пускам си я аз:

!

news from nowhere (bla bla bla)

няма я цели седмици
и в нощите
само лятната жега
на вълни приижда
сякаш сресала косите й
се опитва на нея да ухае
да проникне във очите й
мене да излъже

аз познавам шоколада
на ръцете й
сладката извивка
на краката й
до колене потънал съм
в смеха й
\'тя за мен
е карамфил и канела\'

няма я цели седмици
земята дано да изсъхне
без нея
не усещам времето
и измервам само приливите
на гладните им погледи

нея я няма
казвам ви,
няма я цели седмици
затворена в шушулките канела
в солта на вълните
във въздишките по устните

няма я нея
няма я
остана някъде под сърцето


не е лесно да не дадеш да се разочароваш... даже и когато толкова упорито се опитваш да не го разрешиш... понякога никак не се справям с въображението си, с идеите да направим това и онова.. да покажа това, да накарам да усетиш онова... затова, когато падаш, падаш отвисоко.. има си и добра страна, само че сега е малко тъмно и не я виждам
damn it

...

ukei then
once upon a time ma man was...
като музиката ми в момента и беше съвсем лесно да кажа 'чуй т'ва' (тогава говорех така и колкото по- бързо изговаряхме думите, толкова по- добре)

това всичкото е един порив, порив да излезе навън, да не остане вътре... като онзиденшното-не-отивай-там, което никой не послуша и после онова строгото 'не влизай в морето'...
обаче как да не се влезе, като ни се заканва дъжд, разпъвали сме палатка и сме чакали цяла вечност да се потопим и точно тогава 'земята няма нищо обшо с мен', а после под теб няма дъно, няма бряг, няма небе, само вълни, които идват и идват и някой зад теб, който те бута напред, а той остава зад теб и глупавата мисъл, че е наистина уморително да се бориш да останеш на едно място, толкова много искайки да усетиш поне малко пясък под себе си и да се измъкне другия, защото после изобщо как ще гледаш някого в очите.. и Маргото на плажа без дъх и по дяволите, наистина е толкова невъзможно да се пребориш с водата, че ми е чудно още как сме тук.. пак и пак и никакъв бряг, само много вода, много солена, в устата и в дробовете и наистина е като по филмите, само малко повече боли и малко много повече те е страх... а всичко останало е на един кратък бяг разстояние.. би било безкрайно глупаво и ужасно в същото време
та тази вечер там пият за теб
утре (на 3тия ден) ще се появи шоколад под някое забравено от всички дърво, защото така трябва

и всичко това, защото
once upon a time ma man
беше като мен и не слушаше нищо и никого

и сигурно бих се извинила, ако видя очите ти или бих се опитала да... обаче думите остават в гърлото, защото понякога нямам силата да зачекна темата, да настоявам за нея и мога само да звуча тихо по телефона и да се чудя къде отиде способността ми да се смея и дали не обвързвам/завързвам нещата, само защото не мога и не искам да знам, че в действителност хората не могат да се борят
глупости
просто ми трябва рамо, на което да се облегна и глас, който ми казва, че не може иначе и знае, че този път какво казват другите няма значение... ние..ние.. ние ще се справим.. спомням си те в малкото слънчево петно... и тъй като е така, трябва да ... имашотчайващадълбокаистинскатежкатвояживануждаотменсега!

о, Габриела, карамфил и канела, искам твоя щастлив завършек в мен... защото
така трябва

...

в тъжния час на залеза
жегата се стича на капки
по пръстите ми
и всичко е разтегливо до безкрайност
минутите лениво се движат
из въздуха
.
в една стая два дни
се борят за живот
а е горещо
толкова горещо,
че забравям преди да е
изтекъл момента
и
няма нищо по- абсурдно
от човек
потопен в топлина
самичък
или не
само със солта по тялото му
.
такива дни
съществуват
за да прегръщаш
да се губиш
и да не е ясно
къде свършваш ти
и къде, по дяволите почва
другия
.
а е горещо
толкова горещо
че леглото е пустиня
и онези устни там са
мираж,
до който никога няма да стигнеш
мъчи те една жажда
но не за вода
и за време
а за целувка,
събрала в себе си всички
дъждове на света
небесните океани
моретата, будили
откриватели през всичките тези векове
.
а е горещо
толкова горещо...
че в тъжния час на залеза
няма нищо по- самотно
от онзи единствен човек там
изгубен сред завивките.

