луд

Аз съм луд,
лудият в
пулсиращото ти слепоочие.
Аз съм краят на
всяко твое изречение,
но най- вече...
аз съм луд.
Луд, защото, когато
бягам по косите ти,
всъщност горча на устните си.
Луд, защото обожавам да
подвеждам
пръстите ти надолу,
дълбоко в мрака.
Аз съм луд,
лудият на изтръпналите думи.
Гоня всяка
подадена ти ръка...
Нали знаеш,
луд съм.
Аз съм кротката лудост на дъха ти
и не съм
самотно дете,
което не може да свири
по изпадащите редове.
Аз съм
ЛУД
и днес прекрачих
всички граници.

много е удобно да говоря без предателското 'а' в края на думите
не звучи нито толкова уязвено, нито толкова показно
много е удобно
и е съвсем спокойно, особено сега и особено след студа вчера
ами да, това исках да кажа... аз съм луд ( в главата си)

burn like a good bonfire

и така, днес е един от дните,в които стават неща, които трябва да стават, а аз не искам, но за първи път от векове сякаш говоря толкова много, че се изговарям цялата, до дъно, напълно и просто няма думи, които да опишат границите, в които се се изговарям
синьо
плакати и небе, море, почти зелено и много пътеки и Милена до мен... която говори за толкова много червени неща, че започвам да се усмихвам и усмивката ми няма край и една въображаема целувка, която някога беше истинска и която така добре прави самата мен... ама само мен, разбирате ли?
никой друг
друг
не, аз съм и дори ти нямаш толкова нисък глас, че да промениш моето лято, защото ние с теб правим всичко и всичко прави нас
няма часове, усещате ли, няма дни и ние само се движим и правим движенията толкова тънки, че се уморявам да ги следя, не те следят мен и ние не се излъзваме от поглед
винаги наблюдаван
и ... никога сам
много, много малки цветчета в леглото и наистина гърлото ме боли от толкова много думи... утре дали ще си спомняме
защо ме целуна?!
искам да кажа, защо усещам тези устни така и защо те (устните) така объркват зелената насоченост на всяка една мисъл, която трябваше да ме отведе далеч, наистина далеч
надскачате ли рамки?
какви рамки надскачате?
кои рамки надскачат вас?
ами... аз много обичам да жиея, до дъно да живея, да пия... да гледам
1оо години и какво има в нас
1оо години... чакане, признак, че можеш ( пълни глупости, чакането е сиво, ама много сиво... нищо общо с наситения шоколад)
за хиляден път МЕН НЕ МЕ Е СТРАХ
никак....
съвсем нисък глас, отеква ниско долу. ( нали знаете там е много мъгливо) (В.)


чуждо легло, шарен чаршаф, вино, усмивки, разговори, философия за пет лева и едно приятелство, което решава проблеми, отебава уговорки и определено е приоритетно, определено има време, време за учене, време за вино, време за червено и за зелено, време да скачаш и такова да се снишаваш, време да взимаш решения, време да се примиряваш.... и все пак да напишеш многоточието с 4 точки означава да си малко по-щедър и да добавиш една точка в повече - точица, която за някого е цяла вселена... и после ,,,, после пак легло, многоточия, любима стая която не е твоя, объркани мисли, объркани хора, сбъркан свят, сбъркани клишета наместо приоритети, сбъркано ама много сбъркано търсене , отчаяно търсене..... а може би решението е в следващата бутилка, която обаче чака на някой рафт в някой магазин на някоя улица и може би не в този град, но определено на тази планета, която май е много по-малка от колкото изглежда, но какво от това, когато може цялата морска да ти е дом, и когато целувките, докосванията и мислите са почти живи, когаТО спомените за човек са по-живи и истински от хората тук сега и там и тогава.... там и тогава са били други хора, утре също
днес сме тук, тук, тук
и тук е навсякъде - при него, при нея, при теб, при когото трябва да си.... просто клише е да обичаш, обаче е оригинално....
ем....да. (М.)

обикновен ден като мен
красиво е като любовна сцена
и самолет те отделя от мен
Остава и аз, аз и Остава... просто един от онези дни, които забиват упорито в мозъка и остават... ей там, много скрити и толкова твои, че се чувстваш като скъперника, когото никога не си бил
обикновен ден като мен ( да, ама не) - нито аз, нито дните са обикновени, ние не сме направени/пригодени/изготвени за обикновени дни, не и тази вечер, когато думите са в краката ни и ние сме в техните и когато топкова ми се спи, че очите ми се затварят, а аз знам, че ще пътувам далеч по един или друг начин, но няма да се затворя тук и никой няма да се затвори в мен
обикновен ден като мен ( красиво е като любовна сцена) (В.)

