кажа какво искам или защо се е натрупвало през всичкото това време и как да ти обясня, че случилото се в онези ужасни няколко юнски дни променя всичко отсега нататък – една част (много голяма и много обичана) от детството си отиде и без нея(него) ще е трудно да се продължава ден след ден да избутвам седмиците с мисълта, че него го няма там и няма вече да го чуя по телефона или да се радвам на войводските му мустаци и милите, топли очи... и това ще е едно от спъващите ме неща,
които ще спъват и теб
и ще ме объркват
и ще постъпвам по едни определени начини и ще търся подкрепа другаде и ще се заплитам и ще заплитам и ще обърквам и сменям и нареждам и пренареждам, докато не видите, че всичко е така
както сме го говорили хиляди пъти
еуфорията не е вечна
и познатото може да омръзне.
8.6.10
прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
(Вапцаров)
и
"Приятелю, защо се предаде?"
и
и
аз няма да кажа нищо
защото
всичко липсва
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
(Вапцаров)
и
"Приятелю, защо се предаде?"
и
и
аз няма да кажа нищо
защото
всичко липсва
24.5.10
за Призрачното.
знам, че ме забравят така, както аз забравям и оставям разни хора да си тръгват и ги бутам да не се връщат
но
дали ме забравят така, както аз тях
колко време е отнело
кое е изчезнало първо
дали първо е избледнял погледът
после гласът
и накрая всичко
снощи го сънувах и ми каза 'няма страшно. вече почнах да се усмихвам без теб'
и после пак беше един от близките ми, но...
това е нещо, което остана недовършено
и знам, че всичко е наред там и че... мен отдавна ме няма
но понякога се чудя
и понякога ми липсва...
как си направихме история
как гледах как рисува
как обичах какво пише и как винаги беше в периферията на съзнанието и никога, ама никога не изискваше нещо...
после при преместването намерихме някакви стари неща от онази стая, обаче...
го видях само веднъж след това и...
сега онзи лист стои в един от бележниците и когато го чета... не, лъжа, не го чета, защото не заслужавам думите му и се чувствам гузно, че си позволявам да се питам къде е, какво става, на кого пише сега и...
ей, призраче
още си ми паролата към онези дни
и още се чувствам като малко, глупаво дете, когато се сетя и още ми се иска да съм гледала по- друг начин на нещата тогава, защото.. ако има нещо, което да променя, това е как знаех, че си от Важните за мен и как просто се оставих на течението и...
понякога, но само понякога
ми се иска
тези думи да преминат
през хаоса на разкъсаната информационна мрежа
и да те стигнат
(казах го по твоя начин)
радвам се, че всичко е наред
и
лека нощ.
(p.p. Осем ловки демона би ти харесала, мисля)
но
дали ме забравят така, както аз тях
колко време е отнело
кое е изчезнало първо
дали първо е избледнял погледът
после гласът
и накрая всичко
снощи го сънувах и ми каза 'няма страшно. вече почнах да се усмихвам без теб'
и после пак беше един от близките ми, но...
това е нещо, което остана недовършено
и знам, че всичко е наред там и че... мен отдавна ме няма
но понякога се чудя
и понякога ми липсва...
как си направихме история
как гледах как рисува
как обичах какво пише и как винаги беше в периферията на съзнанието и никога, ама никога не изискваше нещо...
после при преместването намерихме някакви стари неща от онази стая, обаче...
го видях само веднъж след това и...
сега онзи лист стои в един от бележниците и когато го чета... не, лъжа, не го чета, защото не заслужавам думите му и се чувствам гузно, че си позволявам да се питам къде е, какво става, на кого пише сега и...
ей, призраче
още си ми паролата към онези дни
и още се чувствам като малко, глупаво дете, когато се сетя и още ми се иска да съм гледала по- друг начин на нещата тогава, защото.. ако има нещо, което да променя, това е как знаех, че си от Важните за мен и как просто се оставих на течението и...
понякога, но само понякога
ми се иска
тези думи да преминат
през хаоса на разкъсаната информационна мрежа
и да те стигнат
(казах го по твоя начин)
радвам се, че всичко е наред
и
лека нощ.
21.5.10
run, run, run...
Времето в края на 12ти клас беше достатъчно объркано.
Времето в края на 4тата година в университета е направо хаотично. И не само заради изпити, а и защото имаш да подреждаш толкова неща в главата си, че всеки ден все едно тя ще се пръсне, ще спре да събира и да помни и тогава...
Не знам къде се вместват всичките случки – не в дълготрайната памет, не ги избутваме в несъзнаваното, не ги складираме под сърцето, но понякога изкачат наведнъж всичките и ...
Време е да се учи, защото после има само една или две години и става сериозно.
Обаче ми е криво, криво, криво.
Защо ли? Защото не обичам да се чувствам виновна. Не обичам да знам, че имаш право да ми се сърдиш и че аз не трябва да се държа така, както се държа. Обаче ми е толкова трудно да спра. Не обичам упражненията по клинична, защото когато говори за връзките и отношенията.. все едно виждам някои от нещата, които ни се случват на нас.
Да, след време започвам да харесвам някои от песните. Не всичките и може би по доста различен начин или причина, но ги слушам. Някои започвам да ги обичам и оставят следички. Някои причиняват онези настроения и после... не уча поне за няколко часа. Или както е днес – цял ден.
И вече успявам да скрия някои неща. Не е необходимо всички да знаят и виждат и ако това подвежда – още по- добре. По- лесно ми да е говоря с познати, отколкото с теб понякога. И да, понякога очаквам да кажеш или направиш неща, които.. няма да доведат до нищо и няма да променят нищо. Понякога те изкарвам от ролята, която е била твоя дългичко време и ... Имаше едно дърво на една поляна и то още е там, но вече дори гледката е различна. И очите, с които го гледаме са различни. Градът наистина става по- голям и небето, като че ли се смалява над него и както се смалява небето, минаваме през различни етапи
.
Сънувах нещо странно, но не ти го разказах. Сънувах няколко странни неща, всъщност, но и те няма да станат общи.
Беше доста мрачна есенна гора - на път да премине към зимната. Две жени водеха момиче, което се дърпа и плаче. Имаше черна коса и бяла кожа и колкото по- навътре го водеха, толкова по- силно то се опитваше да се изскубне. Земята стана доста неравна и навсякъде се виеха корени на дървета и изпопадали клони. Образуваха пашкули от изсъхнали, мъртви неща и пазеха нещо като мъж. Но не точно. Косата му беше като на глухарче, но някак си заострена, устните бяха червени, а очите – онези чернобели, виещи се спирали. Когато го доближиха, той се размърда и просто грабна пищящото дете. Беше като вятър. После се появихме ние – в същата гора, край някаква река, в която се виждаше момичешко лице с разпиляна коса и червен ореол около главата. Не знам защо бях много убедена, че на негово място по- късно ще бъда аз. Не беше от онзи ужасен страх, който те кара да го усещаш много истински, но беше тревога – настоятелна и постоянна. Когато го видях да идва към мен.. или когато чух да се чупят съчки и разбрах, че това нещо идва за мен – се събудих.
Та не ти го разказах и ти не го разгада. Но когато станах, прекарах няколко минути в опити да си спомня нещата и кое кое следва.
Все едно ги събираш тези сънища.
Run, run, run, till you('re) overcome
Run, run, run, you’re the only one
Точки, точки, точки... след държавния, ако всичко е наред с него, ще си имам месеца почивка и музика и тогава ще трябва да запретна ръкави и да подредя всичките бъркотии в тази моя глава, всички изпаднали думи, всички държания, прекалено пълни с ‘аз’ и тогава, о, тогава ще е трудно, но правилно. Може би. И ако не е – тогава ще му мисля.
Времето в края на 4тата година в университета е направо хаотично. И не само заради изпити, а и защото имаш да подреждаш толкова неща в главата си, че всеки ден все едно тя ще се пръсне, ще спре да събира и да помни и тогава...
Не знам къде се вместват всичките случки – не в дълготрайната памет, не ги избутваме в несъзнаваното, не ги складираме под сърцето, но понякога изкачат наведнъж всичките и ...
Време е да се учи, защото после има само една или две години и става сериозно.
Обаче ми е криво, криво, криво.
Защо ли? Защото не обичам да се чувствам виновна. Не обичам да знам, че имаш право да ми се сърдиш и че аз не трябва да се държа така, както се държа. Обаче ми е толкова трудно да спра. Не обичам упражненията по клинична, защото когато говори за връзките и отношенията.. все едно виждам някои от нещата, които ни се случват на нас.
Да, след време започвам да харесвам някои от песните. Не всичките и може би по доста различен начин или причина, но ги слушам. Някои започвам да ги обичам и оставят следички. Някои причиняват онези настроения и после... не уча поне за няколко часа. Или както е днес – цял ден.
И вече успявам да скрия някои неща. Не е необходимо всички да знаят и виждат и ако това подвежда – още по- добре. По- лесно ми да е говоря с познати, отколкото с теб понякога. И да, понякога очаквам да кажеш или направиш неща, които.. няма да доведат до нищо и няма да променят нищо. Понякога те изкарвам от ролята, която е била твоя дългичко време и ... Имаше едно дърво на една поляна и то още е там, но вече дори гледката е различна. И очите, с които го гледаме са различни. Градът наистина става по- голям и небето, като че ли се смалява над него и както се смалява небето, минаваме през различни етапи
.
Сънувах нещо странно, но не ти го разказах. Сънувах няколко странни неща, всъщност, но и те няма да станат общи.
Беше доста мрачна есенна гора - на път да премине към зимната. Две жени водеха момиче, което се дърпа и плаче. Имаше черна коса и бяла кожа и колкото по- навътре го водеха, толкова по- силно то се опитваше да се изскубне. Земята стана доста неравна и навсякъде се виеха корени на дървета и изпопадали клони. Образуваха пашкули от изсъхнали, мъртви неща и пазеха нещо като мъж. Но не точно. Косата му беше като на глухарче, но някак си заострена, устните бяха червени, а очите – онези чернобели, виещи се спирали. Когато го доближиха, той се размърда и просто грабна пищящото дете. Беше като вятър. После се появихме ние – в същата гора, край някаква река, в която се виждаше момичешко лице с разпиляна коса и червен ореол около главата. Не знам защо бях много убедена, че на негово място по- късно ще бъда аз. Не беше от онзи ужасен страх, който те кара да го усещаш много истински, но беше тревога – настоятелна и постоянна. Когато го видях да идва към мен.. или когато чух да се чупят съчки и разбрах, че това нещо идва за мен – се събудих.
Та не ти го разказах и ти не го разгада. Но когато станах, прекарах няколко минути в опити да си спомня нещата и кое кое следва.
Все едно ги събираш тези сънища.
Run, run, run, till you('re) overcome
Run, run, run, you’re the only one
Точки, точки, точки... след държавния, ако всичко е наред с него, ще си имам месеца почивка и музика и тогава ще трябва да запретна ръкави и да подредя всичките бъркотии в тази моя глава, всички изпаднали думи, всички държания, прекалено пълни с ‘аз’ и тогава, о, тогава ще е трудно, но правилно. Може би. И ако не е – тогава ще му мисля.
18.5.10
за честта на Вор
имам си една любима поредица, ама много любима.. и може би от много отдавна
от 4ти клас поне
и всичките книги до една са четени поне по 5 пъти
защото по- малко от това не може
и ако си имам литературен герой, който всеки път да ми харесва, който всеки път да не разбирам, а после да се чувствам като него влюбена, объркана, предадена, набита, замразена, уморена и с ново сърце, то това си е Воркосиган
и не Майлс, моля
говоря ви за Арал
не знам какво в тези книги ме успокоява толкова много
дали защото Бараяр ми напомня за Русия
с всичките заговори и императори и войници и преврати
и история
дълга, тъмна, кървава, страшна, бурна и винаги влюбена
или защото Ворите са онази каста, която си носи гордостта и проклятието в едно
а може би защото толкова обичат думичката 'чест' и по- точно 'честта блика от нея като от фонтан'
а не се среща често вече
или пък просто си спомням как четях за първи път първата ми фантастика в онзи голям, голям апартамент и за първи път закъснях за училище, а после ми се караха
(признавам си, че години по- късно разбрах книгата.. всичките тези политически номера и загавори доста ме объркваха тогава)
обаче обичам начина, по който са написани
обичам хумора
и сериозността, която наднича
обичам историите им - на всичките
защото.. там има малко човечност, малко космос, малко звезди и много студенина, доста оръжия и доста целувки, малко смях и много преврати, много войни и малко победители, има коридори, градове под куполи, иглени гранати, криокамери, има Арал и Майлс и Ботари, а после Елена, има Корделия, свобода, решителност, умора, страх.. имаше даже и император.
но в началото бяха Арал и Корделия
и чак тогава останалите
от 4ти клас поне
и всичките книги до една са четени поне по 5 пъти
защото по- малко от това не може
и ако си имам литературен герой, който всеки път да ми харесва, който всеки път да не разбирам, а после да се чувствам като него влюбена, объркана, предадена, набита, замразена, уморена и с ново сърце, то това си е Воркосиган
и не Майлс, моля
говоря ви за Арал
не знам какво в тези книги ме успокоява толкова много
дали защото Бараяр ми напомня за Русия
с всичките заговори и императори и войници и преврати
и история
дълга, тъмна, кървава, страшна, бурна и винаги влюбена
или защото Ворите са онази каста, която си носи гордостта и проклятието в едно
а може би защото толкова обичат думичката 'чест' и по- точно 'честта блика от нея като от фонтан'
а не се среща често вече
или пък просто си спомням как четях за първи път първата ми фантастика в онзи голям, голям апартамент и за първи път закъснях за училище, а после ми се караха
(признавам си, че години по- късно разбрах книгата.. всичките тези политически номера и загавори доста ме объркваха тогава)
обаче обичам начина, по който са написани
обичам хумора
и сериозността, която наднича
обичам историите им - на всичките
защото.. там има малко човечност, малко космос, малко звезди и много студенина, доста оръжия и доста целувки, малко смях и много преврати, много войни и малко победители, има коридори, градове под куполи, иглени гранати, криокамери, има Арал и Майлс и Ботари, а после Елена, има Корделия, свобода, решителност, умора, страх.. имаше даже и император.
но в началото бяха Арал и Корделия
и чак тогава останалите
29.3.10
duh
когато комуникацията може да се осъществи толкова лесно,
понякога си е чисто наказание
от някого да те дели един телефон или смс
и да реагираш на звуците от скайп, примерно,
когато чудесно знаеш, че твоят не е включен и ..
заради това не искам facebook и даже last.fm вече
не искам да знам кой кого познава
кой какво слуша
кой на кого какво изпраща
и къде ходи
поне тази вечер, не го искам това
искам да мога да изключа и да съм спокойна в това изключено състояние, защото понякога не обичам чувството за свързаност, а може би просто не обичам да си признавам, че имам нужда от това чувствто и
може би наистина само това, което не можеш да имаш и което няма да стане, си остава винаги перфектно.
никога няма да се умориш от нечия бяла кожа, защото е толкова проклето бяла и никога няма да ти омръзнат луничките или очите и...
можеш да си мислиш толкова много неща и всички да включват толкова окончателмо думичката 'никога'
никога няма да спреш да...
няма да искаш друго
няма да се откажеш толкова лесно
Да. Обаче не.
Всичко е окончателно, защото е сега, а 'сега' е най- непостоянната единица мярка, която знам, защото е толкова краткотрайна и съвсем бързо се превръща в 'преди' и аз в какво ще се превърна?
В едно 'преди година' или 'преди две'.. ами ти? Ще станеш ли 'в първи курс....' и дотам?
