става традиция да се връщам в дни, които отдавна вече липсват
или са се случвали веднъж
и след това са оставяли усещането за тънка вечер
с много възможности
най-вече със смях

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'

надолу по дървената пътечка аз 'припкам'
каза го с тих смях
в дъното се чуваше започващият Metropolis
а нощта, примесена с деня беше пясъчно-безбрежна
и аз не припках
аз бягах
и не бягах от него, от тях, от себе си
бягах, за да остана там
напред и после обратно
удължаваш, доколкото ти позволява радостта
компромис с теб за чувство на безвремие

слънце, което след залез се крие в пясъка
след толкова много часове все още е гъделичкащо - топъл
стоях си със затворени очи и наоколо се радваха на Tracy Chapman
ухаеше на сладки бонбони, нетърпение, горещина и много щастливи усмивки,
които ловят моментите, а не ги изпускат
на задържани часове,
защото тогава можехме много неща
и ни чакаха много пътища
през спуснатите клепачи прониква все пак малко празнична, шумна светлина
чуваш затварящите магазини и пред теб е целият смях,
който се събира в малкото ти, дребно, много живо тяло

да стоиш на едно място е недопустимо
да не се усмихваш е недопустимо
да не усещаш сладостта в този глас е недопустимо!

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'


п.п.
Милена не се смей
освен с добро

и все пак вестоносецът... можеше да усети

ще бъде някога
смехът ти в моето
днес, а дотогава
ще живее скучното сега
само, моля те,
не му позволявай
да остава във вчера


след курс с бели листи - улица с край градина
и от къща, цялата в сиво с привкус на небрежни летни следобеди, някой обещаваше на висок глас lights will guide you home... and i will try to fix you (нежно и много близко) и от отворените прозорци думите се нареждаха във въздуха, така че да го оцветят и да носят заряда на онзи различен, жив ритъм, който чака в изреченията на счупения вик и който ще увлича друг.

защото обективно погледнато днес беше денят с проблематичните въпроси за:

• желани пътувания, които очите виждат... но ръцете не могат да докоснат
• морета, които преливат извън думите
• ароматно сладко от бодливи малини и залези над стари врати от ябълкови дървета
• уловен в чадърите вятър от затварящи се мигли и безвремието на ваканции от 6о секунди
• хората, които носят 'вкъщи' в себе си и никога не губят пътеката между завоите, и с радостта, отпечатана по извивките на лицата, не затварят летата в бутилки
• способността цялото ти небе да се събере в един човек и да няма нужда от други граници

играта на самостоятелни асоциации заплита все повече и повече идеята, че собственият ни хаос е същество с очертания, които излизат извън нашите, но не се губят

знаех, че частите съвпадат

но видях как се разпръскват.

опитват се да възпитават чувство за ред
да ти обясняват, че не можеш да бъдеш моделиран
че не можеш да бъдеш приготвен, внимателно създаден за друг
че сам избираш себе си
че тънките линии, които те държат цял са много здрави, въпреки привидната им крехкост
че да гледаш напред и да знаеш, че няма да се спънеш е нещо разбираемо, но че то НЕ трябва да се приема за даденост
че множеството избори очертават окончателно пътя, който се извива според собствените ти представи в рамка
че чувството за споделен и завърнал се ден е остатък от мъгливите облаци, които някога си бил и че то не се вписва в общата картина на улегнал, твърд поглед
че заедно с дръпнатите завеси и закритите прозорци, светнатите лампи и чувството, че червеното вече не ти отива идват кротките вечери на омръзналото ми НЕочакване
а аз казвам, че :
.снимките все още пазят заредените спомени, готови да избухнат
.пътят никога не е окончателно избран, оформен и създаден
.началото на радостта се крие в събуждането за деня
.онези, забравените дракони пак ще танцуват и ще оставят зад себе си реално разрушение и живи усмивки на движещо се разнообразие с вкус на приключения и слава
.онзи зимен следобед с меденки и сняг, аромат на мандарини и приближаващи празници, с не толкова щастливо, но уютно и сърдечно изпращане ще се повтори пак, но този път по-топъл и по-познат
.странните аромати водят живота след себе си и му разказват приказки, а той ги сънува.