за любовна сцена ти трябват:
-любов
-стая
-той...
в този ред на мисли ти трябва и човек, на когото да споделиш после че това е твоята любовна сцена, че, че,че,че....
и не спираш да говориш и този път знаеш че те СЛУШАт.... и искаш да те слушат и говориш и те слушат и говориш и говориш и те слушат....
преразказ на необикновено любовна сцена,.... ( М.)

студен прозорец ли си ти
студено мислим аз и ти (В.)

след това

tonight's the night i shed my wicked soul
tonight's the night
i
shed
mY
wicked
soul
да, не ми се слуша за нищо
болят ме устните от тези празни думи, болят ме ръцете да стискам желанията за прегръдки
болят ме очите от това, че не виждам
боли ме глава от това, че искам
всичко се заплита
това не е общуване, това е илюзия, много празно доказателство, за това, че можем да говорим
нещо, което не тежи в мен, не тежи в теб, в нас, в никой
нещо, което забравяме, докато дъхът те пари до бяло... и след това живее спокойно само в моята глава
да, да, да, много искам да я загубя тази вечер...но няма да стане
не и сега, не и утре
виж, вчера... успяхме, но не загубихме само моята (не, не се притеснявай... твоята опредлено остана на мястото си)
виждам в тъмното
в тЪмното.. спирали, вино... горе и долу
искам някой да изгуби контрол
искам го толкова много, че изглежда ще се случи аз да съм този някой
и... не знам... все още не ме е страх, не и още, защото време има
но съм отново изпъната струна, улица, почти завършен въпрос, съвършеното момче с прекършен глас, липсват ми единствено белезите и онова рязко замахване, когато си дърпа от цигарата, иначе преливам в позата, в гласа, начина, по който гледа и се смее ( някой, и на мен не ми е ясно точно кой, защото всичко е общо)
тарамбуки
море
високо, наистина високо
имам нужда отново и пак
wicked
светът сякаш наистина е разделен на горен и долен, Горната и Долната земя, през деня и вечерта хората са различни, а местата - те просто потъват в друга реалност ( не знам дали тя хапе)
а доказателство за това - моля заповядайте в нашата морска градина, моля отбийте се в събота, моля бъдете весели, моля скачайте, моля бъдете други, моля изгубете се в себе си

за няколко часа всички останали пътища са затворени

***

аз съм просто едно самотно дете
(всичко в границите на 24 часа)

най- самотният ден в живота ми

най - самотният ден в живота ми
и целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие.
най- самотният ден в живота ми
спи, свит на кълбо до мен
и дъхът му ме пари.
най- самотният ден в живота ми,
изтрит до безнаказаност
от нечии очи,
бяга ужасен от красивите ти,
перлени ръце,
защото той (най- самотният ден в живота ми)
няма да позволи да
бъде хванат.
аз казах ли ти, че целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие?

о, по дяволите, как може да съществуват такива седмици?
как мога толкова дълго сама да си го причинявам... може и да са различни хората, чувството е същото
в смисъл... ние как можем така да задълбаваме?
не съм човек за една вечер, не съм, просто не съм, аз... аз не съм, аз... съм дупка
но не по небето, дyпка в себе си... дълбоко навътре, грубо в мозъка и в мен, молци и лавандула, главoболия и лилави полета без край
и всичко това в мен
лимонени дървета в средата на стаята, сетете се за най-лудото съчетание от думи и ми го кажете... искам да избягам от главата си, искам да си намеря въздух за дишане, тук няма хора, има групи, отделното липсва, искам леглото, което ме обича, искам ръцете, които не ме спъват, искам да не се спъвам в себе си, искам извън себе си...просто това празно поле, толкова остро, да ме напусне
хаааа, искам най, най, най-баналното нещо, за което ще се сетите - искам мечтите ми да се сбъднат, извън всякакви клишета, извън всеки ограничен израз, искам го в пълнота, плътност, осезаемост, мирис
и ако така хората полудяват, не искам хапчета да ме лекуват, искам да ме прегръщат
jungle jazz... sure
good night and good luck

...

"Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща."