'Сега' е на всеки ъгъл, всяка минута и изисква внимание, което ще получи.
със сигурност.
И не. Това не се случва веднъж. Сега си мислим, че няма да се повтори, но то ще се. Сигурно даже ще се потрети и...
не харесвам този, който ме научи на това. Не знам как да съм скептична, но изглежда ми се получава.
И,оооооооо, как мразя това спокойствие!
иска ми се да хвърля камък и да видя как се пропуква поне веднъж
ей така
право пред мен.
как се с.г.р.м.о.л.я.с.в.а.
може всичко да е заради съня снощи
заради ужасното празно чувсто на загуба, даже и насън.
а може би просто съм такава
но имам ужасно Ирационалната нужда да се скарам с теб
отново си измислих човек.
понякога си е чисто наказание
от някого да те дели един телефон или смс
и да реагираш на звуците от скайп, примерно,
когато чудесно знаеш, че твоят не е включен и ..
заради това не искам facebook и даже last.fm вече
не искам да знам кой кого познава
кой какво слуша
кой на кого какво изпраща
и къде ходи
поне тази вечер, не го искам това
искам да мога да изключа и да съм спокойна в това изключено състояние, защото понякога не обичам чувството за свързаност, а може би просто не обичам да си признавам, че имам нужда от това чувствто и
може би наистина само това, което не можеш да имаш и което няма да стане, си остава винаги перфектно.
никога няма да се умориш от нечия бяла кожа, защото е толкова проклето бяла и никога няма да ти омръзнат луничките или очите и...
можеш да си мислиш толкова много неща и всички да включват толкова окончателмо думичката 'никога'
Да. Обаче не.
Всичко е окончателно, защото е сега, а 'сега' е най- непостоянната единица мярка, която знам, защото е толкова краткотрайна и съвсем бързо се превръща в 'преди' и аз в какво ще се превърна?
В едно 'преди година' или 'преди две'.. ами ти? Ще станеш ли 'в първи курс....' и дотам?
'Сега' е на всеки ъгъл, всяка минута и изисква внимание, което ще получи.
със сигурност.
И не. Това не се случва веднъж. Сега си мислим, че няма да се повтори, но то ще се. Сигурно даже ще се потрети и...
не харесвам този, който ме научи на това. Не знам как да съм скептична, но изглежда ми се получава.
И,оооооооо, как мразя това спокойствие!
иска ми се да хвърля камък и да видя как се пропуква поне веднъж
ей така
право пред мен.
как се с.г.р.м.о.л.я.с.в.а.
може всичко да е заради съня снощи
заради ужасното празно чувсто на загуба, даже и насън.
а може би просто съм такава
но имам ужасно Ирационалната нужда да се скарам с теб
отново си измислих човек.
4.3.10
Недостатъци
Може да съм наистина обсебващо създание. Но съм такава, само ако ми позволят и става малко по малко, съвсем без никой да се усети и вече съм под нечия кожа и създавам проблеми.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
25.2.10
24.2.10
***
Задават се промени на хоризонта и ще бъде интересно и малко тежко и тая песен е от онези, които се поемат трудно и по малко, защото иначе дотолкова се отнасяш в нея, че след час слушане те няма и в главата ти се върти само:
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
И наистина всичко се завърта, особено ако е късно вечер, особено ако вали, ако сутринта ще ставаш дяволски рано и хем много ти се пътува, хем малко не ти се тръгва и как така стана, че не искам да тръгвам, защото...
И всеки път, когато мислите ми тръгнат по тази пътека се спират пред знака ‘стоп’, горките, защото по- нататък наистина не бива да преминават. Ако достигнеш до една определена точка, знаеш, че това е краят на крехкото статукво и минеш ли отвъд, връщане няма, а вече не става дума само за теб, но и за друг, други, другите?
Наистина ми липсват думите.
Искам да опитам, искам да пробвам и всеки път, когато...спирам. някои неща трябва да останат ненаправени, някои неща трябва да останат неказани, за да може после да продължим с чиста съвест и без да съм изневерила на това, в което ми се иска да вярвам. Не и този път. Става прекалено сериозно, за да се държа като малко дете, което иска всичко да види.
И все пак може би съвсем, съвсем мъничко ме гризе любопитство.. защото то наистина убило котката, но удовлетворението от наученото я възкресило.
И само, когато се губя в някой друг,
Успявам да намеря себе си..
Не може ли да се губя в един човек само, а не да събирам толкова много лица в едно и после да се опитвам нишка по нишка да разплитам възела и да се чудя кой с какво е свързан и когато го прекъсна, какво ще се случи, какво ще ми се случи.
Кого ще загубя този път?
Не искам нищо да трия.
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
И наистина всичко се завърта, особено ако е късно вечер, особено ако вали, ако сутринта ще ставаш дяволски рано и хем много ти се пътува, хем малко не ти се тръгва и как така стана, че не искам да тръгвам, защото...
И всеки път, когато мислите ми тръгнат по тази пътека се спират пред знака ‘стоп’, горките, защото по- нататък наистина не бива да преминават. Ако достигнеш до една определена точка, знаеш, че това е краят на крехкото статукво и минеш ли отвъд, връщане няма, а вече не става дума само за теб, но и за друг, други, другите?
Наистина ми липсват думите.
Искам да опитам, искам да пробвам и всеки път, когато...спирам. някои неща трябва да останат ненаправени, някои неща трябва да останат неказани, за да може после да продължим с чиста съвест и без да съм изневерила на това, в което ми се иска да вярвам. Не и този път. Става прекалено сериозно, за да се държа като малко дете, което иска всичко да види.
И все пак може би съвсем, съвсем мъничко ме гризе любопитство.. защото то наистина убило котката, но удовлетворението от наученото я възкресило.
И само, когато се губя в някой друг,
Успявам да намеря себе си..
Не може ли да се губя в един човек само, а не да събирам толкова много лица в едно и после да се опитвам нишка по нишка да разплитам възела и да се чудя кой с какво е свързан и когато го прекъсна, какво ще се случи, какво ще ми се случи.
Кого ще загубя този път?
Не искам нищо да трия.
9.2.10
и той каза...
- Това са само две седмици - каза Хенри, - и ако може да бъде погубена за две седмици, значи е устроена така, че нищо не може да я спаси. Не, аз няма да причиня зло на горкото момиченце! Искам само да ме гледа нежно, да ми се усмихва и да се изчервява, да ми пази място до себе си, където и да сме и когато седна до нея и я заговоря, да сияе от щастие. Да мисли така, както аз мисля, да се интересува от всичко, което ме засяга и ми доставя удоволствие, да се опитва да ме задържи по- дълго в Менсфийлд, а когато си замина, да се почувства нещастна за цял живот. Това е всичко, което искам!
Дж. Остин
Менсфийлд Парк
Не ми харесва да откривам прилики между мен и този герой.. тази книга изобщо. Само че лошото е, че понякога искам същото като него.. и то ако може, без да трябва да давам нещо в замяна.
его исти чно
мно го
а може би понякога просто искам да получавам.
всеки иска
нещо
Дж. Остин
Менсфийлд Парк
Не ми харесва да откривам прилики между мен и този герой.. тази книга изобщо. Само че лошото е, че понякога искам същото като него.. и то ако може, без да трябва да давам нещо в замяна.
его исти чно
мно го
а може би понякога просто искам да получавам.
всеки иска
нещо
26.1.10
till there was u
може да е заради един от най- дългите дълги зимни месеци
или заради слънцето,
което е като някакво безлично студено кълбо там горе
или заради дървета - съвесем, съвсем сиви
обаче
напоследък се карам с всички
и после никак не искам да се извинявам
но
имам нужда от нещо ново и непознато
и гъделичкащо и стоплящо
защото е зима
а аз не съм за този сезон
не съм за вятъра му
и за улиците му
не съм за цветовете
и дните му
и ако няма какво да ме разсейва
да ме усмихва
и отвлича
става лошо.
и няма никой
и мен ме няма
и градът не е този
и не е същият
и паркът..
и.. имам нужда от различна архитектура
високи сгради
шарени хора
не с черни якета и тъмни дрехи и...
не искам тЪмни хора.
или заради слънцето,
което е като някакво безлично студено кълбо там горе
или заради дървета - съвесем, съвсем сиви
обаче
напоследък се карам с всички
и после никак не искам да се извинявам
но
имам нужда от нещо ново и непознато
и гъделичкащо и стоплящо
защото е зима
а аз не съм за този сезон
не съм за вятъра му
и за улиците му
не съм за цветовете
и дните му
и ако няма какво да ме разсейва
да ме усмихва
и отвлича
става лошо.
и няма никой
и мен ме няма
и градът не е този
и не е същият
и паркът..
и.. имам нужда от различна архитектура
високи сгради
шарени хора
не с черни якета и тъмни дрехи и...
не искам тЪмни хора.
18.1.10
...
The curiousness of your potential kiss
Has got my mind and body aching
Really hurt me baby, really cut me baby...
и май няма нужда да се казва повече
но това е в основата на острите бодли
и няма нужда да се казва повече
***
всичките тия думи се блъскат и бутат
пищят и дращят
зад очите ми
влизат, когато заспя.. забравят да излязат, когато се събудя
и вече
са ме докарали до състояние, в което
.не мога да седя на едно място
.не мога да дишам бавно
и си представям някой от старите шамани,
който праща вятър в дните
мъгла в главата
и тялото е лудо,
а мисълта я няма
и терасата чака, защото там на студено
успокоението може и да дойде
и когато заспя днес
не искам повече да сънувам,
искам здравословните, нужни 8 часа,
в които съзнанието почива
почива. а Не ражда изкривени
червени
неспокойни
картини
с остри герои
много пеперуди
пътища, по които отказвам да мина
и искам вечер да те има,
защото само ти спираш
тази малка лудост от избухване
***
многоточия
с тия думи напоследък всичко е многоточия
и аз слушам само жени
и тая песен, която пълзи по цялото ми тяло,
което още не може да намери нужната му форма
място
***
спокойствие
и само спокойствие
***
5оо days of winter
Has got my mind and body aching
Really hurt me baby, really cut me baby...
и май няма нужда да се казва повече
но това е в основата на острите бодли
и няма нужда да се казва повече
***
всичките тия думи се блъскат и бутат
пищят и дращят
зад очите ми
влизат, когато заспя.. забравят да излязат, когато се събудя
и вече
са ме докарали до състояние, в което
.не мога да седя на едно място
.не мога да дишам бавно
и си представям някой от старите шамани,
който праща вятър в дните
мъгла в главата
и тялото е лудо,
а мисълта я няма
и терасата чака, защото там на студено
успокоението може и да дойде
и когато заспя днес
не искам повече да сънувам,
искам здравословните, нужни 8 часа,
в които съзнанието почива
почива. а Не ражда изкривени
червени
неспокойни
картини
с остри герои
много пеперуди
пътища, по които отказвам да мина
и искам вечер да те има,
защото само ти спираш
тази малка лудост от избухване
***
многоточия
с тия думи напоследък всичко е многоточия
и аз слушам само жени
и тая песен, която пълзи по цялото ми тяло,
което още не може да намери нужната му форма
място
***
спокойствие
и само спокойствие
***
5оо days of winter
10.1.10
когато слушам Fiona Apple
по- добре да се стои надалече от мен...
започвам да говоря
както тя пее
започвам да мисля
като жените там
дай ми нещо познато
нещо старо
нещо стабилно
защото си само едно малко момче
и не можеш
никак
да ме хванеш
понеже
си
такова
малко
момче
че с първия порив
на вятъра
те няма
как
ще хванеш мен?
и моля
it's not about love
никак и изобщо
по- добре да се стои надалече от мен...
започвам да говоря
както тя пее
започвам да мисля
като жените там
дай ми нещо познато
нещо старо
нещо стабилно
защото си само едно малко момче
и не можеш
никак
да ме хванеш
понеже
си
такова
малко
момче
че с първия порив
на вятъра
те няма
как
ще хванеш мен?
и моля
it's not about love
никак и изобщо
27.12.09
the man Jack
не знам каква е тая тяхна идея за идея за любов,
ама знам, че скоро ще свърши
и това ужасно ми пречи да довърша книгата,
защото с отиващото си лято в онова старо гробище
те съвсем, съвсем ще избледнеят
и не знам защо винаги пише така,
но във всяка една от призрачните му книги
става тъжно
и колкото повече напредва разказът,
толкова по- трудно ми става да продължа нататък
the graveyard book
a fine and a private place
и unkle, най- вече unkle
правят тази зима късна и малко много тъмна
в
мен
правят я зима на много неизпратени съобщения
и на доста НЕнаправени неща,
защото не е правилно и така не трябва,
обаче
този човек
май разбира книгите ми и музиката
и понякога така ми се иска...,
защото вярвам, че...
и аз...
понеже знам...
напоследък мисля с многоточия
напоследък наистина не спя,
защото състоянието, в което сънувам
не е почивка
и всички ние сме самотни души
и по ******** тая книга
и по ******** тази музика
само аз знам
какво си ти за мен
And I'm gonna cry in a space that don't hold my fame
винаги бягам от тия големи тежки думи,
които изглеждат
толкова смешно написани
толкова тромави
не на място,
нелепи в устата ми
понякога се срамувам даже,
че ги мисля
обаче
God knows you're lonely souls
и така нантък
това е от песента, не от мен
аз ще трябва да си пиша жизнения път.
ама знам, че скоро ще свърши
и това ужасно ми пречи да довърша книгата,
защото с отиващото си лято в онова старо гробище
те съвсем, съвсем ще избледнеят
и не знам защо винаги пише така,
но във всяка една от призрачните му книги
става тъжно
и колкото повече напредва разказът,
толкова по- трудно ми става да продължа нататък
the graveyard book
a fine and a private place
и unkle, най- вече unkle
правят тази зима късна и малко много тъмна
в
мен
правят я зима на много неизпратени съобщения
и на доста НЕнаправени неща,
защото не е правилно и така не трябва,
обаче
този човек
май разбира книгите ми и музиката
и понякога така ми се иска...,
защото вярвам, че...
и аз...
понеже знам...
напоследък мисля с многоточия
напоследък наистина не спя,
защото състоянието, в което сънувам
не е почивка
и всички ние сме самотни души
и по ******** тая книга
и по ******** тази музика
само аз знам
какво си ти за мен
And I'm gonna cry in a space that don't hold my fame
винаги бягам от тия големи тежки думи,
които изглеждат
толкова смешно написани
толкова тромави
не на място,
нелепи в устата ми
понякога се срамувам даже,
че ги мисля
обаче
God knows you're lonely souls
и така нантък
това е от песента, не от мен
аз ще трябва да си пиша жизнения път.
14.12.09
...
имаме котка, която дере и хапе
имаме стая с нито една свободна стена вече
и имам една мечка, която в повечето случаи обира само сълзите или при необходимост се използва за възглавница
не сме обиколили много страни.. даже никак
и с началото на зимата е светло само рано сутрин и поначало е студено
преполовяваме последната година, а на мен ми се иска да е зад мен вече, но никак не ми се иска да изгубя ония часове след лекции, когато убиваш времето, а трябва да учиш, обаче
чашите с горещ шоколад са големи
и понякога много гъделичка
искам да уча с някого
и не искам да уча сама
точно в момента ми се учи много и ми се учи правилно, за да си докажа, че онова дете отпреди 5 години още го има там и още се радва, когато свърши нещо както трябва и го свърши красиво
имам вече къса коса
имам шарени очи
и луничките ми изчезнаха, а си ги искам, защото ми връщат лятото
имам малки ръце
и само една трапчинка
и не знам дали се имам цялата или само ми се иска
и искам да имам думите
ама напоследък нещо липсват
не искам липсите
обаче!