и онзи мъж пее ... These feelings won't go away... обаче му е пределно ясно, че ще го направят и пее за тях, уплашен, че знае и сякаш да го отдалечи, но... когато си само толкова малък и сградите толкова високи, е трудно да се справиш
и когато дните се влачат, ама наистина влачат и говориш само, за да ги забързаш, да стигнеш донякъде (но докъде не е ясно) и изобщо уж всичко трябва да е ок, пък то... малка обърквация
няма значение дали е август или септември... разликата е единствено в 'р'-тата
още е дрезгаво от четвъртък сутрините, когато бяхме трима и когато чакахме и трябваше само another one, за да е мечтаната сутрин с изгрев над стари къщи и път пред краката
и после.. после се превърна в любим израз с усещане за бъдеще време, защото то е само несънувано още минало, а сега е по средата
не искам да става, както другите казват
скрий я някъде тази реалност
под леглото
като таласъм от детските кошмари
те вече не са страшни
и ти казвам (на кого ли изобщо).. тъжно ми е.. малко ми е страшно.. в моята си глава всичко е важно и последно, тази дума тежи повече от тонове камънак и затрупва и паузите и.. не се дръж така, сякаш всичко, което казваш, е важното за теб наистина.. не и ако няма да се справиш
думите минават през каквито и да било разкъсани мрежи
големите нараняват
малките понякога принизяват

...

Damn my situation and the games I have to play,
With all the things caught in my mind,
Damn my education I cant find the words to say,
With all the things caught in my mind


oasis

и после

e.m.

she's a nowhere girl ( и понякога се чувствам така)

като кукла на конци
едната ръка първо
после другата
и небето е в краката ми
виждам лицето ти през процепите
синева
усмихнато
не, ухилено
отварям уста
( тя е с малки малки пантички )
и се опитвам да говоря
държиш ключа
между зъбите си
прекалено зает да дърпаш конците
отпускане на раменете
падам на колене
и облаците служат
като наколенки
вместо кръв
слама
глава на земята.. каква ти земя
небе
моето небе под твоите ръце
моите действия в твоята
глава
дъхът ми е трева
много зелена
много увиваща
искам да спъвам всяка твоя крачка
заслужаваш го
скрий се под камъка,
от който излезе
и ми позволи да прережа връзките
те вече не ми
трябват
не ти трябват
не можеш да бъдеш кукловод
палячо такъв
кукловоди са само хората
с усмивки в очите
и сълзи,
стичащи се по брадичката
с прорязани от връвите
ръце
и разранени бузи
устни
нападнати от калинки ( уж носят щастие)
и мимове
и въздух, тонове въздух
кукловоди
оплетени в приказки
и корени.

и още една

pleasure
back to you

suppose I never, ever let you kiss me so sweet and so soft

I never loved nobody fully
Always one foot on the ground
And by protecting my heart truly
I got lost in the sounds
I hear in my mind
All of these voices
I hear in my mind all these words
I hear in my mind all this music

And it breaks my heart
And it breaks my heart
And it breaks my heart
when it breaks my heart

Suppose I never, ever met you
Suppose we never fell in love
Suppose I never, ever let you kiss me so sweet and so soft
Suppose I never, ever saw you
Suppose you never, ever called
Suppose I kept on singing love songs just to break my own fall
Just to break my fall
Just to break my fall
Just to break my fall
Break my fall
Break my fall

All my friends say that of course it's gonna get better
Gonna get better
Better better better better better better better



I never loved nobody fully
Always one foot on the ground
And by protecting my heart truly
I got lost
In the sounds
I hear in my mind
All these voices
I hear in my mind all these words
I hear in my mind
All of this music
And it breaks my heart
And It breaks my heart

I hear in my mind
All of these voices
I hear in my mind all these words
I hear in my mind
All of this music
And it breaks my heart
And it breaks my heart
and It Breaks my Heart
when it Breaks my heart
but it breaks my heart
when it breaks my heart
breaks my heart
and it breaks my heart
and it breaks my heart
and it breaks my heart
and it breaks my heart

и нещо, което те кара да се чувстваш по- добре...

angry

...

всичко изглежда добре
о, на повърхността всичко изглежда добре
разни хора идват
разни хора си отиват
вали дъжд
и морето после се слива с небето, виждам само малък отблясък от ръката му, докато се потапя във водата
така нещата винаги ще изглеждат добре, разбираш ли
водим малки разговори
много малки кратки разговори, а после.. има хиляди неща, които искам да кажа
хиляди оправдания, за да не го направя
много хора около мен
смущения по линията
сега не е моментът
работа
моите гости
този смях не е за мен
за никого не е
и понеже водим много и малки разговори, после ми става горчиво
не ми е достатъчно
и аз искам още
цял ден едно име на върха на езика, за да разкарам тия мили жестове далече от мен и никой нищо не разбира
цели дни едно име на върха на езика, за да се усети и нищо.. от никъде нищо
и понеже заради малките разговори се чувствам недостатъчно (да знаех, че така ще стане)... ще се боря (" аз съм най- невинната ти битка" деси) и кой знае... може и да се получи нещо... цяло
поне един път
този път
цели четири падащи звезди над мен в смокини
морти танцува
а на мен морето ми е до колене и не съм там, а някъде сред вълните
не съм там
на повърхността всичко изглежда добре, но...
запълни дупката, чуваш ли
вали
и след дъжда...