мога да се правя, че не ме интересува, че се свивам в себе си до границата на възможното, че се смея, защото не знам какво друго да правя, че забързано вървя по улицата, за да не гледам онзи вход, а преди се бавех под дърветата и отнесено зяпах училището...
мога да се правя, че съм същата и нищо не се променя, не се движи, не прелива, не води до нови посоки, но дрехите ми все още миришат на дъжд и все още знам, че зениците ми вечер поглъщат и ми е хубаво, докато не погледна ръцете си, разбира се
тези мои две ръце, които задържат всичко само за момент не по- дълъг от саморъчно направеното време и след това увереността изтича, като пясък се плъзга надолу бавно, тихо, кротко, но нестройно и винаги
о, мога да се правя, че не взимам нещата навътре, че говоря нахакано, но след кратко това, което съм, започва да прозира през кожата ми, да тече по вените, да оцветява устните, очите, да гони луничките и да разпилява, разпилява, разпилява... докато не остане нищо
мога да се правя, че моментите са вечност и са ми достатъчни, докато след час скрито свиване не стана с увереността, че искам още... пълнота, липса на пространство за студен въздух, свобода да се движа, дори и в хладни вечери... и че ароматът на цигари и пръчици, и стари плочи, ненарисувани картини и още нещо, за което няма думи или по- точно има, но ги виждам само в себе си, та този аромат ми причинява все хубави неща, които искам, да, искам, а те са все за толкова малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, млако време, по дяволите!
искам да кажа, че моите разбирания излизат извън моите собствени граници и местата се разместват, а за да подредя себе си, са нужни часове, които ако са самотни, само стръжат по нервите ми!
и да, мога да се правя, че всичко това е точно, както трябва да е, докато не ми се случи да дишам тези думи... които просто оставят глупавите си белези по мен и аз по тях и след това толкова нахално си обръщаме гръб, че почва да ме боли... ядосвам се, става ми смешно и притихвам
това е
това не е
ключова дума: време
усещане: дупки по небето и дупки в мен
може би би трябвало да съм момче.

...

много исках да обясня защо смятам, че съм малък човек
защо промените са прекалено големи, че да могат да останат в границите на тялото и ума ми
защо една вечер с кукуригащи петли и смях - били сме усетени на следващия ден ни казаха, изменя начина ми на говорене, на гледане, начина, по които се движа
и понеже не мога, не мога и да познавам себе си... за седмица успешно доказах, че съм пълна с изненади ( тук скромността няма място) и то такива, че границите на дребния ми свят се изложиха - пред мен или аз пред тях
всички ние сме просто луди и това е тъжно, защото сред толкова много сиво никой не го забелязва
нека промяната се случи, чакам я повече от година - вече е и мой ред и стискам много упорито палци онова малко желание от днес да се сбъдне
обаче
както казва Милена: "светът е ужасно място, и ти трябва много голям меч за да го победиш"


аз нямам нищо освен себе си
и се държа в две ръце
здраво,
за да не потъна в тези
тъмни
плаващи пясъци.
когато е възможно,
предпочитам да не вярвам.
в толкова малък човек
няма място за две големи чувства.
кожата ми, мускулите
не позволяват
да преливам
извън очите си.
не мисля, не действам, не отричам,
не се спъвам в шума -
тишината е кацнала на рамото ми.
но обичам да дишам... тънко,
а най - обичам да сънувам
в плаващи,
дъждовни
дъги.

малки хора навсякъде

тихо през задните дворове

минаваме през задни дворове,
задни помисли,
задни улици,
и носим барабани от опънати бели листи
в чупливите ръце,
защото в тези
задни дворове,
задни помисли,
задни улици
ще попаднем на изоставени струни,
които режат,
а нищо не гърми във въздуха толкова добре,
колкото тътена от затварящите се очи
и ти обичаш барабаните
аз обичам да изпълвам глухотата им с теб
това, което те побърква в момента,
е тихата изоставеност в многото дъжд през
задни дворове,
задни помисли,
задни улици -
толкова самотни,
счупени,
тихи до небесата,
че напукаха тънкото съвършенство
на нашите невинни барабани
мисля, че ще си тръгна без теб



та в тези задни дворове... обратната страна на погледите ви... има тайни и те не бива да бъдат чупени, нали?
някои неща имат свойството да бъдат прекалено лични

can't look away

нереално е
невъзможно е
лудо е
мисля, че сега се смее тихо
почти чувам хихкането и едва се задържам, за да не се разсмея и аз... с цяло гърло, от най-дълбокото място в мен, от ъглите на сърцето, от дъното на очите, от върховете на пръстите
дребен
дребно аз
големи очи
големи, огромни, цяла една вселена, очи- море, очи- огньове, очи- лято и живот
ние ще живеем
а след това може и да горим
усещам връзката, възлите, възможностите, възгласите
гледах как се променяш
променяш се в пламък
плуваш във восък
гледах как се променяш
гледах
гледах
гледах
сякаш не си бил ти
не мога да спра.. да те гледам... в огън... аз просто гледах, човече, гледах... искам да те излъжа, да те заведа вкъщи... да те затворя в стъкло.. не се променяй
гледах как се променяш... в себе си
променяш се, променяш се, променяш се... восък
спри да ми париш!
спри да издишаш живот! спри, спри, спри
не спирай
гледах
как се
променяш
и знам, че имаше крила
give me the gun
you feel alive
гледах. как. се. променяш.
всичко тежи на мястото си

...