искам светлини и широки улици
дебели книги
и от онези особените филми
искам даже пуканки,
Но Не ги Искам Липсите повече,
защото времето, в което обичах дупките,
ни напусна всичките и никой няма да му даде отново да се върне и само, когато сънуваме се промъкват на пръсти и искат нещо да ми кажат, но не говоря вече езика им и съм забравила правилата и не знам защо те има там, а не би трябвало, но си зад ъглите на завоите и.. на мен ще ми мине.
...
имаме стая с нито една свободна стена вече
и имам една мечка, която в повечето случаи обира само сълзите или при необходимост се използва за възглавница
не сме обиколили много страни.. даже никак
и с началото на зимата е светло само рано сутрин и поначало е студено
преполовяваме последната година, а на мен ми се иска да е зад мен вече, но никак не ми се иска да изгубя ония часове след лекции, когато убиваш времето, а трябва да учиш, обаче
чашите с горещ шоколад са големи
и понякога много гъделичка
искам да уча с някого
и не искам да уча сама
точно в момента ми се учи много и ми се учи правилно, за да си докажа, че онова дете отпреди 5 години още го има там и още се радва, когато свърши нещо както трябва и го свърши красиво
имам вече къса коса
имам шарени очи
и луничките ми изчезнаха, а си ги искам, защото ми връщат лятото
имам малки ръце
и само една трапчинка
и не знам дали се имам цялата или само ми се иска
и искам да имам думите
ама напоследък нещо липсват
не искам липсите
обаче!
искам светлини и широки улици
дебели книги
и от онези особените филми
искам даже пуканки,
Но Не ги Искам Липсите повече,
защото времето, в което обичах дупките,
ни напусна всичките и никой няма да му даде отново да се върне и само, когато сънуваме се промъкват на пръсти и искат нещо да ми кажат, но не говоря вече езика им и съм забравила правилата и не знам защо те има там, а не би трябвало, но си зад ъглите на завоите и.. на мен ще ми мине.
...
13.12.09
...
обичам да пътувам
и обичам да слушам Остава
но на български повече,
отколкото на английски
щото (и нарочно е 'щото', моля)
им обичах и текстовете
пък сега не мога да се оттърва от музиката
та обичам
да пътувам
на стоп
в автобуси
влакове
самолети
и с колелета
само да въртим километрите
и да променяме посоките
от 'вкъщи' тръгват кораби
излитат самолети
и започват магистрали
пътуващи деца
и обичам да слушам Остава
но на български повече,
отколкото на английски
щото (и нарочно е 'щото', моля)
им обичах и текстовете
пък сега не мога да се оттърва от музиката
та обичам
да пътувам
на стоп
в автобуси
влакове
самолети
и с колелета
само да въртим километрите
и да променяме посоките
от 'вкъщи' тръгват кораби
излитат самолети
и започват магистрали
пътуващи деца
7.12.09
Cage The Elephant - Back Against The Wall (Official Music Video) -
понякога се чувствам ей така
сякаш някой е опрял гърба ми до стената и няма накъде да се мърда
и в повечето случаи аз съм човекът, който не си оставя изход
и който ти позволява да ми извиваш ръцете
и всичко, което имам да ти казвам
не го казвам
и всичко се струпва на онова тъмно място зад очите
и напоследък
заплашва все по- често и по- често
да се покаже
и Аз Наистина Бода
по- лошо от иглите
по- истински от таралежите
Бягай Надалече от Мен
1.12.09
...
все едно ония два месеца другаде
никога не са били
беше интересно (едва накрая, когато знаех, че остава още толкова малко и свършва)
беше ново
беше странно
беше уморително рано сутрин
и понякога много скучно късно вечер,
ама сега гледам снимките и това момиче на тях
.. не я познавам..
появи се за толкова малко и пак изчезна
не е моята ТиНеСи, защото тогава всичко беше...
не изпитвам нужда пак да съм там
само искам пак така да пътувам
но само да разглеждам
да обикалям
да посещавам
да снимам старите сгради
да следвам калдъръмените им улици
да поглеждам в древните къщи
да седя на слънце пред малките кафета с много цветя
да съм с онази къса, малка рокля
и голямата голяма усмивка
да вървя през ботаническите градини
и готическите дворове
да съм човек, който учи и попива
и се забавлява
и обича
и не става безбожно рано сутрин
и се държи за музиката
като нещото, което бута деня напред
та.. тези два месеца
ги няма в мен
има ги само слънчевите дни
и онзи дворец, в който не погледнах
но обиколих напълно и изцяло другия!
никога не са били
беше интересно (едва накрая, когато знаех, че остава още толкова малко и свършва)
беше ново
беше странно
беше уморително рано сутрин
и понякога много скучно късно вечер,
ама сега гледам снимките и това момиче на тях
.. не я познавам..
появи се за толкова малко и пак изчезна
не е моята ТиНеСи, защото тогава всичко беше...
не изпитвам нужда пак да съм там
само искам пак така да пътувам
но само да разглеждам
да обикалям
да посещавам
да снимам старите сгради
да следвам калдъръмените им улици
да поглеждам в древните къщи
да седя на слънце пред малките кафета с много цветя
да съм с онази къса, малка рокля
и голямата голяма усмивка
да вървя през ботаническите градини
и готическите дворове
да съм човек, който учи и попива
и се забавлява
и обича
и не става безбожно рано сутрин
и се държи за музиката
като нещото, което бута деня напред
та.. тези два месеца
ги няма в мен
има ги само слънчевите дни
и онзи дворец, в който не погледнах
но обиколих напълно и изцяло другия!
29.10.09
...
мразя skype
а най- много мразя старите връзки
не ги искам
искам да ги изтривам с гумичка
и после нищо да не ме бърка
не знаел що се извинява
че аз ли да знам?!
нито го искам, нито нищо!
а най- много мразя старите връзки
не ги искам
искам да ги изтривам с гумичка
и после нищо да не ме бърка
не знаел що се извинява
че аз ли да знам?!
нито го искам, нито нищо!
28.10.09
...
и още малко
The Shins - Caring is Creepy
или говори си и ти ще се правиш, че е така, а аз ще се правя, че ти вярвам
за пореден път и отново
The Shins - Caring is Creepy
или говори си и ти ще се правиш, че е така, а аз ще се правя, че ти вярвам
за пореден път и отново
27.10.09
...
има една песен,
която завинаги ще е свързана
с ранно ставане,
с 5 сутринта,
с магистрали и пълна кола...
та тя ще е свързана
с път,
с някакво бягащо начало,
с хора, които отдавна вече са другаде,
но които оставиха усещането
за дъждовната лудост
на 20годишните -
лудост в шишета,
счупени люлки,
малки блокове
и най- вече Големите Големи Думи
за дните, в които всеки край беше за последно
и всяко увлечение голямата Л...
която остава и трае
и се крие зад прозорците в старата стая
и мирише на ягоди и има сини очи
и тази песен ще връща винаги отново
онова Мен,
което иска всичко да започне отначало,
защото небето тогава беше
толкова красиво,
различно
и едва сега започващо да се открива,
че почти е болезнено да се сещам
за облаците, които пълзяха по него
и за дните, които последваха..
толкова безпосочни,
утопично млади,
че се чудя..
как толкова бързо ги оставих зад гърба си..
само понякога като сега
тази дъждовна, зелена, буйна, моя
лудост ми липсва
и с песента е единственият начин
да си спомня колко сладка беше
...
която завинаги ще е свързана
с ранно ставане,
с 5 сутринта,
с магистрали и пълна кола...
та тя ще е свързана
с път,
с някакво бягащо начало,
с хора, които отдавна вече са другаде,
но които оставиха усещането
за дъждовната лудост
на 20годишните -
лудост в шишета,
счупени люлки,
малки блокове
и най- вече Големите Големи Думи
за дните, в които всеки край беше за последно
и всяко увлечение голямата Л...
която остава и трае
и се крие зад прозорците в старата стая
и мирише на ягоди и има сини очи
и тази песен ще връща винаги отново
онова Мен,
което иска всичко да започне отначало,
защото небето тогава беше
толкова красиво,
различно
и едва сега започващо да се открива,
че почти е болезнено да се сещам
за облаците, които пълзяха по него
и за дните, които последваха..
толкова безпосочни,
утопично млади,
че се чудя..
как толкова бързо ги оставих зад гърба си..
само понякога като сега
тази дъждовна, зелена, буйна, моя
лудост ми липсва
и с песента е единственият начин
да си спомня колко сладка беше
...
9.9.09
Stormy Weather - The Kooks - Click here for more amazing videos
и тъй като това не мога да го пропусна...
обичам такива момчета
...
има ги тези периоди, когато вкъщи
нещата никак не са спокойни
някой на нещо е ядосан или малко разочарован
и тогава родителите не са онези Високи хора, които са винаги усмихнати и добри, ами откриваш, че те също си имат мрачните моменти и безпокойствата и пукнатините и мислите къде нещо е тръгнало така накриво, че...
аз разбрах това някъде към 17тата си година
сега е ред на брат ми
само че
в момента мога да слушам и мама и татко и него и понякога те така не се разбират, че на мен ми се плаче
и не че не се обичат
за такъв момент и дума да не става
само че той е 18годишен, а те са големи
и тогава
когато ги чуя всичките тези думи
ми се иска да ги накарам
да разберат
как аз ги виждам
и как аз ги усещам
и колко ги обичам
и как не понасям
всички да са настръхнали
и да бодат
и да мълчат
и да им е стегнато отвътре,
защото това си е моето вкъщи и аз ще го защитавам
защото това си е моето семейство
и то е прекрасно
и вместо да съм там сега
аз съм тук
и докато слънцето
грее
се разхождам по улици с малки магазини и малки кафета
откривам красиви картички
и малки шоколади
а всъщност
само искам да съм там
и всичките да ги прегърна!
нещата никак не са спокойни
някой на нещо е ядосан или малко разочарован
и тогава родителите не са онези Високи хора, които са винаги усмихнати и добри, ами откриваш, че те също си имат мрачните моменти и безпокойствата и пукнатините и мислите къде нещо е тръгнало така накриво, че...
аз разбрах това някъде към 17тата си година
сега е ред на брат ми
само че
в момента мога да слушам и мама и татко и него и понякога те така не се разбират, че на мен ми се плаче
и не че не се обичат
за такъв момент и дума да не става
само че той е 18годишен, а те са големи
и тогава
когато ги чуя всичките тези думи
ми се иска да ги накарам
да разберат
как аз ги виждам
и как аз ги усещам
и колко ги обичам
и как не понасям
всички да са настръхнали
и да бодат
и да мълчат
и да им е стегнато отвътре,
защото това си е моето вкъщи и аз ще го защитавам
защото това си е моето семейство
и то е прекрасно
и вместо да съм там сега
аз съм тук
и докато слънцето
грее
се разхождам по улици с малки магазини и малки кафета
откривам красиви картички
и малки шоколади
а всъщност
само искам да съм там
и всичките да ги прегърна!
18.8.09
14.8.09
...
тук мога да пиша единствено в петък
единствено в края на тези безумни седмици мога да си позволя да погледна дните, които са минали
без да мисля с нежелание за утре
защото
о, защото
ще мога да спя сън без сънища за пътища
и един хубав ден
ще е Последният Петък!
единствено в края на тези безумни седмици мога да си позволя да погледна дните, които са минали
без да мисля с нежелание за утре
защото
о, защото
ще мога да спя сън без сънища за пътища
и един хубав ден
ще е Последният Петък!
...
тази вечер в моя град
хората избухват и слушат групата, с която още вуйчо ми припяваше
а ние тук
посрещаме залез през облаци
над ниски къщи, ниски дървета, постоянно пътуващи влакове
залез над нисък град
с няколко изключение и паркове и реки, в които крачетата ми не знаят пътеките и мостовете и хората не подканват
а сякаш се оглеждат да видят
има ли някой по- усмихнат
има ли някой по- спокоен,
когото трябва да настигнат,
защото май тук това е мерилото и всеки се опитва да го стигне
пък аз искам само да се прибирам
и този месец вече да е минал
с дългите
си дълги дни
с правите еднообразни улици със строени сгради еднаква височина еднакъв цвят и тук там малко цветя, които да напомнят, че е лято
че някъде се платя лагерни огньове, досами вълните на морето
че някъде отпиват докрай от дните, който скоро ще свършат
и гледат синевата и пълнят очите си с нея
и се разхождат по скалите на брега
край синеморец
силистар
всички тези южни места с мирис на смокини и сол
и избелели от слънцето дрехи
големи шапки
и време
много дълго, безкрайно наше време, лежащо из пясъка, трупащо се по прашните пътеки към вилите с бели стени, зелени дворове и котки с онзи див блясък в очите
с тавански стаи, пълни със жега и сън и мокри бански и море и онова безгрижие, което те обзема по тези места,
защото тук
дните са различни и всичко е по много и дълго и от отдавна
като когато беше малък и те водеха на семейната лятна почивка, която винаги се влачеше с мързеливи следобеди, малки светли улички
и много много свобода.
хората избухват и слушат групата, с която още вуйчо ми припяваше
а ние тук
посрещаме залез през облаци
над ниски къщи, ниски дървета, постоянно пътуващи влакове
залез над нисък град
с няколко изключение и паркове и реки, в които крачетата ми не знаят пътеките и мостовете и хората не подканват
а сякаш се оглеждат да видят
има ли някой по- усмихнат
има ли някой по- спокоен,
когото трябва да настигнат,
защото май тук това е мерилото и всеки се опитва да го стигне
пък аз искам само да се прибирам
и този месец вече да е минал
с дългите
си дълги дни
с правите еднообразни улици със строени сгради еднаква височина еднакъв цвят и тук там малко цветя, които да напомнят, че е лято
че някъде се платя лагерни огньове, досами вълните на морето
че някъде отпиват докрай от дните, който скоро ще свършат
и гледат синевата и пълнят очите си с нея
и се разхождат по скалите на брега
край синеморец
силистар
всички тези южни места с мирис на смокини и сол
и избелели от слънцето дрехи
големи шапки
и време
много дълго, безкрайно наше време, лежащо из пясъка, трупащо се по прашните пътеки към вилите с бели стени, зелени дворове и котки с онзи див блясък в очите
с тавански стаи, пълни със жега и сън и мокри бански и море и онова безгрижие, което те обзема по тези места,
защото тук
дните са различни и всичко е по много и дълго и от отдавна
като когато беше малък и те водеха на семейната лятна почивка, която винаги се влачеше с мързеливи следобеди, малки светли улички
и много много свобода.
25.7.09
...