След весела Му Трябва Малко надежда

няма вече песимистично малко човече
то порастна голямо

резенчетата в постелятата спряха да ухаят
когато изпозлваш една възможност
прекалено често, тя губи желание
да я опитваш вечер и на зазоряване

ако мога да увличам
оптимизмът ми ще бъде лимон,
разчертан из миглите
с дъх на цигара

в онази кутийка цялата съм аз
собственоръчно изгладена,
ясно очертана, с червен шал са вързани очите...
прилежно моделирана

циничен оптимизъм с моите очи
ще гледа към моето лице
а ще слуша с неговите уши

шибано

сериозно
тази година трябваше да я застопоря
да е превъртя
изоставя
надбягам
пребия до всеки един глупав, празен ден
да бъда съвсем друга
да познавам съвсем други хора
да говоря съвсем други неща
да имам съвсем други разбирания

пукнатините на моята тераса са толкова тънки, че вятърът минава на струйки през тях
човек се спъва в мрежата
и висулките от миди са не на място, също като мен
нека някой да пее това, което аз искам да чуя

загубено е
стават неща, които не трябва да стават, не бива да стават така...блъскат зад клепачите ми упорито
и много изнервящо

ако мразя нещо, то е да губя някого
ей така, без да мога да кажа нещо
и си стоя по средата, безучастно и много безсилно
и гневно... на мен си най-вече

все едно съм чакала цяла една година, за да излея цялата плетеница от обърквания, сбърквания, изпадания и откъсвания, скъсвания, прекъсвания и се връщат сега, наведнъж, като дъждовете

лично ли?
вече няма нищо лично
нито увличащо, няма интересни интонации, произношения на чудни думи, няма сънливи тераси, нито спокойни следобеди
няма тънки первази, нито промъкващо се очакване
липсват скъсани билети за нови пътища, липсва привкусът на есенно небе, наситен въздух, липса тръпката от близостта с ръба... какво говоря, липсва самият ръб

няма нищо лично
има липса на контакт
нормален, разбираем
липсва ми контактът, онзи нормалният, близкият, много хубавият тих контакт

...
хората били многоточия
многоточията не са хора

напоследък идеята за маска ми е влязла в ума и не ме пуска
сънувам маски,восъчни и порцеланови, толкова гладки, че дъхът ми се плъзга по лъскавата им, топла повърхност и следвам очи, много дълбоки, които откриват нови посоки
тънки устни с иронични бръчици или от смях - аха-аха да проговорят
и карнавални улици, с наситени аромати на портокали и подправки, на стипчиви ябълки и сладки ягоди, на много хора и прашни облаци, балкони с цъфнали цветя, оживление както никога досега, като за последно, прощално
а всъщност...
има нещо в идеята да си направя въображаемо лице, много красиво и много нежно, толкова спокойно, колкото моето никога не е било и няма да бъде
зад което ще се крия много сигурна и много уверена, че аз съм маската, а не че тя е мен... че аз й вдъхвам живот, а не тя на мен...защото аз определям нейните чувства, на нея оставям единствено свободата да реши как да бъдат изразени
тя може да си позволи всичко, което не ми е разрешено - да си играе със светлосенките, да ги улавя и блести заедно с тях, да бъде топла или студена, само че ще си остане винаги бледа... ще се преживее
нежна, обаче, държа да бъде - и студена, тъй като искам да я затоплям с моя дъх, за да получи нещо от мен, доколкото има какво да се вземе и което да може да... запълни очертанията на една маска.

не ти ли убива
тихата му, кротка
усмивка?-
изсмукваща
срещите с вчера, днес
и утре
поради замлъкнало
разминаване с банални пътища

не те ли дразнят
шепнещите му
погледи?-
като смънцето
в залез
с разширени от
наркотика зеници
се спъваш
в бълнуванията на будните

не те ли побъркват
лепнещите докосвания
на треперещи сънища
и неудобната
позиция на котка
в дъното на очите.
търсиш в тихите им,
кротки усмивки
топли срещи със самотата на ръцете си.

.с.п.