движим се в спокоен, уютен следобед, прегърнали приглушени, топли звуци в охра
и когато порасна, най- вероятно е просто да спя
терасите сякаш потъват в лятото и във въздуха - тих вкус на море с безметежно доволни дни
а всъщност много вятър
и когато порасна, ще имам ясно и компетентно мнение, заради което сигурно ще изгоня слънцето от стаята
това е лека отсянка на деня в мен и ми липсват думите за нея
но когато порасна, сигурно ще ги изпъдя, заета да бъда важна
и музиката е нежна, това май допринася за лекотата на времето в нас днес
но когато порасна, сигурно ще стопирам такива мисли
заплетените дървета в задния двор улавят кротката атмосфера на вятъра
а когато порасна, сигурно ще се дразня, защото задържат сенките
слънчевите лъчи се плъзгат по стените на белите блокове
а когато порасна, сигурно ще съм недоволна от тях, мисля, че ще ми напомнят за днес
но
едва ли ще порасна чак толкова много
следобед, в който трябва да сте прегърнати
следобед с цялото време на света

усещате ли дни в дните?

i'm the man in the box

i'm a riddle so strong, you can't break me
did she come here to try, try to take me...

plastic man, paper face, candy heart,
what a waste, gotta change, set a date


candles red i have a pair
shadows dancing everywhere
burning on the angry chair

i don't mind, yeah
i dont mind, i-i-i
lost my mind, yeah
but i don't mind, i-i-i
can't find it anywhere
i don't mind

down in a hole, feelin' so small

i give this part of me for you
oh i want to be inside of you
sand rains down and here I sit

love to feel
haha

Oh mary of silence...You pick my heart with a smile...Oh sweet mary

така, нека си го признаем направо - без правила не може

правило 1: стани
правило 2: погледни навън ( почти не ми се вярва, че някой рано сутрин изобщо не се интересува в какво време след 3о минути/ един час/ цяла вечност ще се развява)
правило 3: усмихвай се (хората трябва да изглеждат позитивно, ти трябва да изглеждаш позитивно, не знаеш ли, че ако не се усмихваш си като кисел лимон, а аз обожавам кисели лимони по напуканите устни)
правило 4: ти имаш приятели (имаш поне един приятел и измислен или не той, е достатъчно важен в очите ти и достатъчно истински, за да му говориш)
правило 5: движи се (когато не се движиш светът ти спира...да, точно така, твоята лична малка вселена излиза извън релси и навлиза в личните малки вселени на останалите, които се движат, и резултатът за теб е световъртеж. честито! остана без зелени хълмове, но имаш цветни петна пред очите)
правило 6: get yourself connected (към каквото и да е ти трябва да си включен, може да си част от уличните тълпи, от групата, която се събира в тях вечер, от леглото му.. може да си продължение на ръцете, част от погледа, тихо подсмръкване, зеницата на котката, финалът на песента... свържи се, няма начин да избягаш)
правило 7: сънувай ( това си е единствено лично мое правило и го следвам. когато с дни и дни в себе си усещаш топка от нерви, вечер не спиш и единствено в следобедите, когато Яворов сваля маски над главата ти и плаче, защото не е възможно Мина да остане толкова божествено невинна, успяваш да затвориш очи, всичко се нарежда там... само че май те прегръщаше някой друг, а когато те целунаха, устните бяха със съвършена форма, но наситено сини. обаче за няколко дни една стая беше цялото ти царство и принзай си, не искаше нищо по-голямо от това)
правило 8: пътувай ( колкото се може повече и колкото се може по-далеч, всеки се нуждае от моменти, в които оставя себе си далеч и по непознатите улици на тези нови градове се събира парченце по парченце)
правило 9: вярвай, в каквото ти се вярва ( примерно... безразличие не съществува, пак ще се превърна в президент на тишината, но този път и аз и земята няма да имаме нищо общо със себе си... накрая онова желание ще се изпълни по един или друг начин)
правило 1о: седем слънчеви дни са напълно достатъчни, за да се превърнеш в малка, но ефективна бомба (затова тази година ще си ги взема тези дни и ще избухна като примерни фойерверки.. преди това обаче ще оставя да разцъфтят цветята по роклята ми, обичам да гледам как се разтварят)
правило 11: обърквайте думите (тези малки гадини са за това, вдигайте бунтове и революции с тях, рушете, викайте, използвайте ги, скачайте върху тях/ с тях/ до тях... но най-вече... наистина.. искам да прочета буквената революция на някого, липсва ми, жадна съм за това усещане, искам го, даже той не успява вече!)
правило 12: има значение кой си ( всички сдухващи, принизяващи песни, високи сгради, тълпи, луди автобуси, асансьори, дупки, лабиринти лъжат - значение има и по този въпрос не се спори)
правило 13: не проспивай ( tequila sunrise, плажове, огньове, стълби, разни къщи, разни стаи, разни часове...не ги проспивай)

стана ми скучно
и глупаво ми стана
обаче съм в дъното (не, не на дъното) ... когато си hugable person се случва.
обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам!!!