във вечерите, когато не ме свърта
когато искам да изляза от пашкула, в който всичко бавно се скрива
ми се иска
да не бях взимала разни решения,
защото аз не заблуждавам себе си,
когато казвам, че искам
о, да,
аз ужасно искам всичко,
което мога да взема от теб и повече
и искам
като съвършен егоист само да ми се дава,
за да подхранвам
малкото дете в себе си, което плаче по любимата играчка и в същото време
искам малките мисли на големия човек
и може би утре
най- накрая ще намеря пътя обратно
или пък никога няма,
но още толкова време с глухи думи през хиляда километра разстояние
и уморени очи
и жега
и ежедневие, в което всичко потъва
как да запазя здравия разум,
че така става, когато се уголямяват дните
и така правят хората, за да имат
и имат,
но
аз не искам нищо още да губя
и по дяволите, може би още утре, ще се почувствам на място сред хората, използващи този език
пътуващи в това метро
и няма само да гледам как онази жена с тънкото шалче държи ръката на високия мъж с фотоапарата и
да броя дните,
докато ще слизам по онези стълби надолу, а не нагоре
и няма да бъда променена (само малко по- голяма)
и нито ти
и пак ще е същото и сякаш онези дни никак не ги е имало,
защото можем да ги надскочим
можем да ги накараме да минават бързо
да прелитат по календара
и после на Последния ден
Летището да е пълно със щастливи хора,
които бързат да се излеят от самолетите,
за да могат да бъдат посрешнати и увЕрени,че нищо не се е променило
нищо от чувствата
нищо от погледите
още така жадно ги чакат
още така много ги искат,
че ще бягат, ако трябва, само, за да стиснат ръцете им
и да ги скрият в прегръдките
когато искам да изляза от пашкула, в който всичко бавно се скрива
ми се иска
да не бях взимала разни решения,
защото аз не заблуждавам себе си,
когато казвам, че искам
о, да,
аз ужасно искам всичко,
което мога да взема от теб и повече
и искам
като съвършен егоист само да ми се дава,
за да подхранвам
малкото дете в себе си, което плаче по любимата играчка и в същото време
искам малките мисли на големия човек
и може би утре
най- накрая ще намеря пътя обратно
или пък никога няма,
но още толкова време с глухи думи през хиляда километра разстояние
и уморени очи
и жега
и ежедневие, в което всичко потъва
как да запазя здравия разум,
че така става, когато се уголямяват дните
и така правят хората, за да имат
и имат,
но
аз не искам нищо още да губя
и по дяволите, може би още утре, ще се почувствам на място сред хората, използващи този език
пътуващи в това метро
и няма само да гледам как онази жена с тънкото шалче държи ръката на високия мъж с фотоапарата и
да броя дните,
докато ще слизам по онези стълби надолу, а не нагоре
и няма да бъда променена (само малко по- голяма)
и нито ти
и пак ще е същото и сякаш онези дни никак не ги е имало,
защото можем да ги надскочим
можем да ги накараме да минават бързо
да прелитат по календара
и после на Последния ден
Летището да е пълно със щастливи хора,
които бързат да се излеят от самолетите,
за да могат да бъдат посрешнати и увЕрени,че нищо не се е променило
нищо от чувствата
нищо от погледите
още така жадно ги чакат
още така много ги искат,
че ще бягат, ако трябва, само, за да стиснат ръцете им
и да ги скрият в прегръдките
19.6.09
...
" Ти наистина не разбираш. Аз не искам онова, което искам. Никой не иска онова, което иска. Не и наистина. Какво забавно има в това да получаваш всичко, каквото искаш? Просто ей така, без да означава нещо. Какво?"
Коралайн
Геймън
Коралайн
Геймън
16.6.09
...
моята разхвърляна, хаотична, разпърпана сесия свърши
много по би ми се искало, вече да е свършило времето в университета, вместо още една година да търкаме плочките по коридорите в опит уж да научим нещо
опа,
ново начало
не ми се мисли за времето там
а
искам да мисля за това лято
като три месеца, в които дните ще се влачат, влачат мързеливи и бавни
светлината ще пълзи по пода
и ще се отразява в тавана,
въздухът ще е солен сутрин и сладък вечер
и ще четем морето
по хората, които си заминават и онези, които остават
синьо лято
като последното лято
преди да станем големи и важни,
когато още беше толкова забавно да четеш книга на покрива и с едно протягане да стигаш сладките и дребни кайсии,
а в тревата в другия двор шумулкат буболечки и лечки и ...
само че сега е лято и то е в софия и още малко само ще е тук, но ...
в момента (може и да е заради последния изпит, може и да е защото не съм доволна) сякаш няма никой и не стигам до желание за разговор, камо ли до темите, защото тези, които искам са далече надалече и странно колко бързо се менят разстоянията с възрастта
та лято без дружката за подкрепа, която се навива на пруимиците ти, взима те след работа, чака те за бира и градини и гръб до гръб... та такова лято не е никаква лято, искам да кажа аз
месец и нещо до заминаването
два месеца до връщането
и още три до другото връщане, което ми изглежда като на цяла вселена разстояние
не става дума за Другите, които понякога се промъкват на пръсти
и скърцат ли скърцат от яд
и се опитват да надничат иззад очите,
а за това, че сега е Сушавото време
с пустинен пясък Сушаво
с хора Сушаво
този град го няма
прекалено тесен е
тесен
и този град, прихлупен от сградите -
няма го
много по би ми се искало, вече да е свършило времето в университета, вместо още една година да търкаме плочките по коридорите в опит уж да научим нещо
опа,
ново начало
не ми се мисли за времето там
а
искам да мисля за това лято
като три месеца, в които дните ще се влачат, влачат мързеливи и бавни
светлината ще пълзи по пода
и ще се отразява в тавана,
въздухът ще е солен сутрин и сладък вечер
и ще четем морето
по хората, които си заминават и онези, които остават
синьо лято
като последното лято
преди да станем големи и важни,
когато още беше толкова забавно да четеш книга на покрива и с едно протягане да стигаш сладките и дребни кайсии,
а в тревата в другия двор шумулкат буболечки и лечки и ...
само че сега е лято и то е в софия и още малко само ще е тук, но ...
в момента (може и да е заради последния изпит, може и да е защото не съм доволна) сякаш няма никой и не стигам до желание за разговор, камо ли до темите, защото тези, които искам са далече надалече и странно колко бързо се менят разстоянията с възрастта
та лято без дружката за подкрепа, която се навива на пруимиците ти, взима те след работа, чака те за бира и градини и гръб до гръб... та такова лято не е никаква лято, искам да кажа аз
месец и нещо до заминаването
два месеца до връщането
и още три до другото връщане, което ми изглежда като на цяла вселена разстояние
не става дума за Другите, които понякога се промъкват на пръсти
и скърцат ли скърцат от яд
и се опитват да надничат иззад очите,
а за това, че сега е Сушавото време
с пустинен пясък Сушаво
с хора Сушаво
този град го няма
прекалено тесен е
тесен
и този град, прихлупен от сградите -
няма го
30.5.09
...
вкъщи винаги ме обзема желанието
да чуя големи думи
да правят за мен големи неща
да не спят заради мен
да тичат и пътуват заради мен
и винаги после ми се иска да започна отначало
да разместя хората и себе си
да бъда голям човек
на голяма възраст
да се разхождам бавно
и бавно да гледам
и бавно да мисля
и да не очаквам големите дела
и големите моменти
защото моята стара глава
никога няма да се е занимавала с такива големи
желания
защото ми казаха, че съм глупаво българско студентче, което учи в глупаво българско университетче и ако бях чужденче, нямаше да имам проблеми
само че не съм
и защото не съм
ще изпитват чужденци, които не знаят и "да" да кажат на български, ще ги изпитват за има - няма две минути разговор и то не разговор, а гледане с големи големи очи, а аз ще уча и ще чакам някой да се сети, че освен чужденци в университети те ни учат и българи
само че съм у дома
и дори и ти да не знаеш какво искаш да правиш с мен
без мен
до мен
аз си знам
че без теб
с теб
все някак си ще си намеря пътя
и ако теб те няма
твоя е загубата, момче
ТиНеСи наднича над рамото и никога няма да се запознаете
тя е като онази скитаща Дена, която я отвлякли (или тръгнала доброволно) към Долната Земя и която никога няма да имаш
но която винаги ще помниш
защото със теб
или без теб
просто е по- лесно
или по- сложно
но никога не и по- страшно
средни положения няма
22.5.09
28.4.09
the f word
щото
той харесва да пътува
обича да гововри след след няколко малки и още няколко големи
на ръба
когато не е нито нощ, нито още ден
а е съвсем задимено
от цигарите
по пода
и от неприбраните забравени пепелници
и навън още прекалено студено
а
аз се опитвам да ни поставя
в онова
задушаващо
малко
пространство с ограничения
и не
обичам
да почвам
да мисля
за това как беше или как ще бъде
обаче
в новата ми рокля
няма облаци по небето
и никакви триъгълници
малка
завършена
двойка
13.4.09
...
напоследък губя времето си в най вече, само и когато...
та когато, само и най- вече не ми се мисли, говори, пише, учи
отварям flickr
и за два/ три часа напълно ме няма
гледам синьото небе в загреб или съм с онази жена, минала през берлин и после англия, после в сащ и пак берлин и всички снимки са слънчеви
със синьо или жълто
и няма помен от старите жилища като тези тук, не романтичните, а занемарените и изглежда ужасно лесно да си щастлив
да се разхождаш из малките пазари за подправки и цветя
и после в светла кухня да забъркваш магии
и да имаш рижа котка
да правиш много снимки
да говориш много езици
и си мисля... на нас това ни липсва.. тази свобода да тръгнеш с къщата на гърба си и да...
защото май наистина не е толкова трудно
да напуснеш границите на тази малка страна
не за да не се върнеш
а за да видиш
и да си малко по- друг
малко по- различен
по- нов и по- зареден, даже и отначало малко потиснат, защото
кой иска хубавото и лятото да свършват?
после съм съвсем, съвсем празна и очите ми са червени
и спя като котка
толкова много и толкова свита, защото за една вечер външен свят не ми трябва
и после телефонът звъни
и обичайните настроения чакат на вратата
та когато, само и най- вече не ми се мисли, говори, пише, учи
отварям flickr
и за два/ три часа напълно ме няма
гледам синьото небе в загреб или съм с онази жена, минала през берлин и после англия, после в сащ и пак берлин и всички снимки са слънчеви
със синьо или жълто
и няма помен от старите жилища като тези тук, не романтичните, а занемарените и изглежда ужасно лесно да си щастлив
да се разхождаш из малките пазари за подправки и цветя
и после в светла кухня да забъркваш магии
и да имаш рижа котка
да правиш много снимки
да говориш много езици
и си мисля... на нас това ни липсва.. тази свобода да тръгнеш с къщата на гърба си и да...
защото май наистина не е толкова трудно
да напуснеш границите на тази малка страна
не за да не се върнеш
а за да видиш
и да си малко по- друг
малко по- различен
по- нов и по- зареден, даже и отначало малко потиснат, защото
кой иска хубавото и лятото да свършват?
после съм съвсем, съвсем празна и очите ми са червени
и спя като котка
толкова много и толкова свита, защото за една вечер външен свят не ми трябва
и после телефонът звъни
и обичайните настроения чакат на вратата
24.3.09
...
и в онези моменти,
когато е много тъмно и дълбоко вътре си се стегнал на възел, за да не изгубиш увереност, че си цял,
ти се иска да не чуваш думите
и да си заключиш мислите отвън,
защото
само тропат и викат
и те оставят по- празен от орехова черупка
от наранените камъчета с дупки по плажа
от счупените бутилки
и скелетите на чадърите,
които може и да си спомнят лятото,
но не вярват, че то е готово да се бори за тях
и да ги върне обратно
и то всъщност не е
и няма да го направи
всеки си имал път
и не искам да го чувам
и не искам да му вярвам
няма значение
всеки си имал път
искам да останеш
искам да остана
когато е много тъмно и дълбоко вътре си се стегнал на възел, за да не изгубиш увереност, че си цял,
ти се иска да не чуваш думите
и да си заключиш мислите отвън,
защото
само тропат и викат
и те оставят по- празен от орехова черупка
от наранените камъчета с дупки по плажа
от счупените бутилки
и скелетите на чадърите,
които може и да си спомнят лятото,
но не вярват, че то е готово да се бори за тях
и да ги върне обратно
и то всъщност не е
и няма да го направи
всеки си имал път
и не искам да го чувам
и не искам да му вярвам
няма значение
всеки си имал път
искам да останеш
искам да остана
8.3.09
по пътя за никъде
по пътя за никъде
винаги мога да стигна до теб
даже когато
вече няма кой да
познава посоките
и очите ни не гледат към
небето,
а са забити в тъмната пръст
под краката ни,
затворили са подстъпите към
сърцата ни
и ничий враг не чака пред
портата
***
тогава вече знам,
че по пътя за никъде
ни чака скука
зад всеки завой
всяка извивка
ще спъва крачките ми
убивайки скоростта
със всеки спомен
за затворени и мъртви телефони,
нечути думи
недокоснати ръце
онази болка под лъжичката
всеки път когато си
тръгваш и взимаш Юга ми със себе си!
***
Върни ми го!
върни ми жегата
усмивката на вятъра
онези дълги мързеливи дни
излегнали се като котки
в трапчинките ти
искам ги обратно
искам си безвремието по пейките
скрито в бутилки
момичетата с кожа по- тъмна
от онзи див нюанс
на усмивката ти
слънцето по покривите
след поредна вечер без край...
***
и когато вече няма кой
да разпознава посоките
да укротява бурите
да сплита ритъма на дивите им викове
съвсем изгубени по пътищата
из отбивките
из всеки изгрев в пустинята
сред студ и
сух пясък
ще викам:
началото на пътя за никъде
се губи из
очите ти
дави всеки минаващ
и само аз
ще намеря правилния
ориентир
за разчитане посоката на лятото
винаги мога да стигна до теб
даже когато
вече няма кой да
познава посоките
и очите ни не гледат към
небето,
а са забити в тъмната пръст
под краката ни,
затворили са подстъпите към
сърцата ни
и ничий враг не чака пред
портата
***
тогава вече знам,
че по пътя за никъде
ни чака скука
зад всеки завой
всяка извивка
ще спъва крачките ми
убивайки скоростта
със всеки спомен
за затворени и мъртви телефони,
нечути думи
недокоснати ръце
онази болка под лъжичката
всеки път когато си
тръгваш и взимаш Юга ми със себе си!
***
Върни ми го!
върни ми жегата
усмивката на вятъра
онези дълги мързеливи дни
излегнали се като котки
в трапчинките ти
искам ги обратно
искам си безвремието по пейките
скрито в бутилки
момичетата с кожа по- тъмна
от онзи див нюанс
на усмивката ти
слънцето по покривите
след поредна вечер без край...
***
и когато вече няма кой
да разпознава посоките
да укротява бурите
да сплита ритъма на дивите им викове
съвсем изгубени по пътищата
из отбивките
из всеки изгрев в пустинята
сред студ и
сух пясък
ще викам:
началото на пътя за никъде
се губи из
очите ти
дави всеки минаващ
и само аз
ще намеря правилния
ориентир
за разчитане посоката на лятото
18.2.09
безкрайно, много отдавна (сглобено)
чуй, пиша ти писмо
п
и
с
м
о
не мога да те стигна с телефон, не мога да те видя по улицата, не мога да седна до теб, нито пък да чуя нещо за теб. ето защо ти пиша писмо. това е, с което се справям, защото днес бях натрапник по местата, където сме били. не успях да видя само през онзи прозорец, но тогава мъглата беше друга, а моята гледна точка толкова щастлива.
о, аз те молих да те няма вече до мен, не исках да те има вече до мен, не исках нито да ме прегръщаш, нито да ме целуваш, нито да гледам очите ти, нито да се откривам по кожата ти, нито да се вплитам в косата ти
исках просто да те няма
но, когато вече си бил, а после... не - не мога нищо да забравя, нито нищо да си спомня и мисля... целувай ме, но не ме карай да казвам важни думи аз ще съм щастлива, че си до мен, а аз съм с моя best friend.. макар и малко странно, но когато протегна ръка ти ще си там и гласът ти също, понякога на другия край на телефонната линия, в празната цигарена кутия, в завитите ръкави на ризата, в снимката и във въздуха, но да, когато протегна ръка и обърна една думичка, ще си до мен
а това е, което е важно, защото ще си намеря пак мъничката вяра в някои от големите думи и аз искам да знам, за да счупя с чук онзи образ, който е в главата ми... разбираш ли, той е много ярък и понякога така ме хваща за белите дробове, че вместо да дишам, хълцам. никой не възприема насериозно хълцащите хора, а аз предпочитам да ги чувам как вдъхват... дишай с мен
моля те
дишай с мен
бавно
едно, две, три
сега ме преглътни
погледни към ръцете си
навън трябва да вали
от двете ми очи
да се спуска дим
тънък като струйка
по гладката повърхност на дъха ти
дишай ме
вдигни ръцете си, единият си пръст
плъзни го небето
чуй какво ти казвам
плъзни го по небето,
прокарай го по ръбовете,
докато прокървави
защото там се крие лицето,
чийто черти никога
няма да бъдат вече
мои уютни
топли
познати
докато дишаш с мен
една счупена четка
вплете в задния фон
(там има заден фон, да,
а сега дишай)
лунния проблясък
по озъбената ти усмивка
между онези треви
от вчера
и празните автобуси от днес
с изгубена, празна посока.