обичах септември
не обичам септември
събуждам се всеки ден и това изскача от замъглените ми сънища
ставам, поглеждам през прозореца и висулката от миди пее на терасата 'не обичам септември, не обичам септември'
в хола, през големите слънчеви прозорци лятото, сега влиза единствено мъгла
влаковете отнасят туристите и колелетата бумтят ' не обичам септември, обичах септември, не обичам септември...'
никак не е спокойно и мирно в моето септемврийско кътче
не е без сълзи, не е без граници и светът не е мой, не е мой, не е мой
не мога да спра времето
безпричинната меланхолия на улиците ме води бавно към отдалечаващия се близък приятел, който ми липсва, липсва, липсва
липсва ми толкова много, че виждам сянката му да върви до мен, тихо и настойчиво
прахът покрива кестените на бюрото, които - миналогодишни, са забравили как трябва да искрят есента и погълнали цяла една година, горчиво се цупят
въртя се в кръг и всяко ново начало е добре забравено старо
сепвам се, понеже достъпът до тази част от мен е забранен
вратата е без ключ
и ключът е сух, трошлив и е изгубил всякакъв аромат
а него го няма, той е липсващ
и липсват страниците
които водят нататък към долната Мен
която знае и може
да отоври онази врата
която извежда към зимната му самотна цигара и вечерите край реката
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
някой каза, че това е месецът на започващото очакване на чувства и усещания, които никога не се връщат, които свършват, оставят те тръпнещ и негодуващ и с един финален, но категорично окончателен трясък се разтапят
и аз съм изпадаща
изпадаща
изпадаща
i want him back
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември

колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмеримо
с далечината на думите.
те все пак не сложиха края.

погледите -
(изпращах из цялата стая)
не уловиха звуците от пръстите,
но в мрежата от мисли
вечер
все още ехтят ударите
и тънкият мирис
на наситен въздух
ме гони из завивките.

колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмериммо
със силата на желанието.
не позволи да деля него с теб.

teardrop on the fire..

четат ме
искам да чета
предстоящото дълго сбогуване не ми се нрави, при все че вечер сънувам извивките на пътя
магистралата е потискащо скуча и еднообразна
напеченият асфалт забива жегата точно в очите
и ми се пътува
пътува
пътува
тези дни, в които нетърпението се вкопчва в мислите, трябва да свършат
а какво има след това не желая да знам
не получавам смисъла на думите
или аз бягам от него, или той - от мен
не получавам думи
мисля, че ще пиша после
и дано си намеря оптимистичната чаша, защото ми липсва

не може да спи
и аз не мога
той спи ли?

затишие пред буря

две резенчета лале в постелята

припознавам се
постоянно
всеки ден
в хората
в лицата
в дните
дори в музиката
въпреки че знам
и ако се припозная в себе си
то ще е добре
защото ще открия още едно копие
в чиито ръце няма да оставя лалетата
набрани вечерта
преди да бъдат превърнати в сухи резени
от неговите устни

включи се в перманентното припознаване
припознай дъжда
който това лято не спира да ме залива
изчакай полунощ
и в белите листи постави пробягай последния километър
отрицание не ти трябва
освен ако няма да отричаш себе си
нито ще се спъваш в нахални камъчета
когато прекрачиш завивките

три е щастливо число
желание в извор
дано

ДЕЛЬФИН - Весна

ние непременно ще се срещнем
(чуваш ли ме?
сбогом...)
там, където отивам, Весна
знам, че можеш да ме намериш
не оставай сама

преведох я... от руски оО
може и да не звучи запомнящо се...обаче... тази музика!

тези праволинейни дни ще ме довършат и надявам се после ще са доволни
ако не го направят те, ще го направя аз
или задънените разговори
днес бях изнасилвач, убиец, лекар, полицай
всичко в едно
и абсолютно нищо
i can't stand the rain
обаче изобщо не е вярно
не мога да понасям единичното легло, което не е двойно
макар че каза... в двойно било по-зле
и по дяволите този срам, който снощи ме нападна на терасата и ме държа дълго след като беше пожелана леката нощ
и сухите очи (не бяха сухи, лъжа!)
и желанието да съм в прехвърчащите коли
хей
работа
неудобство
разстояние
желание
неясно
сложно
вестоносец, който прави сутринта борбена
аз съм хубава, когато съм изморена
въпреки че няма значение
вечната комбинация - 2 и период на затишие
питах ли дали четеш
ако не съм, питам - четеш ли?
разбираш ли?
Писмо в 2 вечерта пред входа и една забравена година с променени мнения
отнякъде миришеше на къпини
странно въображение
може ли след 365 дни леглото ми да е двойно и с компания?
а аз - самостоятелна и този път с посока?
идеите ми за спомени са като очите на пристанището
светят адски ярко...вечер
затова пък боровете компенсират... мен
ако съм компенсация ще компенсирам него
ако съм прозорец бих желала да ме счупят...качествено
а не парче по парче
в горещината преди буря потта е сладка, а звуците сякаш се движат мЪрзеливо
капките падат по затопления асфалт и почти виждам дъха му по кожата си
скочих, радвам се за което, не него трябваше да усещам
сухите цветя пазят упорито
а мълчанието ражда начало
вестоносецът ми липсва