за да не пробие скуката ми тялото... (би ли потърсил зад думите)

- Главата ми е празна. Главата ми е толкова празна, че сънувах, че съм въздух под налягане. Голям балон в небето, осеян с дупки.
Събудих се потънал в пот... Едва 4 часа, а алкохолът в кръвта ми (от снощи, не пия рано сутрин) е пресушил устата ми. Мога да я гледам с часове как спи до мен. Разбираш ли, целенасочена е. Тя знае какво иска, винаги знае. И никога не мърда в съня си, не бълнува.
Нейната глава не е празна.
О не, човече, моята навита пружина е тя.
А вечер е толкова спокойна... Обича да се съблича бавно, знаеш ли? И нощната ми лампа никога не я осветява. Ама никога... Още съм жаден, да.
Ще я полея цялата с вода...заради капките, човече. Искам да гледам как се стичат капките.
Утре ли? Утре ще ме отвеждат навътре във вечните бели полета. Няма начин, изгубих основателните причини за живот някъде по пътя, та най- накрая и мен ще впрегнат със задачи.
Камъни.
Ще нося камъни. Ще укрепваме Стената и ще изблъскваме това упорито море, което така или иначе ще ни залее. Аз ще чакам, но как ще го понесат те, не ми е ясно. Вкопчили са се в Стената и чувам, че всяка година я продължават все по- навътре и по- навътре. Едно време това място било просто една пясъчна дюна и имало треви.
Усети ли, че цветята изчезнаха? Онзи ден събориха и последните остатъци от ботаническата градина. Когато за пръв път видях Ина, да бе, Ина се казва, очите й бяха незабравки... нищо друго освен две незабравки. Толкова сини, човече.. удавих се в тях. И й подарих незабравки, а тя се разсмя, хвана ме за ръката и... както виждаш още съм тук. Само че моето малко чудовище носи контактни лещи, единствено смехът си е нейн. Аз знам, че този смях е Ина, обаче Ина не го знае. Тя казва, че Ина е лицето, чувствената уста, двете малки ръце, косата й, Целите ( личи си, че казва думата с главна буква). Ина ще стане издател. Тя ще надъхва. Перфектното й тяло ще продава щастие, затворено в листи и ще ухае на кокичета. Жалко, че толкова бързо ще забравят кокичетата.
А знаеш ли какво ще пласират съвършените й ръце? Идеали. Идеали на килограм и думи с тежест. Ще мачкат тези думи, усещам го. Моята дъждовна жена не вярва във въздуха. Тя е като... а бе, сещаш се... портокалите с часовников механизъм.
Свърши се със снега, братче, и дъжд няма. Но си имаме постоянна влажност на въздуха, нощ с точно времетраене. Може и луна да има. Лично аз не съм я виждал от много време.
Какво ми липсва, питаш? - Цели.
О, разбрах те. Зеленият цвят ми липсва... на поляните - да ме изпълни отново отвътре, и цъфналите череши. Едно време не слизах от черешата в двора ни и пред погледа ти - само хълмове - зелени и зелени, крещял съм от кеф.
Е не, не съм стар, на 23 съм. Но хълмовете ги няма от 10 години, последната цигара изпуших преди 5, а от 4 години сексът е рутина, убийство.
Мразя го, човече. Ина е направена за любов... обичам само капките по кожата й.
Вече е утре, нали?
Снощи Ина стегна багажа ми, а й обясних, че взимам само една книга, тя се разкрещя и си легна. Не мисля, че ще усети липсата ми. По- скоро ще я притесни дупката в графика й. Мен ме бъркат други дупки, дупки по небето. Вечер вижадам как засмукват цветовете. Водовъртежи от ярки цветове, човече, въртят се и се въртят, просто изчезват... и ми става студено, докато лежа и крещя : мен не ме е страх, мен не ме е страх. А всъщност ме е страх, ужасно, че ще се събудя и тя ще е сива, ще липсва синьото й, тихото розово, толкова топло и моите ръце... те ще са прах.. сива, слепена, твърда прах, която не усеща и се рони. Лицето ми ще е в дълбоки пукнатини и усмивка няма да има, защото устните ми няма да могат да се помръднат.
Знам, че нямам търпение. Искам да тръгна. Навътре в белия цвят. Казват, че е толкова искрящ, че заслепява, толкова вечен, че връща хармонията. И единственото, в което опира погледът, е Стената и единственото, за което мислиш, е Стената. Само че аз... аз ще виждам морето и вместо дупки, то ще владее в главата ми. Ина остава и целите й остават, редът, движението, 24те часа, годините ми, даже името.
Там всички ще носим камъни. И с тях ще укрепяме това, което е зад гърбовете ни. А с мислите си и с вълните ще го рушим и ще танцуваме в белотата върху останките му.
Някой ден морето ще ни залее.