дишай ме
едно две три
сега вече...
можеш да издишаш.
да, той пита, чуваш ли хеликоптерите, аз те питам, откриваш ли ме в ъглите, в някой полъх... откъм онова момиче там например, тя мирише ли ти на мен, сещаш ли се как, сънуваш ли как се впиват твоите и моите устни - зимна, дълга, червена, последна целувка - на пейката, пред прозореца, зад пердетата,
не съжалявам, че няма да го пратя и няма да го прочетеш, но съжалявам, че няма да те видя, че няма да слушаме онази музика, че няма да те разбирам пак така, че няма изобщо да те разбирам, че няма да споделя колко ми се плаче, докато тя пее за залези на слънцето над нея и
The mess we're in
The city sunset over me
и
Night and day,
I dream of making love to you now baby
Love making on screen,
Impossible dream
плаче ми се, но ми се плаче до теб и ми се плаче така, както мога да плача само, както когато съм на 2о години, безвъзвратно и много
плаче ми се до теб
диша ми се до теб
о да, те казават - soulmates never die.. аз казвам, че умряха - сега и тук, за утре не знам, липсва ми височината ти и ризата и шапката, и раницата, и усмивката, и брадичката, и нощите и часовете ти и това, че не ти казах довиждане и не те целунах, а бързах да те изпратя и да се прибера по пътя нагоре към себе си, не те целунах, забравих, че следихме луната, забравих, че ми носи музика и ми писа, и ми говори
извинявай, че забравих, че ми вярваш
вярно е, моля те, не се променяй, моля те, нека не се променям, да не се променяме
това е раздяла, от кояте небето ми дере
нищо не е вечно
п
и
с
м
о
не мога да те стигна с телефон, не мога да те видя по улицата, не мога да седна до теб, нито пък да чуя нещо за теб. ето защо ти пиша писмо. това е, с което се справям, защото днес бях натрапник по местата, където сме били. не успях да видя само през онзи прозорец, но тогава мъглата беше друга, а моята гледна точка толкова щастлива.
о, аз те молих да те няма вече до мен, не исках да те има вече до мен, не исках нито да ме прегръщаш, нито да ме целуваш, нито да гледам очите ти, нито да се откривам по кожата ти, нито да се вплитам в косата ти
исках просто да те няма
но, когато вече си бил, а после... не - не мога нищо да забравя, нито нищо да си спомня и мисля... целувай ме, но не ме карай да казвам важни думи аз ще съм щастлива, че си до мен, а аз съм с моя best friend.. макар и малко странно, но когато протегна ръка ти ще си там и гласът ти също, понякога на другия край на телефонната линия, в празната цигарена кутия, в завитите ръкави на ризата, в снимката и във въздуха, но да, когато протегна ръка и обърна една думичка, ще си до мен
а това е, което е важно, защото ще си намеря пак мъничката вяра в някои от големите думи и аз искам да знам, за да счупя с чук онзи образ, който е в главата ми... разбираш ли, той е много ярък и понякога така ме хваща за белите дробове, че вместо да дишам, хълцам. никой не възприема насериозно хълцащите хора, а аз предпочитам да ги чувам как вдъхват... дишай с мен
моля те
дишай с мен
бавно
едно, две, три
сега ме преглътни
погледни към ръцете си
навън трябва да вали
от двете ми очи
да се спуска дим
тънък като струйка
по гладката повърхност на дъха ти
дишай ме
вдигни ръцете си, единият си пръст
плъзни го небето
чуй какво ти казвам
плъзни го по небето,
прокарай го по ръбовете,
докато прокървави
защото там се крие лицето,
чийто черти никога
няма да бъдат вече
мои уютни
топли
познати
докато дишаш с мен
една счупена четка
вплете в задния фон
(там има заден фон, да,
а сега дишай)
лунния проблясък
по озъбената ти усмивка
между онези треви
от вчера
и празните автобуси от днес
с изгубена, празна посока.
дишай ме
едно две три
сега вече...
можеш да издишаш.
да, той пита, чуваш ли хеликоптерите, аз те питам, откриваш ли ме в ъглите, в някой полъх... откъм онова момиче там например, тя мирише ли ти на мен, сещаш ли се как, сънуваш ли как се впиват твоите и моите устни - зимна, дълга, червена, последна целувка - на пейката, пред прозореца, зад пердетата,
не съжалявам, че няма да го пратя и няма да го прочетеш, но съжалявам, че няма да те видя, че няма да слушаме онази музика, че няма да те разбирам пак така, че няма изобщо да те разбирам, че няма да споделя колко ми се плаче, докато тя пее за залези на слънцето над нея и
The mess we're in
The city sunset over me
и
Night and day,
I dream of making love to you now baby
Love making on screen,
Impossible dream
плаче ми се, но ми се плаче до теб и ми се плаче така, както мога да плача само, както когато съм на 2о години, безвъзвратно и много
плаче ми се до теб
диша ми се до теб
о да, те казават - soulmates never die.. аз казвам, че умряха - сега и тук, за утре не знам, липсва ми височината ти и ризата и шапката, и раницата, и усмивката, и брадичката, и нощите и часовете ти и това, че не ти казах довиждане и не те целунах, а бързах да те изпратя и да се прибера по пътя нагоре към себе си, не те целунах, забравих, че следихме луната, забравих, че ми носи музика и ми писа, и ми говори
извинявай, че забравих, че ми вярваш
вярно е, моля те, не се променяй, моля те, нека не се променям, да не се променяме
това е раздяла, от кояте небето ми дере
нищо не е вечно
i'm gonna fight them all
и всички знаят за това
и не искам да говоря
не искам да гледам
i'm gonna fight them all
с онази последна цигара, която остана
и която е в мен винаги
защото кой знае, кога, къде ще се върне онова момиче и ще попита пак кого гледам така
'защо не си дръпнеш, отпуска погледа и концентрацията я няма'
и китарата електрическата се дере в онова подземие и е мрачно, а над нас има море и лято и хора с хиляди години заедно
а ние имахме пак часове
и пак беше тъмно
защото на тъмно времето тече по- бавно
винаги
както онази цигара
се опитвам да го нося със себе си
да изрязвам неудобните му ъгли
защото в някои лица не искам пак да се режа
а после
валеше и моят чадър беше червен
i'm gonna fight them all
и гледах всяко камъче и всяка дупка само не и към теб
защото аз повече няма да те виждам
повече няма да те чувам
аз повече не те знам
и карта нямам, забравила съм малките повдигания на раменете и велия поглед, с който скриваш всичко
аз малко се изострих
всъщност доста
и не е честно други да се убождат
и не искам да говоря
не искам да гледам
i'm gonna fight them all
с онази последна цигара, която остана
и която е в мен винаги
защото кой знае, кога, къде ще се върне онова момиче и ще попита пак кого гледам така
'защо не си дръпнеш, отпуска погледа и концентрацията я няма'
и китарата електрическата се дере в онова подземие и е мрачно, а над нас има море и лято и хора с хиляди години заедно
а ние имахме пак часове
и пак беше тъмно
защото на тъмно времето тече по- бавно
винаги
както онази цигара
се опитвам да го нося със себе си
да изрязвам неудобните му ъгли
защото в някои лица не искам пак да се режа
а после
валеше и моят чадър беше червен
i'm gonna fight them all
и гледах всяко камъче и всяка дупка само не и към теб
защото аз повече няма да те виждам
повече няма да те чувам
аз повече не те знам
и карта нямам, забравила съм малките повдигания на раменете и велия поглед, с който скриваш всичко
аз малко се изострих
всъщност доста
и не е честно други да се убождат
30.1.09
това е единственият вариант, който намерих и който човек може да усети.. втората песен в клипчето и това колко странно си пасна с книгата ми в момента и как не мога да спра да я слушам
Oh I can hear you breathing
You're picking up my scent
You're trying to hunt me down
In the hope that I'll give in
But I know these tracks
Better than I know you ever could
You're breathing down my neck
But it will only make me win
Nobody wanted this
Not after all these years
Still the darkness draws us deeper
In just like a trap
But now I've got you here
I'll never lead you back
For the garden's end
Is where wilderness begins
You dug a hole for me
That I'll bury you in
And if you raise the dead now
I might lead you back
And if you cut your hair
I might leave a map
Nobody wanted this
Not after all these years
Nobody noticed you
But now they're on to you
You say you'll have the last laugh
But the winters coming
And the snow will cover tracks
And I'll be watching
Because I'm hunting you
And nobody's buying it
Not after all these years
But somebody's noticed you
And now I'm on to you
и не очаквах това от себе си
не и да не спирам да чета точно тази книга с точно тези думи, защото...
някои неща изглежда просто не мога да надрас(т)на
18.1.09
and if u wanna buy me flowers...
аз и ти си имаме минало вече
общи минати пътища и оставени зад гърба километри
една хижа
две пещери
Нови Години и няколко изпита
и безброй слънчеви сутрини (кафе и портокали, сънливост, топло!)
и когато гледам старите снимки си мисля, колко странно ми изглеждаше тогава и винаги в сянка, с ръце в джобовете и онзи отнесен поглед и не можех да подредя парчетата с теб и мен
ако някой ми беше казал как ще се обърнат нещата, щях да се засмея и да махна с ръка
защото аз тогава
съм различна от аз сега
и първи курс е на векове време от мен с непознатите си хора и нови стаи, нови усмивки и нито една хубава, колкото твоята сега
защото
е хубаво, когато
и усмивките и мъчното
аз мога да ти ги причиня и го правя
и двете
много често едновременно, но май си го връщам,
защото
понякога, но само понякога
ме е страх
и то много, че както аз увличам съм и аз увлечена и не виждам края (а не го и искам никак!)
и ми е хубаво
късно вечер да се прибираме и да пускаме музика и да е тъмно, тъмно, тъмно и в очите и в ръцете,
но да си до мен и да ме прегръщаш
и да се сещам
колко строг и сериозен и малко стрешен беше
и как се обърнаха нещата
и как няма да им дам да се завъртят
не сега
не още
нито после!
общи минати пътища и оставени зад гърба километри
една хижа
две пещери
Нови Години и няколко изпита
и безброй слънчеви сутрини (кафе и портокали, сънливост, топло!)
и когато гледам старите снимки си мисля, колко странно ми изглеждаше тогава и винаги в сянка, с ръце в джобовете и онзи отнесен поглед и не можех да подредя парчетата с теб и мен
ако някой ми беше казал как ще се обърнат нещата, щях да се засмея и да махна с ръка
защото аз тогава
съм различна от аз сега
и първи курс е на векове време от мен с непознатите си хора и нови стаи, нови усмивки и нито една хубава, колкото твоята сега
защото
е хубаво, когато
и усмивките и мъчното
аз мога да ти ги причиня и го правя
и двете
много често едновременно, но май си го връщам,
защото
понякога, но само понякога
ме е страх
и то много, че както аз увличам съм и аз увлечена и не виждам края (а не го и искам никак!)
и ми е хубаво
късно вечер да се прибираме и да пускаме музика и да е тъмно, тъмно, тъмно и в очите и в ръцете,
но да си до мен и да ме прегръщаш
и да се сещам
колко строг и сериозен и малко стрешен беше
и как се обърнаха нещата
и как няма да им дам да се завъртят
не сега
не още
нито после!
14.1.09
13.1.09
чудеса
само когато повярваш в чудеса, ще повярвам и аз
и тогава
слънцето може би ще изгрее и на онази улица
но
дотогава
спри да използваш думи, които не ти приличат и в които не вярваш!
защото така
разпадаш и мен
а
аз няма да ти дам. не и на теб, не и на никого,
защото
ако не можеш да направиш онази малка стъпка, значи не можеш да направиш нищо
и не си изобщо силен, нито опората, на която се правиш
въздух под налягане в шарения ми балон
имало неща, които се случват твърде късно
ами
нека видим
обаче
времето ти изтича, момче
или моето
и това е, което вършее и не спира
а не знам докъде ще стигне.
Jefferson Starship - Miracles (Stereo) - Watch today’s top amazing videos here
и тогава
слънцето може би ще изгрее и на онази улица
но
дотогава
спри да използваш думи, които не ти приличат и в които не вярваш!
защото така
разпадаш и мен
а
аз няма да ти дам. не и на теб, не и на никого,
защото
ако не можеш да направиш онази малка стъпка, значи не можеш да направиш нищо
и не си изобщо силен, нито опората, на която се правиш
въздух под налягане в шарения ми балон
имало неща, които се случват твърде късно
ами
нека видим
обаче
времето ти изтича, момче
или моето
и това е, което вършее и не спира
а не знам докъде ще стигне.
Jefferson Starship - Miracles (Stereo) - Watch today’s top amazing videos here
28.12.08
you promised me poems.
не те разбирам изобщо
не разбирам нито времето ти, нито думите ти
нищо не разбирам
знам само, че
ми обеща поеми и слънца в изгреви
когато си мислех
че стигаш близо до мен и виждаш, каквото трябва да виждаш
и после
аз ти обещавах поеми
и с вдигнати към небето ръце
виках ветровете и гонех дъждове и ужасни облаци
за да е винаги хубаво времето в очите ти
обаче
We were a right pair of believers
и аз никога не проговорих твоя език
сега сънувам самолети, които летят към странни земи със задушен въздух, болезнено зелени растения се увиват около дървета и ми се слушат възрастни хора с канелена кожа, обясняващи:
те дойдоха през нощта, обещаващи ни поеми
останаха
и им построихме колиба с покрив от бананови листа и огромни прозорци, за да улавят лъчите и да правят заклинания на пътниците, да спират бързите им крачки и да затварят очите им
та те дойдоха през нощта
с летните тайфуни
с миризмата на Изтока
с одеждите на богатите храмове
и пееха поеми
за небето и слънцето
пътищата на коприната и за безбройните изследователи изоставили костите си
по тази чудна земя и скрили се из
дъждовните облаци
червената пръст
великата река
те дойдоха през нощта и носеха мен
под сърцата си
на малки части разделена
само твоята част се опитаха да изоставят
на покривa на света
и ме омагьосаха,
за да е цяло отново сърцето ми
но нещо се обърка
и с приливите и отливите
парчетата от мен се разбягваха
и аз останах само думи
и спомен за твоите обещания и моите малки ръце скрити в твоите
причинявам им болка
разранявам устните
и светлината вече не им понася
освен за заклинания и сънища в най- жежката обедна пещ
затова пътуват през нощта
тогава съм най- кротка
не разбирам нито времето ти, нито думите ти
нищо не разбирам
знам само, че
ми обеща поеми и слънца в изгреви
когато си мислех
че стигаш близо до мен и виждаш, каквото трябва да виждаш
и после
аз ти обещавах поеми
и с вдигнати към небето ръце
виках ветровете и гонех дъждове и ужасни облаци
за да е винаги хубаво времето в очите ти
обаче
We were a right pair of believers
и аз никога не проговорих твоя език
сега сънувам самолети, които летят към странни земи със задушен въздух, болезнено зелени растения се увиват около дървета и ми се слушат възрастни хора с канелена кожа, обясняващи:
те дойдоха през нощта, обещаващи ни поеми
останаха
и им построихме колиба с покрив от бананови листа и огромни прозорци, за да улавят лъчите и да правят заклинания на пътниците, да спират бързите им крачки и да затварят очите им
та те дойдоха през нощта
с летните тайфуни
с миризмата на Изтока
с одеждите на богатите храмове
и пееха поеми
за небето и слънцето
пътищата на коприната и за безбройните изследователи изоставили костите си
по тази чудна земя и скрили се из
дъждовните облаци
червената пръст
великата река
те дойдоха през нощта и носеха мен
под сърцата си
на малки части разделена
само твоята част се опитаха да изоставят
на покривa на света
и ме омагьосаха,
за да е цяло отново сърцето ми
но нещо се обърка
и с приливите и отливите
парчетата от мен се разбягваха
и аз останах само думи
и спомен за твоите обещания и моите малки ръце скрити в твоите
причинявам им болка
разранявам устните
и светлината вече не им понася
освен за заклинания и сънища в най- жежката обедна пещ
затова пътуват през нощта
тогава съм най- кротка
18.12.08
...