през октомврийските земи

"...- Дали съм от вас или с вас? - отвърна призрачният пътник. - А вие какво сте, или ние, или нас? Може ли да се назове? Има ли форма? Каква е околната му среда? Рода ли сме с есенните дъждове? От мочурливи блата ли израстваме? Приличаме ли си със здрачните мъгли? Дали пълзим, или тичаме? Сенки върху разрушена стена ли сме? Или прашинки, изкихани от надгробни статуи на ангели със счупени криле? Дали висим, летим или се гърчим в октомврийска ектоплазма? Или сме стъпки, чути, за да се събудим и ударим черепи в заковани с пирони капаци? Може би сме туптене на сърце, стиснато в лапа, пръсти или зъби? Нашите братовчеди изтъкават ли живота си като онова същество, което виси на шията на момчето? - Той посочи с ръка.
Арах в мрачно мълчание заразвива макарата на паяжината си жлеза.
- С това ли се гушим? - Ново посочване.
Мишока изчезна под елека на Тимоти.
- Безшумно ли се движим? Там?
Ануба се почеса в крака на момчето...."
Рей Бредбъри
От прахта родени

...

в такива вечери.. малко, ама съвсем малко
лекичко и на пръсти
ми липсва онзи човек, който можеше с думи да ме събуди
с дъждовете и хлада през лятото
и с думите му
просто думите в ритъм.. стихчета...

ТиНеСи, добре дошла отново..

гледай ме как се отдалечавам, ТиНеСи
докато вятърът в
небето гони облаци
докато рибите пеят за солта
по кожата
която Не убива желанията
гледай ме как се отдалечавам
крайчеца на синята ми
рокля
остава в очите ти,
но аз избледнявам и няма
сила, която да накара ръцете ти
да ме спрат
първо ще се разтвори
гласът... тон по тон
дума по дума
ще се закача на всяко дърво,
за да намuрa нова утеха за думите
после лицето ще изчезва
през седмиците
ще гони понеделник
ще целува събота,
но твоите седмици просто ще пропъди
ще се свива в ръцете на дните
устните ще мъркат
но никога повече
никога вече
няма да се затварят до твоите
и от това боли така
сякаш окончателността се разхожда по покривите
за да търси сънищата ми
да ги хване и спре по пътя
им към небето
боли веднъж и завинаги
защото веднъж и завинаги съм такава.


мн ми се иска да се скрия някъде

...

"Никога привързаността ни към другите не е толкова силна, колкото в момента, когато ги губим.", казва Г. Господинов и заради това като Остава искам да кажа "научи ме да живея тук", хм?
щото нещо не се получава
The Cure и тяхната Lovesong не правят нещата по- лесни, ама никак :(..

bla bla bla

щрак
щрак
щрак
щракат ръцете й по лицето ми
рисуват устни
очи
нос
една малка уста
пълна луна
пълнолуние в небето
щрак
щрак
щрак
хващам ръцете й
играя на рулетка
с думите й
с теб съм
без теб съм
аз
аз съм
с теб
без теб

не знам

имам само погледа ти
клъц
разхожда се по тялото ми
вместо крачето
върхове на ножица
пътят й е
кървав
кървав път по ръката
ми
аз

не знам

искам да те няма
искам да те има
един поглед
две думи
и нощта е към края си
ще мислим после
сега
е пустиня
навсякъде

ръцете ми
няма ги ръцете
само една дупка
дълбока
дупка
на мястото на лицето ми
на мястото на лицето ти
дупка

халтав глас
липсваш ми
едно такова
убиващо ми липсваш
изгубено
та чак не мога
да се върна отново в себе си

не знам

липсваш ми
още сега
още тук
не после,
чуваш ли
сега

не знам

но спри да ме рисуваш

щрак
щрак
щрак

няма ги ръцете

липсваш ми


сезонът, в който искам да крещя с цяло гърло, ама много, пък викам само в себе си, започна
не искам да казвам нищо грозно :(

...