филмите, с които ни замерват

животът не се измерва с това, измерва с онова...
изобщо той имерва ли се с нещо?
триъгълните табуретки са създадени, за да падаш от тях, освен ако не си стабилно стъпил на земята - тогава пък въобще нямаш нужда от табуретка.
19о сантиметра по-високо и светът ти се променя, 15 усмивки по-късно можеш чистосърдечно да си признаеш 'i'm going down, down, down, down'...
в празен автобус вперен поглед ти обяснява съсредоточено как да се прибереш без да се изгубиш, а ти задълбочено изучаваш очите му...в крайна сметка използваш маршрутка...минутите, прекарани в разясняване на пътя, си струват- научаваш картата на лицето му...
затворено за лятото училище среща хора с разични дестинации, а стълбите уютно ти позволяват да изучиш студенината на камъка...
4о минутно заседнало безвремие.слушаш меките думи и безразлично се преструваш, че не виждаш незаинтересувания размазан силует в периферията на зрението
следенето на движенията те извинява за незапомнените имена...

превърташ лентата и не чуваш какво ти се говори...
забил поглед в стената с глупавия надпис, с ръка назад - усещаш го с тиха и стабилна подкрепа
прекалено тъмно, но примамливо и този мирис на трева те побутва към терасата, където една странна тройка с променящ се състав не може да комуникира.
отворените прозорци са истинско спасение...разказаната история за други хора отвлича от издайническата мисъл да го хванеш за ръка и последваш някъде...
стабилността е липсващият фактор в мен
step in!
врата с общ сбор осем и няколко безлични

много хора от много места
или малко хора от малко места
лятото градовете ни не са същите
лятото люлките са различни и думите също
лято в два подобни града, не е лято, а еднообразие
но... предпочитам това еднообразие... то е различно

лепне, всичко лепне
и докосването лепне, пясъкът лепне, вятърът лепне, погледът лепне
и е мързеливо
всяко движение, всяка дума... тъмнината вън е мързелива
мързеливо говорят за звездите, мързеливо чертаят по небето (наистина... само че аз не гледах към тях)
i'm lazy when i love
i'm lazy when i play
...
i'm lazy when i'm speaking
i'm lazy when i dance
...
don't you wanna save mi

21ви мина, лятото започна с концерт, стадион, под небе с прегръдка и една пораженческа новина ничие лято не трябва да почва така пред мен са мързеливи, незаслужени, уморени летни следобеди, отегчени гларуси, развяни пердета, сухи цветя началото трябваше да е другаде и друго, да е в онзи апартамент с приглушена светлина, имам чувството, че всички апартаменти в София са такива, само че в този светлината беше топла, тиха, а не студената терасна светлина на другия, далечния.. при него беше по-скоро мрак, хладен мрак, замръзнал също като несигурните движения, намирането не-на-място, желанието да го последвам и онзи вик, който се зароди, но който не нададох та онзи апартамент с топлата светлина и музиката, отвличаща, следваща музика, гореща на моменти, и да наистина приглушена, мъркаща, за светлина говоря и моят гръб, опрян в пулсиращата стена и сплитаме кабел, нишките се преплитат, пръчицата гори и гърбът ми до стената и идват хора, но когато си усмихнат и гърбът ти е до тази стена, те радват а хората говореха странно, с особена интонация, особен смях, особено движение на пръстите и в тази светлина това беше работилница, сбор, много светлина, много листа, охра, зелено апартамент с беседка отпред, с пространство като разстояние между две различни сърца и шоколадова музика сякаш си другаде и не там и очертанията са различни, и ъгли няма, приглушено е и когато го дочакахме, а ние го дочакахме, той вървеше далече от мен и после близо и говорехме и когато стигнахме до там някой пита 'това не е ли апартаментът на ...' и той каза 'да, той е, но него го няма' и го смутолеви, а след това го подминахме и аз не усетих и вече не ме бодва така, не ме бодна и надписът на стената, той говори за него, но не ме бодна и само понякога вечер късно боли като в зимата, но някой в главата ми нарежда 'не, не усещаш тръпка, той не усеща, не усещаш и ти ' и заспивам и се събуждам с мисълта за ясен край. нещата не можеше да бъдат различни, сега има други, други Други без които, без които не ми се мисли и след това светлината изчезна, не не бях high, как ли щеше да е, ако бях, но спрях и си бях ази светлината идваше после само от един монитор, и за едно мигване ни бяха нужни не секунди, не минути, а часове ароматните пръчици отдавна ги нямаше и не усетих кой спря музиката, кога свърши филмът, как започна да просветлява и светлината беше вече ясна а ние си бяхме будни, будни ли? будни. и къде все пак из цялата тази приглушено-топла светлина се скриха толкова часове, че стана 8 сутринта, полунощните минути просто се стопиха... като захарен памук в непоносимa влажна жега.