***
аз няма да се пазя
защото просто няма от кого
все още е мил

Things don't have to be this way..Catch me on a better day

повтори по-силно, не те чух
искаш ли?! - искам да съм малка, за да се скрия в него..
да, винаги съм искала да бъда малка, за да го направя. нищо, че той е висок, висок е, човече, очите му събират целия ми небосклон и някак си не знам... успява да забави времето ми...там имаше много хора, но той пулсираше, разбираш ли, през минута някой викаше името му
нещо като тихият център е... не знам защо не забелязват, когато млъкне... адски тихо ми става, празно...колкото и да се смеем, нещо ми липсва, когато гони думите си
да, бро, всеки път се запознаваме наново и всеки път успява да ме счупи или да ме навие като пружина...над тях видях двете дъги, спомняш ли си, как ги видяхме, съвсем случайно погледна нагоре и после онова лудо пътуване, което за мен завърши с изпит и на изпита, като глупаво малко дете, каквото понякога съм, си мислих...човече, тази зала ухае на хартиени целувки за какви ти еритроцити говорим, само за хартиени целувки е тя, единствено за неговите хартиени целувки
не знам какво съм, не знам какво сме, доколко държим на себе си, изобщо държим ли, кое е неговата поза, къде започвам аз в него, ще започнем ли някога. това не трябваше ли да свърши? повтаряме думите през 365 дни и после той не помни, пък те се отпечатват в очите ми. в себе си не нося мисли, нося граници и ако разделя живота си на височини той колко височини ще има? последната най-висока ли ще да е?
тези поеми, които ми обеща ще са последната стъпка... при теб за мен всичко е поледното, но пък се водя от многоточия и краят с нас ме плаши.. не съм еднодневка
хайде, скъпи, помогни ми, спри ме, докато още може или вече не може, човече, сбърках се
столовете са огромни и потъвам в тях
улиците прекалено криви и спъват стъпките
плочките прекалено шарени - вече имам главоболие
разбираш ли, късно вечер някой път го усещаш и щом го усетиш.. говориш... или не, само ти говориш и ако някой може да те проследи ... е, той слуша, не е наясно какво слуша, но му харесва, харесва му да те слуша... защото ти му споделяш за последната граница... а това е нещото, което те отвежда.. отвежда те зад Стената, независимо колко висока е тя, с колко студени камъка е зидана, води те след нея към онова море, което се крие там и чака, чака да ни залее и небето над него е сиво, ама не сиво като сивия ти делник, а по-скоро с предусещането за буря, която най-накрая ще те разтърси... грубо в мозъка ще прелее това море и тогава, не ти завиждам, ако продължиш да го слушаш, защото ще си спомниш и когато се отвориш, мисля, че очите ти няма да издържат, ръцете ти ще хванат въздуха, за да го удушат, музиката ще те пробие.. да, тя ще направи точно това, ще се забие в теб... ще вървиш и вървиш от тук нататък в някаква топла, защитена тишина, все едно си се върнал в 9те месеца, когато си нещо много комплексно, концентрирано и неясно и после, шом чуеш първия звук... ще кажа довиждане на парченцата, които си бил
ами да, ясно е, ние сме белязани, с него сме белязани и моят белег е скрит, имам нужда от сили, разчети белега ми, имам нужда да го докоснат, за да не боли... онези безкрайни бели полета не са причина за живот, има някаква дупка в нас и не знам как по друг начин да го кажа... дупка е, нищо и ти го носиш и то те мъчи, не, обърках се, не те мъчи, просто го има и това те подлудява, и човече, да това е заради песента, обаче в момента не съм нежна, аз нежна ли съм била, можела ли съм да бъда такава, за да ми говориш за топлина?
та, трябва ми достатъчност, трябва ми моята достатъчност в теб, вземи си съмненията, махай се с тях и се върни сам..
и ако все пак не се получи.. не си се справил с пътя изглежда, съжалявам, но мен ме има...говори за красиви жени
аз съм битка
you promised me poems
Fix me now
I wish you would