първите дни вкъщи и онова странно чувство, че никъде не си ходил и никъде не си бил, но... се е променило едно и мама е сменила мястото на вазите или...
онези моменти, когато малко по малко разопаковаш багажа и връщаш нещата по старите чекмеджета, защото
този път си за повече от няколко дена у дома и имаш време за малките неща
късно ставане
празната къща
мрачното небе и морето, многото коли
кафе
лая на кучето на съседите
шляене и спокойствието, че си се събуждаш в твоето си легло, в което са почвали толкова много утрини и завършвали толкова много дни
та в тези първи дни теб още те няма и за никога не ми е мъчно
и всеки път като се чуваме е особено и ново
и се смея повече и сънувам по- хубави неща
защото в онзи град ми е уютно само вечерите или дните с теб, а те
не стигат
и после
все още влизам в настроенията и усещанията и гледам с нови очи
и говоря с чужди думи
и търся музиката
и начинът да обединя нещата
но бележникът с лекциите чака и старите учебници за преговор, но както и да е
не ми казвай
какво да чувствам и какво да си признавам или премълчавам!
онези моменти, когато малко по малко разопаковаш багажа и връщаш нещата по старите чекмеджета, защото
този път си за повече от няколко дена у дома и имаш време за малките неща
късно ставане
празната къща
мрачното небе и морето, многото коли
кафе
лая на кучето на съседите
шляене и спокойствието, че си се събуждаш в твоето си легло, в което са почвали толкова много утрини и завършвали толкова много дни
та в тези първи дни теб още те няма и за никога не ми е мъчно
и всеки път като се чуваме е особено и ново
и се смея повече и сънувам по- хубави неща
защото в онзи град ми е уютно само вечерите или дните с теб, а те
не стигат
и после
все още влизам в настроенията и усещанията и гледам с нови очи
и говоря с чужди думи
и търся музиката
и начинът да обединя нещата
но бележникът с лекциите чака и старите учебници за преговор, но както и да е
не ми казвай
какво да чувствам и какво да си признавам или премълчавам!
3.12.08
продължения
ти видиш ли,
слънцето днес се изтъркули от
леглото ми
и никой не знае
кога ще се върне
ще се върне ли изобщо
с топлите си лъчи
и оранжеви усмивки
които оставяха белези по зачервените ми
есенни бузи
разказваха за далечните страни
в които ще потънат очите
ми
наситено
болезнено
защото това слънце
вярваше в мен
в детската ми радост
когато танцувахме из стаите
и сенки нямаше
защото
осветявахме всяко тъмно кътче
пускахме ракети по вятъра
хартиени кораби
с изписани платна
за да стигнат до небето
което свършва с морето
та всички там да знаят
че аз и моето слънце
разтърсваме светове
будим се в ухания
диви цветя
и никой
обикновен
бесен
малък
човек не може...
да го изгони от леглото ми..
до днес
чувствам се мизерно!
18.11.08
something more
ти видиш ли,
слънцето днес се изтъркули от леглото ти
и никой не може да каже
кога и
ще се завърне ли изобщо,
защото, когато изпуснеш лъчите
зимата
по ръцете започва и всяко докосване е ледено,
а всяка дума висулка
и не мога повече да те гледам
стой далече от мен
днес слънцето се изтъркули от леглото ми
и няма вече да се върне,
затова
отваряме широко прозорците
есенните ветрове
та дано есенните ветрове
донесат промяна и я настанят
трайно
на твоето място,
което стои прашно от години
и
никой там не пристъпи.
и не може да няма нищо друго, защото тези облачни и сиви и дълги и бавни и празни дни ми дерат и ме дразнят и ми взимат цялото позитивно малко желанийце да искам и да се опитвам и да не забравям и да се старая и да се усмихвам и да дишам и да излизам и да казвам 'здрасти' да оставам за чая да не си тръгвам след...
и
искам революция, моя си, лична
защото в тези дни само революциите сгряват мислите
слънцето днес се изтъркули от леглото ти
и никой не може да каже
кога и
ще се завърне ли изобщо,
защото, когато изпуснеш лъчите
зимата
по ръцете започва и всяко докосване е ледено,
а всяка дума висулка
и не мога повече да те гледам
стой далече от мен
днес слънцето се изтъркули от леглото ми
и няма вече да се върне,
затова
отваряме широко прозорците
есенните ветрове
та дано есенните ветрове
донесат промяна и я настанят
трайно
на твоето място,
което стои прашно от години
и
никой там не пристъпи.
и не може да няма нищо друго, защото тези облачни и сиви и дълги и бавни и празни дни ми дерат и ме дразнят и ми взимат цялото позитивно малко желанийце да искам и да се опитвам и да не забравям и да се старая и да се усмихвам и да дишам и да излизам и да казвам 'здрасти' да оставам за чая да не си тръгвам след...
и
искам революция, моя си, лична
защото в тези дни само революциите сгряват мислите
9.11.08
-.-
вече ми е ясно, защо ми харесват 17 и/или 18 годишните
защото още нямат минало.. от онова, от което порастваш
и защото май, както и да го погледнеш, ти ставаш онази причина, която ги задвижва промените и в крайна сметка няма призраци, с които да се биеш,
защото те призраците
не са победими
връщат се винаги и винаги са едни и същи
не се сърдят, не плачат, не викат, не се ядосват.. просто се забиват в съзнанието ти и после иди, че ги гони
с призраци не мога да се боря
не мога да се сравнявам с тях и даже май нямам желание
та да
май затова толкова харесвам 17 и или 18годишните
защото те май са хората без голямо минало
то просто все още ги чака
защото още нямат минало.. от онова, от което порастваш
и защото май, както и да го погледнеш, ти ставаш онази причина, която ги задвижва промените и в крайна сметка няма призраци, с които да се биеш,
защото те призраците
не са победими
връщат се винаги и винаги са едни и същи
не се сърдят, не плачат, не викат, не се ядосват.. просто се забиват в съзнанието ти и после иди, че ги гони
с призраци не мога да се боря
не мога да се сравнявам с тях и даже май нямам желание
та да
май затова толкова харесвам 17 и или 18годишните
защото те май са хората без голямо минало
то просто все още ги чака
5.11.08
rebellion
The Only Time - Nine Inch Nails (Purest Feeling - Track 4) - More amazing videos are a click away
i'm drunk.
and right now i'm so in love with you.
and i don't want to think too much about what we should or shouldn't do.
lay my hands on Heaven and the sun and the moon and the stars.
while the devil wants to fuck me in the back of his car.
nothing quite like the feel of something new.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up in you.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up in you.
maybe i'm all messed up.
this is the only time i really feel alive.
this is the only time i really feel alive.
i swear.
i just found everything i need.
the sweat in your eyes the blood in your veins are listening to me.
well i want to wrap it up and swim in it until i drown.
my moral standing is lying down.
4.11.08
you are someone else.. i am still right here
или за това, че
моят и твоят път са различни, а не ми се ще да повярвам
за това, че
в ранното легло само ти улавяш светлината и тя се задържа при мен през целия ден
но
Ти тогава, Ти сега и Ти с мен
има нещо, което ми се изплъзва
нещо, което праща кошмари
нещо, което иска да пише влюбени неща, да бъде влюбено, да бъде спокойно, да бъде нечие
и което се дърпа и отдалечава и казва и пее и говори и диша и мисли,
но в мен и в моята глава
остава тъмно
защото
това нещо
то расте и се развива и се удължават ръцете му
и се изострят зъбите
и косата става по- дълга
и очите по- дълбоки
но не са добри очи
не са и мили
виждали са прекалено много пътища с различни посоки
пяли са прекалено много думи на раздяла
прекалено много сълзи са изтичали отттам
прекалено дълго са оставали сухи
и сега
те гледат мен, а теб те няма
и съм ти бясна и наранена и ядосана и викаща и говореща тихо и говореща безразлично
но не мога да си поема дъх
дъх да си поема
да дишам спокойно
да дишам щастливо
да се будя с чайките, доволна от новия ден, който идва
усещам те
всяко движение и всеки дъх
всяка дума
всяко мигване
и искам да са мои...
зазорява се или сумрак ще пада
усещам те и
ми се бяга
далече от мене, от тебе, към тебе, в тебе, с тебе
започвам да се обърквам сериозно
започвам да се крия. сериозно.
започвам да гоня. най- сериозно.
моят и твоят път са различни, а не ми се ще да повярвам
за това, че
в ранното легло само ти улавяш светлината и тя се задържа при мен през целия ден
но
Ти тогава, Ти сега и Ти с мен
има нещо, което ми се изплъзва
нещо, което праща кошмари
нещо, което иска да пише влюбени неща, да бъде влюбено, да бъде спокойно, да бъде нечие
и което се дърпа и отдалечава и казва и пее и говори и диша и мисли,
но в мен и в моята глава
остава тъмно
защото
това нещо
то расте и се развива и се удължават ръцете му
и се изострят зъбите
и косата става по- дълга
и очите по- дълбоки
но не са добри очи
не са и мили
виждали са прекалено много пътища с различни посоки
пяли са прекалено много думи на раздяла
прекалено много сълзи са изтичали отттам
прекалено дълго са оставали сухи
и сега
те гледат мен, а теб те няма
и съм ти бясна и наранена и ядосана и викаща и говореща тихо и говореща безразлично
но не мога да си поема дъх
дъх да си поема
да дишам спокойно
да дишам щастливо
да се будя с чайките, доволна от новия ден, който идва
усещам те
всяко движение и всеки дъх
всяка дума
всяко мигване
и искам да са мои...
зазорява се или сумрак ще пада
усещам те и
ми се бяга
далече от мене, от тебе, към тебе, в тебе, с тебе
започвам да се обърквам сериозно
започвам да се крия. сериозно.
започвам да гоня. най- сериозно.
21.10.08
б.с.а.
може и да е заради есенните листа по дърветата и земята
които скриват небето и пътищата
и когато затвориш очи всичко е топло и в охра
но..
понякога се връщам пак там, съвсем тихо и съвсем на пръсти.. сгушвам се на стола или ниското легло и се оставям
на зеления аромат
на котката ти
на терасата с нейния горчив въздух и
пак всичко е вълнуващо и ново, а аз още не знам нищо и нищо от мен към теб не се е променило
само че вече не намирам песните
не ги слушам тези думи и малко по малко почва да те няма
и как ме беше страх да не стане така и как си мислех ' не, о, не, това е вечно като мен и ... и никога, никога, толкова никога..'
но
ти беше една от височините за прескачане и те надминах
и сега ми е мъчно и съм по- голяма и уж трябва повече да знам
изгубих формата ти между другите хора
ти беше една от височините и тези моменти няма да се повторят
ти, счупен малък човек
няма да се повториш
в мен
Incubus - I Wish You Were Here - The best video clips are right here
които скриват небето и пътищата
и когато затвориш очи всичко е топло и в охра
но..
понякога се връщам пак там, съвсем тихо и съвсем на пръсти.. сгушвам се на стола или ниското легло и се оставям
на зеления аромат
на котката ти
на терасата с нейния горчив въздух и
пак всичко е вълнуващо и ново, а аз още не знам нищо и нищо от мен към теб не се е променило
само че вече не намирам песните
не ги слушам тези думи и малко по малко почва да те няма
и как ме беше страх да не стане така и как си мислех ' не, о, не, това е вечно като мен и ... и никога, никога, толкова никога..'
но
ти беше една от височините за прескачане и те надминах
и сега ми е мъчно и съм по- голяма и уж трябва повече да знам
изгубих формата ти между другите хора
ти беше една от височините и тези моменти няма да се повторят
ти, счупен малък човек
няма да се повториш
в мен
Incubus - I Wish You Were Here - The best video clips are right here
9.10.08
...
и идва един момент, когато почва да не те бърка толкова много
после се сепваш и се плашиш
'как така?!'
после оставяш една вечер да мине, после друга без почти никакви разговори
после се сепваш
и е тъжно
защото
е имало толкова нощи с дълги, дълги думи и минути, когато не ти се спи до сутринта и се опитваш да правиш интересни неща, за да мине времето по- бързо и бързо и...
сега е това, което се случваше на другите, не на теб
но добро утро, мое момиче
или ставаш по- голяма, или се обърка съвсем
и искам да стигна по някакъв начин отново себе си
защото
това Аз не съм Аз
и ТиНеСи не е
тя отдавна някъде се изгуби, а портокалите на прозореца спряха да светят
пътеводните светлини станаха студени
и всички моряци напуснаха нейния кораб,
защото никой не можеше да понесе
блясъка на очите й
тътена на гласа й
вятъра рано сутрин,
когато водеше кораба
по нови пътища и над водата се спускаха
птици с невъзможна окраска
а огромни риби с тъжни очи
се прозяваха и причинаваха водовъртежи
през всичките онези години
мъжете се отказваха един по един
един по един
те всички си тръгваха
а най- накрая и
ТиНеСи
изчезна.
после се сепваш и се плашиш
'как така?!'
после оставяш една вечер да мине, после друга без почти никакви разговори
после се сепваш
и е тъжно
защото
е имало толкова нощи с дълги, дълги думи и минути, когато не ти се спи до сутринта и се опитваш да правиш интересни неща, за да мине времето по- бързо и бързо и...
сега е това, което се случваше на другите, не на теб
но добро утро, мое момиче
или ставаш по- голяма, или се обърка съвсем
и искам да стигна по някакъв начин отново себе си
защото
това Аз не съм Аз
и ТиНеСи не е
тя отдавна някъде се изгуби, а портокалите на прозореца спряха да светят
пътеводните светлини станаха студени
и всички моряци напуснаха нейния кораб,
защото никой не можеше да понесе
блясъка на очите й
тътена на гласа й
вятъра рано сутрин,
когато водеше кораба
по нови пътища и над водата се спускаха
птици с невъзможна окраска
а огромни риби с тъжни очи
се прозяваха и причинаваха водовъртежи
през всичките онези години
мъжете се отказваха един по един
един по един
те всички си тръгваха
а най- накрая и
ТиНеСи
изчезна.
3.10.08
есенно
С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай,
мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!
Иван Пейчев
Иван Пейчев
есенни думи за есенни хора
не пътувай,
а знам, че не мога да те спра
и себе си не мога да спра да съм с бодли и остра
есенно време
1.10.08
стоп.