everyday

колкото и да ме търсиш
в сухия цигарен дим на издишаните мисли
и в полепналата прах
по потните желания,
няма да ме намериш,
защото вече не искам

в порцелановите отражения
те гледат само дупки,
загубените по пътя на кожата ти
намират горчив вкус на трева,
а 24те часа на едно събитие
са недостатъчни за преплитане

една градина задушава
със зеленото си
и жилестите ръце
поставят единствено
наказани погледи в ъгъла
на стаята

на изпита по вероучение
накзаха вярващия
защото позволи на вярата си
да се скрие
в кафето на раздаващата

"всичко, което става ли записваш"
"всичко, което запиша, става"
"запиши мен", помоли, "за да се случа"
а погледът вече й говореше
"всичко в света един път става
ти си случваща се, не оставаща,
сега върви"

аз съм тази, която всяка сутрин тръгва
и тази, при която всяка вечер дотичва началото
думите ми винаги се борят
с вятърни мелници, дори когато
ги задвижвам аз
"не се губете в младостта на деня
и щом трябва, преписвайте от
очите си, когато червеното настъпва"
викат виковете ми

колкото и да ме търсиш, няма да
ме намериш
изгониха ме
от изпита по вероучение

изпити
изпити
изпити
искам да е 21ви

обективно, бих пожелала вчера

три са.
две, стари и пожълтели, но толкова живи, че почти се усеща радостта на сниманите хора.
на първата - препълнена стая, мама, сгушена в татко, с поглед настрани, леко усмихната, а баща ми, прехапал устни, гледа към фотоапарата по хлапашки ухилен.
на следващата - баба ми под цъфнало ябълково дърво държи коте, дългата й къдрава и гъста коса се спуска по рамената й, а тя, извърнала глава, гледа към дядо и в големите й сини очи човек може да потъне.
толкова интимно влюбена снимка, че почти им завиждам.
чудя се...ще хвърлям ли някога към някого такива погледи?
ще ме снимат ли с толкова любов и истинско търпение?
и последната, която сякаш е запечатала най-истински дълбоката ми целувка, когато всички мисли за студени, тъмни зимни вечери, гаден вятър, сива гара изчезнаха и останаха само наситеният червен цвят и топлината...
тази целувка не смятам да забравя
но и не мисля, че някога ще мога да я повторя...

днес сякаш живея в ден, който изскача на части от ума ми.

не, не ми е писнало...
не, все още съм тук
и да все още i care...


да, прав си... все още пътувам с търкалящите се куфари
не, още не съм порастнала
и да, пак може да ме заболи...
все пак, ти остана, а аз не получих моя край...
защо да не, разбира се, че нищо не казах
i'm nowhere without you

днес беше ден, пълен с дъждовни химични връзки
ден без огън
ден без сън
вечер без завои, праволинейна до убийствена скука
още няколко сиви дни и ще ВИКАМ

спомням си обясниха ми веднъж:
каквото и да кажат за
самотата
черупката й събира
останки
с мисълта на Rainmaker, невидял дъжд

всеки търси някого в чаша с кафе
докато светлината вътре тъмно проблясва
с обтегнати ръце,
впити в разходки, потънали в прах...
достигат единствено до търсещия...
и все пак кафето не горещо, а топло, моля

иначЕ сЕ чувствам съвсЕм добрЕ бЕз тЕб, благодаря.