ооо, за какво изобщо говоря/мрънкам?!

sing... blue silver

знам
престъпих прага
разтреперах се и за успокоение
се скрих в ъгълчетата на очите ти

три изгарящи чаши по-късно
беше толкова горещо
че въздухът лепнеше в косите ми
и за разхлада скочих в стъклата

изгорих думите върху кожата си
за да не ги забравя никога
вплетохме праха във върховете на пръстите
за да не помрачим лунната светлина

спомняш ли си някой ти каза
и ти не повярва
но запомни
гориш толкова прекрасно

че с удоволствие ще се скрия в теб през февруари
любов моя, защо ровиш в себе си
без да знаеш какво търсиш и не позволяваш
на никого да надраска перфектната ти огледална повърхност

твоите ножове не са остри
а моите целувки не изпиват до невъзможност и последната капка захар
от съвършените ти мисли
в които се спъна с досада в онази рязана вечер

скрита с такова удоволствие ...
без теб ще се въртя и въртя и въртя
защото това е,което мога
докато ти си

***
толкова по-лесно е всъщност така
толкова по-бързо
болезнено
безболезнено
без причина
ти просто потъна в кожата ми
грубо, но го направи
какво искам ли?
още от себе си
какво чувам
само музка, съжалявам
кога ще се случа
когато ме хванеш, не по-късно, не по-рано
какво правя
вятър, разбирай го както желаеш
лека нощ?
няма


не обичам снимките на тези места... но тук ще има една...не съм под теб...нарани ръбовете, ако желаеш, но не съм и не исках снимка тук!

...

ти носеше морето в себе си
аз го намерих и го пресуших
никога не съм била в дома ти
но познавам всяка каменна стъпка и
затова беше толкова лесно
да го разруша до основи
мен ме чака слънчева светлина
а ти... ти можеш да имаш всичко
ако си го пожелаеш
и няма да те следвам из електрическите
линии на напушените ти усмивки
из тънките сухожилия на
протритите думи
защото, виждаш ли, аз разруших
дома ти
и това ми е достатъчно
няма да усещам как
вървиш към мен със себе си
под ръка
удвоен дубликат на остаряла сянка
пиян ъгъл
сбъркал своите 9о градуса
разбираш ли, когато си влюбен
ще те накарам да светиш,
както не си светил никога досега
извън себе си
извън очертанията на устните
скулите,
извън парченцата, разпръснат
из дима на всяка една моя цигара
виждаш ли, разруших дома ти
насъсках ръбовете срещу теб
подлудих котката
скрих я в зениците
и се смях
една минута по –дълго над теб
за една минута повече улових
слънчевия прах над горната ти устна
спуснах ръце по пътищата след извивката
на ключицата
за минута повече не бях натрапник
и всичко беше мое
след това просто разруших дома ти.
знам какво мога да причиня на нощите ти
и ще го направя с упование
в онази подла сила на болката,
която никой не признава
аз просто гледам и виждам
това, от което се нуждая
спъвам се в теб на всяка крачка
откривам теб във всеки скучен ред,
защото, нека си призная,
когато разруших дома ти
белязах с теб
всяка моя индигова клетка!

Сега единствено искам да забравя пЪк в приближаващото Утре треперя от възможността да не те видя! (мразя тази моя слабост до самото ми дъно, но без нея не си струва да чакам да отворя очи)
Колко много ми се плаче...

...

разположен по средата на зениците ни е всеки един твой или мой страх, всяко едно желание, всяка една малка промяна, настроение
много неща се събират на върха на една толкова малка точица
омръзна ми да се опитвам да ги откривам или поставям на различно място след като те си се крият точно там и никъде другаде
след днес ясно защо
Спаси ме от скучен делник,
остани с мен - в понеделник
може да причини такива неразбории в нечии подреден ред
и по-добре!
да следваш план-графикът си е скучно!
монотонно
сиво
безинтересно
тясно
разнообразие - само така мога да дишам и
Без теб на тишината съм президент.
Без дъх ще остана да празнуваме
пребродих целия град, изтанцувах всички улици, изтърках всичките си обувки, изгубих се из всяка сянка, чух всички разговори, забравих всички думи, не разбрах нито един жест, подадох всяка една усмивка
ляляляля
Един мой глупав ден
ха!
не се спънах нито веднъж, защото избягах от всяка една уста,превърната в тънка линия... и защо ми се струва, че целият ни град е залят от гларуси...вечер при облачно време се виждат само техните криле и светлините от пристанището...а прозорците са големи, почти липсвам и как да пиша съчинение за важната роля на някого си някъде си или върху някого си, като единствените, които ми влияят сега са птиците
4оо години
толкова много време
Красиво е като любовна сцена