ще му се не види, колко много ТиНеСи-та станаха вече
едва сега се сещам, че ТиНеСи звучи като Тенеси
само че моята ТиНеСи никога не е ходила в Тенеси горкичката... никога не е напускала главата ми, да не говорим, че си няма собствено тяло даже
тя си е една цяла гатанка, гатанка, гатанка
yeah
i think it's gonna rain when i die и освен това pearl jam и last kiss и грънджА го има още
и.и.и.и.и.и.и.
ще порастна,
когато ТиНеСи отреже косата си
и небето
се продъни
от опитите й
да прегърне света с ръцете си,
защото един човек
не може да събере в себе си
праха по земята
праха в дробовете ни
и да пришие сенките ни
отново към облаците
на които принадлежат
сега се влачат
бавно
с безцветните си тънки нозе
и тъпчат
цветятя на смеха й
вкопават ги
и сякаш не е имало нищо
друго
освен дим и мъгла
изчезна зеленото
на очите ни
няма зелено
нямам глас да викна
и да спра
тишината по устните ти
ТиНеСи,
нали обичаше портокали
дай ми влага,
за да мога
да преборя страха си
да преплувам моретата
и после да изгладя ръбовете си
да подредя косата
да извадя мислите
на слънце
(ако слънцето игрее някога отново
нали три пъти се обърна снощи,
докато ти спеше)
та
когато стигнат до теб
да са резенчета лимон
а не както при мен
валежни парчета космос
без посока
без път
без нищо да знаят
и нищо да са
ТиНеСи пресуши
корена на този гняв
хвърли го надалече,
моля те,
прави се, че не го е имало никога,
защото е по- силен от мен
от очертанията на малкото ми
тяло
и нито луната, нито звездите
могат да го спрат
да не изригне
само твоите тънки пръсти
са веригите за него
и мен
когато губим чертите на човешкото
си лице
и сме див звяр
в едно...
ТиНеСи
подай ми ръка с усмивка.
няма да хапя


сладките сърца са си загуба на време, разхищение, разпущение и така нататък и така нататък.. още плюсове към перфектното ми момче - лош поглед, един, два, три татуса и цигарата е продължение на ръката.
няма да спирам на едно място.

...

някой да не е чувал тази песен?
още?
ха, отпреди няколко лета...
и още нещо

"Не знам как ще свърши всичко това, но ето, вече съм по-добре. Взимам противоречиви решения, без да се обвинявам в предателство. Ям здравословно, без да се чувствам зряла и сдала багажа. Правя съботни глупости, без да се шашкам, че ми е станало навик.
Постигнах невъзможното, пичове. Като Царя в Алиса, този с двамата вестоносци за всяко послание - един за идване, друг за отиване. Постигнах анализа.
Отиват и идват, обаче не знам докога.
Луис Карол задава уместен въпрос върху темата. Важният изследовател на Аз-а завършва Алиса така:
"Все пак, как мислите, КОЙ всъщност сънува ТОВА?"

И тъпото е, че май дори не съм Аз."
И.Г.

има време за война, нали така казва...

...

на 21на, а две и едно е три
после имам господин Никой на гости в главата си и той седи на високия стол зад бара и следи с присвити очи какво говоря и как го говоря
наклоня ли главата си наляво се надига буря и отвсякъде изскачат малки буболечки, които щъкат и щъкат и искат да крещят с тънките си буболечешки гласове 'какво правиш, момиче' и им казвам 'троша си главата, вие нищо не знаете, не го познавате, не го познаваме, познавам го малко по малко и то е като ураган и студ в аляска и имам нужда, за да знам, че има още какво да се случва, но знам и за големия въпрос и той ме плаши, защото искам да направи нещо голямо, ама как да го бутна и себе си да бутна от ръба към нещото Хубаво, чувате ли, троша си главата!'
накланям я надясно и буболечките изчезват, а на тяхно място има пушек и дим и един черен силует с дълга коса и една тънка усмивка окачва хиляди песни по себе си, избиря няколко и ги пуска и ми казва 'текстовете са един твой ден, музиката е въздухът,прави си сметка, не се шегувам'
не искам никога отнова да стъпвам на земята
животът там е на хиляди часа разстояние
и превключвам в роли
взлизам в разни хора
не съм научена да си тръгвам
казвам най- измъченото довиждане и гледам как чашата несигурно се клати в ръката му
после всички са назад, а ние вървим ли вървим
луната е резен лимон
обесен на небето
а звездите се смеят
като най- големите глупачето
на смъртта на светлината й
приспиват ме ранни птици.. искам да кажа, че всичко при теб е толкова обърканокрайнопоследнонеобратимосамотноурбанистичнокосмополитноотчуждено
самотноювлюбеностудено,
че ме побиват тръпки, тръпки, тръпки и не искам да си тръгвам, да спирам
а после става светло
онази песен е в главата ми
never let me down, чуваш ли!