трябва ли да изброявам колко пъти снощи се припознавах, озъртах, надничах и стрясках, защото бърках другите с теб
и колко пъти се обръщах пак, защото нямаше начин да влезеш през онази врата и да не слушам точно тези песни сама
стоп за край
'само с теб ще вървя
през мъгли'
и така нататък и така нататък
това не е влюбено състояние, а измъчено, странно, недостатъчно, малко студено положение
телефонни връзки
а може би просто
трябва да се поемам на малки парченца
и колко пъти се обръщах пак, защото нямаше начин да влезеш през онази врата и да не слушам точно тези песни сама
стоп за край
'само с теб ще вървя
през мъгли'
и така нататък и така нататък
това не е влюбено състояние, а измъчено, странно, недостатъчно, малко студено положение
телефонни връзки
а може би просто
трябва да се поемам на малки парченца
24.9.08
***
първо ще раздвижим устните
раз
два
три
говори
после ще пуснем кръвта да шурти надолу
бързо
бързо
така че да вървят краката
и да държат ръцете
ще отворим очите
да усещат лъчите и
ще ти кажем
пуши слънцето
то е топло
жълто
кълбо
от газове,
което ще стопли студената топка в корема ти
и лунната прах повече никога
няма да води
съня ти за ръка обратно в очите
надолу
бавно
в мрака
ти ще летуваш с птиците и
като тях със силни
махове на смеха си
ще разбуждаш пътя
в низините,
защото
раз
два
три
говори
аз се давя във вика ти
който сънува с мен
в мен
през мен
и не знае кой от нас кого и накъде задвижва
объркахме посоките, момиче
пуснахме слънцето да те топли
а вълка,
който ще го глътне
препуска по небето и гони облаците ми
толкова ги търсих да върнат
цвета на очите ти
че вече не мога и една дъждовна
капка да изцедя от
върховете на пръстите си
ще те оставя сама да заплиташ
ветровете
говори
защото никой няма да те остави да спечелиш
знаеш ли защо си будна
за да държиш действителността
от мен
далече
и да не прекъсваш
нишката
която придържа езика ми
и всички части на тялото
в стегната форма
да не побърквам хората.
два
три
говори
после ще пуснем кръвта да шурти надолу
бързо
бързо
така че да вървят краката
и да държат ръцете
ще отворим очите
да усещат лъчите и
ще ти кажем
пуши слънцето
то е топло
жълто
кълбо
от газове,
което ще стопли студената топка в корема ти
и лунната прах повече никога
няма да води
съня ти за ръка обратно в очите
надолу
бавно
в мрака
ти ще летуваш с птиците и
като тях със силни
махове на смеха си
ще разбуждаш пътя
в низините,
защото
раз
два
три
говори
аз се давя във вика ти
който сънува с мен
в мен
през мен
и не знае кой от нас кого и накъде задвижва
объркахме посоките, момиче
пуснахме слънцето да те топли
а вълка,
който ще го глътне
препуска по небето и гони облаците ми
толкова ги търсих да върнат
цвета на очите ти
че вече не мога и една дъждовна
капка да изцедя от
върховете на пръстите си
ще те оставя сама да заплиташ
ветровете
говори
защото никой няма да те остави да спечелиш
знаеш ли защо си будна
за да държиш действителността
от мен
далече
и да не прекъсваш
нишката
която придържа езика ми
и всички части на тялото
в стегната форма
да не побърквам хората.
boy, don't you worry
какво искам да ти кажа ли?
май искам да ти кажа много неща:
май искам да ти кажа много неща:
- 1.имаш очи, в които валят дъждовете и понякога не мога да спра да гледам в тях и се чувствам като човек, който още малко и ще потъне, а после кой ще му подава ръка и ще затопля дъха му.. защото есенните дъждове са студени, а аз..
- 2. понякога се страхувам да слушам, понеже чувам неща, които после оживяват насън и са толкова различни и далечни, и странни и задимени, че ме побиват тръпки.. (сън в съня..не само ПИФ)
- 3. споделям хора, които не споделям с никой друг.. споделям, че пуши цигари, които са продължение на деня му.. още от онези ранни, мъгливи, пълни,първи сутрини с изгреви над планинския град, на прага на онази къща с китари и прегръдки и мрачни дървета и с окончателни и силни думи, които още ме будят и ми казват.. беше, беше, 'никой не е беше'
- 4. когато си тръгваш, когато си тръгвам, първите часове са празни, страшно празни и хората ме гонят по улицте и не искам да ги чувам, нито гледам - тогава винаги сутрините са мрачни, а пътятъ не е любимият път и когато води извън, а не навътре е по- любим
- 5. вкъщи, зад големите прозорци - аз и ти - не съществуваме, докато не чуя телефона и нещата се връщат на мястото си - аз отдавна вече съм си тръгнала и няма всяка вечер да лягам в моето легло и когато вали - да се вижда морето със сивите вълни и въздухът да е остър и мой - мой въдух, който буди, а не приспива
- 6. обърках много неща, но не знам какво искам да върна - искам май с теб
- 7. искам да седна и да пия/пуша с теб - все едно няма да има утре и пак е първата вечер след първия ден. не пропадам. просто в още една седмица така - не знам как ще мина през всичките дни.
17.9.08
...
и един ден, когато няма да има повече ограничения
когато времето ще тече наобратно и секундите ще са часовете ни
когато светлината ще е по- ярка и по- топла
когато всички прочетени книги, ще са станали една
когато ще мога да говоря с глас, по- силен от най- силния ураганен вятър
когато ще се справяме със земетресения и болести
когато ще намираме връзките и ще ги поддържаме здрави и истински
когато ще общувам свободно с теб през мрежи през езици и континенти
тогава на този ден
може би
не, без може би
нядостатъчност няма да стои в дъното на очите ми
ще мога да кажа
аз всъщност те обичам
по Богдан Русев и забранената книга
когато времето ще тече наобратно и секундите ще са часовете ни
когато светлината ще е по- ярка и по- топла
когато всички прочетени книги, ще са станали една
когато ще мога да говоря с глас, по- силен от най- силния ураганен вятър
когато ще се справяме със земетресения и болести
когато ще намираме връзките и ще ги поддържаме здрави и истински
когато ще общувам свободно с теб през мрежи през езици и континенти
тогава на този ден
може би
не, без може би
нядостатъчност няма да стои в дъното на очите ми
ще мога да кажа
аз всъщност те обичам
по Богдан Русев и забранената книга
8.9.08
...
"и най- добре скроените
мечти на мишките и хората
понякога
посока погрешна поемат"
за втори път тук и вярно с много жестока сила
damn
по дяволите
и още много други неща
мечти на мишките и хората
понякога
посока погрешна поемат"
за втори път тук и вярно с много жестока сила
damn
по дяволите
и още много други неща
1.9.08
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
седмицата изглежда голяма и страшна, а аз съм пак
в училище и дните минават бавно, бавно като
есенните и зимните месеци,
когато сме забравили, че дърветата
могат да бъдат зелени, а небето синьо
тогава много искам да е пак събота,
да имам малки вечности с тебе и да няма никакви други хора,
да не говорим за тях, а само за нас -
като егоистични същества, които са си достатъчни,
защото
не искам да споменавам чужди имена,
да слушам чужди имена и
други истории - нашата ми е напълно
достатъчна в момента
и не искам друго освен теб,
което е странно и ново и необичайно
малко плашещо също,
защото
имам нужда да си тук, а не там
да се скрия в теб,
когато светът е мрачен и дъжделив
и всеки е затворен в себе си
вдигнал яката на якето
крачещ бързо срещу вятъра
искам необикновени почивни дни в работната седмица,
когато спим до късно и се будим с големи чаши кафе,
а светлината е намръщена и студена,
но не и ти
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
това изглежда недостижимо и далечно
и ми става чоглаво и мъчно
и си казвам 'спри да ходиш с глава в облаците и слез на земята',
но не става
може би не съм земен тип
или не мога,
а може би просто наистина не искам
да се откажа..
седмицата изглежда голяма и страшна, а аз съм пак
в училище и дните минават бавно, бавно като
есенните и зимните месеци,
когато сме забравили, че дърветата
могат да бъдат зелени, а небето синьо
тогава много искам да е пак събота,
да имам малки вечности с тебе и да няма никакви други хора,
да не говорим за тях, а само за нас -
като егоистични същества, които са си достатъчни,
защото
не искам да споменавам чужди имена,
да слушам чужди имена и
други истории - нашата ми е напълно
достатъчна в момента
и не искам друго освен теб,
което е странно и ново и необичайно
малко плашещо също,
защото
имам нужда да си тук, а не там
да се скрия в теб,
когато светът е мрачен и дъжделив
и всеки е затворен в себе си
вдигнал яката на якето
крачещ бързо срещу вятъра
искам необикновени почивни дни в работната седмица,
когато спим до късно и се будим с големи чаши кафе,
а светлината е намръщена и студена,
но не и ти
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
това изглежда недостижимо и далечно
и ми става чоглаво и мъчно
и си казвам 'спри да ходиш с глава в облаците и слез на земята',
но не става
може би не съм земен тип
или не мога,
а може би просто наистина не искам
да се откажа..
26.8.08
...
става дума за това, че сме изменчиви по природа, че не знаем какво искаме, а когато го получим, се чувстваме обидени, наранени, дори малко разочаровани и много, много отблъснати.
защото, кога слушаме за миналото на човека, с който сме, ни жегва - независимо колко време е минало и колко време ще делим заедно. винаги се усеща
и понеже
сме толкова съчувстващи същества, винаги ще се поставям на твое място и ще се опитвам да разбирам с теб. съответно в моята бедна главица усещанията ще са 100 пъти по- силни, по- наситени, по- страшни, по- трайни.
защото аз обичам драмата. а ти изглеждаш толкова драматичен, докато ми разказваш със спокоен глас какво е било и как би постъпил по друг начин тогава, че ставам не Аз, а Ти и аз съм човекът, който е направил това и казал онова и понеже съм двама души едновременно, съм раздвоена,
защото
искам да ме прегърнеш и да кажеш 'това е било тогава, ние сме сега' и в същото време ужасно искам да те ритна по пищяла и да изкрещя 'не те е срам да ми говориш такива неща, да ми пълниш главата с такива мисли, да ме отчуждаваш и после да питаш защо съм такава и защо те бода..'
защото ти май не разбираш..
ако бях спокоен човек, просто щях да слушам, да наблюдавам, да кимам
но аз съм си аз
и исках да те ритна,
защото се страхувам от недостатъчните хора и ако някога ме накараш да се чувствам така - тогава бягай много бързо далече от мен
п.п.
не искам да спирам да слушам Остава, но с теб новите им песни звучат различно
why don't you make me feel right?
защото, кога слушаме за миналото на човека, с който сме, ни жегва - независимо колко време е минало и колко време ще делим заедно. винаги се усеща
и понеже
сме толкова съчувстващи същества, винаги ще се поставям на твое място и ще се опитвам да разбирам с теб. съответно в моята бедна главица усещанията ще са 100 пъти по- силни, по- наситени, по- страшни, по- трайни.
защото аз обичам драмата. а ти изглеждаш толкова драматичен, докато ми разказваш със спокоен глас какво е било и как би постъпил по друг начин тогава, че ставам не Аз, а Ти и аз съм човекът, който е направил това и казал онова и понеже съм двама души едновременно, съм раздвоена,
защото
искам да ме прегърнеш и да кажеш 'това е било тогава, ние сме сега' и в същото време ужасно искам да те ритна по пищяла и да изкрещя 'не те е срам да ми говориш такива неща, да ми пълниш главата с такива мисли, да ме отчуждаваш и после да питаш защо съм такава и защо те бода..'
защото ти май не разбираш..
ако бях спокоен човек, просто щях да слушам, да наблюдавам, да кимам
но аз съм си аз
и исках да те ритна,
защото се страхувам от недостатъчните хора и ако някога ме накараш да се чувствам така - тогава бягай много бързо далече от мен
п.п.
не искам да спирам да слушам Остава, но с теб новите им песни звучат различно
why don't you make me feel right?
15.8.08
няма повече думи.
свършиха
много бързо
и стана малко страшно,
защото с тях обличахме дните
и нищо не беше сиво,
еднообразно,
притъпено
и после
косата ти беше златна в слънцето
и устните ти
оставяха пътеки по лицето ми
с най- ясните ориентири,
които и птиците
дори разчитаха -
а те вярват само на облаците,
и ръцете ти,
които рисуваха фигури по стената
и гонеха мрака,
и вечерта беше ден,
а хората около нас пияни от звезди,
ветрове,
уловени в дъха,
но имаше думи тогава,
които движеха въздуха,
укротяваха мислите
и им връщаха дъждовните форми,
защото тогава говорех,
а сега нямам повече глас.
не искам да те слушам
и погледът ти
ме блъска в стените на кошмарите
и дразни,
и небето ми е тъмно
без хоризонти,
без граници -
само пустош
и когато те има
и когато те няма
не искам да те слушам.
махни се!
свършиха
много бързо
и стана малко страшно,
защото с тях обличахме дните
и нищо не беше сиво,
еднообразно,
притъпено
и после
косата ти беше златна в слънцето
и устните ти
оставяха пътеки по лицето ми
с най- ясните ориентири,
които и птиците
дори разчитаха -
а те вярват само на облаците,
и ръцете ти,
които рисуваха фигури по стената
и гонеха мрака,
и вечерта беше ден,
а хората около нас пияни от звезди,
ветрове,
уловени в дъха,
но имаше думи тогава,
които движеха въздуха,
укротяваха мислите
и им връщаха дъждовните форми,
защото тогава говорех,
а сега нямам повече глас.
не искам да те слушам
и погледът ти
ме блъска в стените на кошмарите
и дразни,
и небето ми е тъмно
без хоризонти,
без граници -
само пустош
и когато те има
и когато те няма
не искам да те слушам.
махни се!
10.8.08
...
и в крайна сметка, всичко се свежда до думите - тези, от които ти става студено и объркват посоките, тези, които убеждават изпитващите, че ти си техният човек и ето готово - зелена светлина да се изгубиш по пътищата
но в крайна сметка - всичко се свежда до думите
тези, които си шепнал, но аз помня
тези, които са казани, защото трябва
и нищо не се свежда до мен
нищо от теб, което вече е лошото, а може и да е обратното - нищо от себе си не мога да сведа до теб
и после се опитвам да не си спомням, защото
пак ще има часове с 60 минути и 60 секунди
ще има дни с 24 часа
ще има седмици и месеци
без теб и без мен
което май е най- страшното, защото
ще знам какво е имало
и какво сега липсва
понякога реалностите ми идват в пъти повече
And you've still got the most beautiful face
It just makes me sad most of the time
но в крайна сметка - всичко се свежда до думите
тези, които си шепнал, но аз помня
тези, които са казани, защото трябва
и нищо не се свежда до мен
нищо от теб, което вече е лошото, а може и да е обратното - нищо от себе си не мога да сведа до теб
и после се опитвам да не си спомням, защото
пак ще има часове с 60 минути и 60 секунди
ще има дни с 24 часа
ще има седмици и месеци
без теб и без мен
което май е най- страшното, защото
ще знам какво е имало
и какво сега липсва
понякога реалностите ми идват в пъти повече
And you've still got the most beautiful face
It just makes me sad most of the time
25.7.08
...