Менелай преследваше Парис за красотата, която не спаси света

"когато се събуждаме
от тропота по покрива
на разпилени лунни семена
и гмурваме се по-дълбоко
в невидимите имена
опитай с малко нежност", скъпа, защото
"лицето ти е сипкаво
отлято от копринена надежда е лицето ти"
и
не мога да спя, не мога да спра, не искам
може и да те има, може и да те няма
но аз те нося в себе си, защото обичам моите илюзии
може да ме обличаш във ванилия
под белия прах все още съм аз
и не искам да знам
аз усещам
и ще правя каквото поискам, защото не руша
защото не използвам една вещ за връзка, защото не се правя, че ме интересува
аз съм просто въртящи се колела без спирачка и ти се махна от пътя ми
местата, които обичаме влизат в нас
е, аз дишам с онзи град... заедно с терасите, музиката, шумовете, многото хора, тъмнината, заедно с мен в леглото
очертанията ми са отпечатани на стените в моя ум
обичам самотните вечери, в които говоря само със себе си, тогава се разбирам най-добре и нямам нужда от поучения
повече няма да ти казвам какъв си, защото ти Беше такъв в мен. а аз още съм специална
не
не
и не
нищо не е ограбено от дните ми
нищо не си е заминало
нищо не се е изгубило
убиваш ми и то много
вземи своето очакване, вземи си думите, вземи си вечерите и идеите, които искаш да си, но не си и ме остави да
спя
спя
спя
защото не съм сянка... защото ще бъда и защото съм
защото битката, която водя всеки ден, е толкова позитивна, колкото могат да бъдат устните ми след целувка
защото делниците ми са хубави
липсват неудобни ръбове
и тази вечер няма да съм моно
нямам граници и се бунтувам по всякакъв възможен начин на наложените скуки, ограничения, схеми, щастия, нещастия

Maybe you’re better off this way
bored

когато видиш, не... когато почувстваш колко далеч от себе си съм... не посягай, дори не се опитвай да ми говориш
не присядай до мен
не ме успокоявай
остави ме да съзнавам, че горча като хапчетата, които мразя
остави ме да съм сама
остави ме нямам нищо общо със земята
остави ме да усещам нещата, които отричам
това насторение е ново и в него сега е уютно
не ме интересува, че разбираш (въпреки че е точно обратното, който и да си пука ми разбираш ли, или не), това е моята бoрба и тя е специална, защото е моя
не ме интересува, че се повтарям
не ме интересува, че те изкушавам
че се изкушавам
че разрушавам връзките или че ще го направя
успокоения няма
днес те са дефицит
вместо това ви предлагам вятър и много облаци
предлагам ви мъгла, по-злобна и от 1оо те чудовища под леглото ми, по-бърза от скоростта, с която се спускаш...
Well a son's gonna rise in a mile
In a mile
In a mile
You'll be feeling fine
нещата не можеха, не могат и няма да могат да бъдат различни (може би и не трябва!)
дори и след 1оо години самота дъждът все още ще вали
и от най-високота точка на моста ще се виждат медузите, които урочасаха морето и мен
черни дупки в небето... въжетата, с които ни връзват са силни, топли, меки, без възли, червени, стегнати, специални, man they save me, като струни, не разрязват... свистят
моля, изчакайте, докато това отмине
по средата на мрака имам нужда от още въздух
не виждате ли... имаме война да водим!

hYdroplane

знам как изглежда лицето зад думите
знам
но то няма никаква идея кой ги движи в изречение
ти си перфектната дрога
без теб и с теб всичко се разпада
аз съм перфектната дрога
в движение слънцето обещава поеми
ние бяхме перфектните мечтатели
затова се разминаваме толкова лесно
не съм родена в път... забравям, че имам рожден ден
събуждала съм се в толкова сутрини, че единственото, което ми е ясно, гласи:
'първа беше котката, за да е най - първа'
не ми се спира
спра ли - знам какво ще се случи утре в 17:30
стаята с летните юнски дни и шумни птици ще се свие до обикновено 'да' и също толково обикновено 'не'
спра ли - ще бъда зад всеки ъгъл в роклята, поръбена с отровни шевове - само за да може да ме събираш удобно в шепи
пътят е в мен
магистралите, слънчеви, но сега не прашни, дишат в кръвта ми
на задната седалка виждам себе си... след минута ще изгреем
ние бяхме перфектната дрога
sad air?... може би
но heaven's waiting... без агресия
мен не ме е страх