за всички неща, които ти и аз объркахме
за всички неща, които ти и аз забравихме
за влаковете, които изпуснахме и тези, които хванахме
за всеки път, когато искам да се прибирам с теб, а те няма
за всеки път, когато искам да вървя по онези склонове и пътеки, а ме е срам и не обяснявам защо
за всички дребни неща, които можех да не правя и да е по- лесно да говорим и да се чуваме
защото
тук всичко е високо и бързо
тук всичко е пълно и заето
защото
искам да съм другаде и да слушам онази музика
защото
'на тая възраст всичко е изгубено'
и само един път си ти и един път аз
и главата ми е празна, наистина празна и очите са празни и ръцете, и думите и нищо не казвам и нищо не мога
защото
на тая възраст нали ти казвам всичко е изгубено
и онзи проклет ден
слънцето не се показа
а аз гледах как стягаш куфари
големи и малки
старият изтъркан покрит
с шарени стикери и кръпки
с историите за всеки път
когато си бягал
без да затвориш вратата
а хората са стояли на прага
и чакали
слънцето не се показа
онзи проклет ден
и дъждът удряше
прозорците
и нямаше дъждобрани и чадъри
които да спрат
болката, валяща от небето
на едри големи удрящи капки
боли
болят ме очите
да гледам
бързата ти крачка
няма вече цветове
и вълните отдавна
заляха брега
отнесоха написаното и моите
стъпки
вече ги няма там
нито твоите
отдавна облаците избягаха
и скриха ключа,
който имах и който
отключваше заключените ти устни
повече нямам нужда от думи
искам само един път
към влажна и топла страна
с гъсти аромати и сладък въздух
които затваря очите и
забравяш какво е било
и какво ще бъде
слънцето никога не се показа
онзи ужасен ден
боли ме главата
и не искам да те слушам
за всички неща, които ти и аз забравихме
за влаковете, които изпуснахме и тези, които хванахме
за всеки път, когато искам да се прибирам с теб, а те няма
за всеки път, когато искам да вървя по онези склонове и пътеки, а ме е срам и не обяснявам защо
за всички дребни неща, които можех да не правя и да е по- лесно да говорим и да се чуваме
защото
тук всичко е високо и бързо
тук всичко е пълно и заето
защото
искам да съм другаде и да слушам онази музика
защото
'на тая възраст всичко е изгубено'
и само един път си ти и един път аз
и главата ми е празна, наистина празна и очите са празни и ръцете, и думите и нищо не казвам и нищо не мога
защото
на тая възраст нали ти казвам всичко е изгубено
и онзи проклет ден
слънцето не се показа
а аз гледах как стягаш куфари
големи и малки
старият изтъркан покрит
с шарени стикери и кръпки
с историите за всеки път
когато си бягал
без да затвориш вратата
а хората са стояли на прага
и чакали
слънцето не се показа
онзи проклет ден
и дъждът удряше
прозорците
и нямаше дъждобрани и чадъри
които да спрат
болката, валяща от небето
на едри големи удрящи капки
боли
болят ме очите
да гледам
бързата ти крачка
няма вече цветове
и вълните отдавна
заляха брега
отнесоха написаното и моите
стъпки
вече ги няма там
нито твоите
отдавна облаците избягаха
и скриха ключа,
който имах и който
отключваше заключените ти устни
повече нямам нужда от думи
искам само един път
към влажна и топла страна
с гъсти аромати и сладък въздух
които затваря очите и
забравяш какво е било
и какво ще бъде
слънцето никога не се показа
онзи ужасен ден
боли ме главата
и не искам да те слушам
18.7.08
...
мога да спирам вятъра
знам, че има пълнолуние, понеже някой е обидил луната и тя му се е изплезила..
освен това беше там, където никой като теб още не е бил, и това има вкус на промени
една от най- бързите седмици изобщо
и един Бургас, който беше непознат.. на моменти и аз бях водачът
денят, след като те няма, е винаги бавен и дълъг и малко празен и никога, ама никога не оставам сама - тук минавам от стая в стая без да излизам навън, следвам някой и просто свиквам отнново с тая форма на празнота, която толкова ми убива, а ти така добре се вписваш в нея, че когато си тук, забравям кой ден е и не искам да знам
и ми се спи и спя много, защото тогава не мисля колко време ще мине и после пак, и после пак, и после пак
и има още
но трябва да мине тЪжното
знам, че има пълнолуние, понеже някой е обидил луната и тя му се е изплезила..
освен това беше там, където никой като теб още не е бил, и това има вкус на промени
една от най- бързите седмици изобщо
и един Бургас, който беше непознат.. на моменти и аз бях водачът
денят, след като те няма, е винаги бавен и дълъг и малко празен и никога, ама никога не оставам сама - тук минавам от стая в стая без да излизам навън, следвам някой и просто свиквам отнново с тая форма на празнота, която толкова ми убива, а ти така добре се вписваш в нея, че когато си тук, забравям кой ден е и не искам да знам
и ми се спи и спя много, защото тогава не мисля колко време ще мине и после пак, и после пак, и после пак
и има още
но трябва да мине тЪжното
11.7.08
...
ти не обичаш както мен
не потъваш като мен
не усещаш като мен
и понякога, но само понякога
си мисля
'не мога да те понасям
по- добре е изобщо да не те помня
да изтрия всички знаци
да разместя мебелите
да подаря цветята'
и после като децата искам да върна думите назад,
защото понякога (доста често май)
те обичам повече, отколкото трябва,
а това не е правилно, защото... за да е всичко наред
с теб и мен
трябва да обичам себе си най- много,
после трябва да прибера въображението си, да му кажа
'Долу! Долу, не разбра ли!'
и да оставя онзи хубав образ (да стане на прах) -
момчето с ръце в джобовете (понякога с най- дългата дълга коса, понякога - не)
отвеяно
завеяно
и очите му светват само, когато я види сред тълпата
иначе не му пука: за нищо и никой
само за нея,
та..
ти не обичаш както мен
не усещаш като мен
не потъваш като мен
и затова по опънатите ми тънки нерви се разхожда гласът ти заедно с това 'ти не си с мен'
и се ядосвам
кълбо от раздразнение
и те драскам по телефона
и ти ръмжа
и те ядосвам и после... после не ми става по- добре, но не мога да се съглася с '..., но не мога да съм с теб'. по- добре го отречи, разсърди се, бесней, но!
не бъди примирен
неБорбен
учтив
кротък
примирен, по дяволите
и ми кажи:
'не живея с миналите хора така, както ти'
защото моите призрачета са още живи, а аз те ревнувам от твоите
искам си дългокосия приятел с изгревите над ония натрупани векове!
не потъваш като мен
не усещаш като мен
и понякога, но само понякога
си мисля
'не мога да те понасям
по- добре е изобщо да не те помня
да изтрия всички знаци
да разместя мебелите
да подаря цветята'
и после като децата искам да върна думите назад,
защото понякога (доста често май)
те обичам повече, отколкото трябва,
а това не е правилно, защото... за да е всичко наред
с теб и мен
трябва да обичам себе си най- много,
после трябва да прибера въображението си, да му кажа
'Долу! Долу, не разбра ли!'
и да оставя онзи хубав образ (да стане на прах) -
момчето с ръце в джобовете (понякога с най- дългата дълга коса, понякога - не)
отвеяно
завеяно
и очите му светват само, когато я види сред тълпата
иначе не му пука: за нищо и никой
само за нея,
та..
ти не обичаш както мен
не усещаш като мен
не потъваш като мен
и затова по опънатите ми тънки нерви се разхожда гласът ти заедно с това 'ти не си с мен'
и се ядосвам
кълбо от раздразнение
и те драскам по телефона
и ти ръмжа
и те ядосвам и после... после не ми става по- добре, но не мога да се съглася с '..., но не мога да съм с теб'. по- добре го отречи, разсърди се, бесней, но!
не бъди примирен
неБорбен
учтив
кротък
примирен, по дяволите
и ми кажи:
'не живея с миналите хора така, както ти'
защото моите призрачета са още живи, а аз те ревнувам от твоите
искам си дългокосия приятел с изгревите над ония натрупани векове!
we used to be friends
бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко ми липсват малките разговори с него
почти и само мои
A long time ago, we used to be friends
But I haven't thought of you lately at all
If ever again a greeting I send to you,
Short and sweet to the soul I intend.
...
Come on now, honey,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when you're good to go
Come on now, sugar,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when.
...
A long time ago, we used to be friends
бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко го искам обратно в дните си
него и вълшебния му град
и колко ми липсват малките разговори с него
почти и само мои
A long time ago, we used to be friends
But I haven't thought of you lately at all
If ever again a greeting I send to you,
Short and sweet to the soul I intend.
...
Come on now, honey,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when you're good to go
Come on now, sugar,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when.
...
A long time ago, we used to be friends
бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко го искам обратно в дните си
него и вълшебния му град
4.7.08
...
събитя:
край на сесията - 1 брой
рождени дни - 1 брой
взети изпити- всичките
брой часове на плажа - 0 с тенденция за наваксване
моята малка ТиНеСи кротува напоследък или пък няма време да се появи, защото собственичката й лека по лека се променя и вечерите в Строежа са малко по- кротки
и малко по- бавни
малко по- скучни
защото
аз май се отказах
и понякога
но само понякога ми трепва
лекичко и си мисля
беше, каквото беше
'времето вчерашно, утрешно става'
и понеже
се опитвам да бъда
разумен човек
не мисля
какво ли е,
ако се доближа до тебе
ей така се доближа
и те целуна
в онова скрито и мое място,
а после просто си тръгна
и...
не бива, защото
тогава се връщам назад
и всичко е живо
и объркано отново и не знам
аз ли съм
ти ли си
или просто прекалено обърках нещата
и прелях
теб в него
или мен в тебе
или... просто
лудата ми глава не може
да успокои мислите
и те тичат и тичат
и...
не можеш да ме стигнеш
или пък не бива
край на сесията - 1 брой
рождени дни - 1 брой
взети изпити- всичките
брой часове на плажа - 0 с тенденция за наваксване
моята малка ТиНеСи кротува напоследък или пък няма време да се появи, защото собственичката й лека по лека се променя и вечерите в Строежа са малко по- кротки
и малко по- бавни
малко по- скучни
защото
аз май се отказах
и понякога
но само понякога ми трепва
лекичко и си мисля
беше, каквото беше
'времето вчерашно, утрешно става'
и понеже
се опитвам да бъда
разумен човек
не мисля
какво ли е,
ако се доближа до тебе
ей така се доближа
и те целуна
в онова скрито и мое място,
а после просто си тръгна
и...
не бива, защото
тогава се връщам назад
и всичко е живо
и объркано отново и не знам
аз ли съм
ти ли си
или просто прекалено обърках нещата
и прелях
теб в него
или мен в тебе
или... просто
лудата ми глава не може
да успокои мислите
и те тичат и тичат
и...
не можеш да ме стигнеш
или пък не бива
27.6.08
Rain rain go away, Come again another day
днес като сбърканите, объркани дни, пълни с толкова наситена жега, че зеленото не е зелено и улиците те побъркват и... стъпките са прашни
и както винаги в главата ми е бъркотия от очаквам/не трябва да очаквам и тук съм/не съм тук
защото
мен ме няма
мен страшно ме няма
няма ме по онези ръце
и в онези очи
няма ме по устните
и думите не са мои
небето тежи над главите ни
и облаците са далечни
пътища
и обещания с форми на свобода,
която чака
някой да се пресегне
и да я откъсне
да я сплете на дълга плитка
от време
и всеки възел да затяга
все по- силно и по- силно
онази прекъсната връзка
която минава през моите/твои погледи
и ти казва
аз те чакам,
но теб страшно те няма,
а онзи момент, в който
всичко беше спряло
и даже вятърът усещаше още твоята
форма
е потекъл във вените ми
и в тях - вместо кръв
песента ти за дните,
когато
ни имаше
навсякъде
много трудно е да се обясни какво искаме и какво всъщност имаме и какво всъщност не искам да си тръгва, защото.. дни като тези.. ми липсва.
липсва.
и както винаги в главата ми е бъркотия от очаквам/не трябва да очаквам и тук съм/не съм тук
защото
мен ме няма
мен страшно ме няма
няма ме по онези ръце
и в онези очи
няма ме по устните
и думите не са мои
небето тежи над главите ни
и облаците са далечни
пътища
и обещания с форми на свобода,
която чака
някой да се пресегне
и да я откъсне
да я сплете на дълга плитка
от време
и всеки възел да затяга
все по- силно и по- силно
онази прекъсната връзка
която минава през моите/твои погледи
и ти казва
аз те чакам,
но теб страшно те няма,
а онзи момент, в който
всичко беше спряло
и даже вятърът усещаше още твоята
форма
е потекъл във вените ми
и в тях - вместо кръв
песента ти за дните,
когато
ни имаше
навсякъде
много трудно е да се обясни какво искаме и какво всъщност имаме и какво всъщност не искам да си тръгва, защото.. дни като тези.. ми липсва.
липсва.
4.6.08
2.6.08
...
както си седяхме днес двамата на пейката и си зяпах небето се сетих за 'сърцата на тримата' (любима ми беше тази книга..имаше си от всичко по много - и приключения, и битки, и съкровища и какво ли още не) и за стихчето в нея..:
"Гръб до гръб двамина с тебе"
Искате ли радост, злато?
Слушайте ме: най-добре
потърсете ги, пирати,
сред безкрайното море.
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Дайте ножа, пистолета!
Нас не ще ни победят!
С топ ще им разбием борда,
с меч ще си разчистим път!
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Да живеят ром и плячка
и най-злият ураган!
Няма милост за матроса!
Смърт на всеки капитан!
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Грабехме от всеки кораб
само стоки и жени
и оставяхме го сетне
сред вилнеещи вълни!
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Джордж Стърлинг
"Гръб до гръб двамина с тебе"
Искате ли радост, злато?
Слушайте ме: най-добре
потърсете ги, пирати,
сред безкрайното море.
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Дайте ножа, пистолета!
Нас не ще ни победят!
С топ ще им разбием борда,
с меч ще си разчистим път!
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Да живеят ром и плячка
и най-злият ураган!
Няма милост за матроса!
Смърт на всеки капитан!
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Грабехме от всеки кораб
само стоки и жени
и оставяхме го сетне
сред вилнеещи вълни!
Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!
Джордж Стърлинг
1.6.08
...
освен това те изобщо не
си приличат:
неговите очи са зелени
като морето в онзи тънък момент,
когато небето го няма
и въздухът е свит на
топка,
която те удря със силата на юмрук.
нейните очи са шарени
като лунапарк
като най- високото виенско колело изобщо,
като думите, които си разменяте,
когато
я обичаш и когато я няма.
освен това те изобщо не си
приличат:
ръцете му са
дълги като меридианите,
които описват земята,
но пак не могат да я стигнат...
тя бяга с нейните бързи крачета
и звукът от стъпките й
оттеква в тялото му
и го прави
прагматичен млад човек
с реалности в главата
със сериозни речи и
цел,
която някой ден ще бъде постигната.
тя бяга
и ти никога няма да я стигнеш
освен това:
вие изобщо не си
приличате.
си приличат:
неговите очи са зелени
като морето в онзи тънък момент,
когато небето го няма
и въздухът е свит на
топка,
която те удря със силата на юмрук.
нейните очи са шарени
като лунапарк
като най- високото виенско колело изобщо,
като думите, които си разменяте,
когато
я обичаш и когато я няма.
освен това те изобщо не си
приличат:
ръцете му са
дълги като меридианите,
които описват земята,
но пак не могат да я стигнат...
тя бяга с нейните бързи крачета
и звукът от стъпките й
оттеква в тялото му
и го прави
прагматичен млад човек
с реалности в главата
със сериозни речи и
цел,
която някой ден ще бъде постигната.
тя бяга
и ти никога няма да я стигнеш
освен това:
вие изобщо не си
приличате.
Subscribe to:
Posts (Atom)