упорито ми се подсказва, че реша ли да не сънувам вечер, се появява той
и от него изскачат цели три малки лудости
които са речни
напомнят за горящи огньове във вода
северно сияние
нощ без ден и ден без нощ
listen to my madness... защото така чуваш мен

затишие пред малка буря, която само някои усещат във въздуха, а други преминават със залепени усмивки на лице
върви по улица, която вятърът краде от него
и е студено
но за сметка на това го заливат с белота

безхарактерното 2 бележи нашите случайни приказки с откровения, че той знае...
как знае, когато...
когато заспивахме без думи, само с погледи

бях причината за единствената усмивка вчера, защото все още има мъничко от мен
искам
защото


аз не съм целенасочено организирано търсене.
аз съм организираната цел
на целенасочените искания.
без да знае,
без аз да се доближа
наднича в мен.
но преливаме много еуфорично
в разбъркани телефонни смущения
и оставяме следи от сметана в цигарените си коси.
без да спираме,
без да бързаме
отнемаме и последното предимство
на алкохолните звънци.
тичаме преди гласовете
и се навеждаме през най-високите тераси в неговите шепоти.
без следа,
без седмица
остават месеците
и по покривите скача луната.
тя може да я стигне,
но никога няма да да я възседне.
само ще й зашепти,
изкрещи,
извести,
изтрещи,
че последователността се изгуби,
издъни,
изпразни,
и започва нов ред.
поврат
посред
средата на зениците.

не мога да съм кратка, когато се усещат поривите.

I Explode Out And The Peace Is Gone
Bathed In New Light

'нощта започва да избелява по ръбовете'

може би трябва да се надигна, си каза
защото виждаш ли, онова човече там е мое
и не му отива да пилее себе си по разни покриви
много си суетна, отговаря огледалото и отива да раздава отражения на отсрещната улица... почти напълно безплатно
в това пространтсво, пълно с хора, няма място да се промушиш
не че изпълваш самото място с очертанията си, но в себе си си достатъчно голям, за да имаш претенции за граници
в какво се превръщаме, скъпи приятелю?
искаш ли да имаш всичко... или се задоволяваш с малка част от голямо цяло?
някакви хора убождат себе си, за да разберат усещат ли още
други искат да се стичат по тялото ти, за да усетят вкуса на мислите ти
а трети бавно изстиват под петната от време
тук има открити препратки към една тъмна музика, която в същото време е и цинична


свети една единствена лампа
ти си някой друг
но спомняш ли си днес, че се разхожда сам
и много ти хареса да наблюдаваш през студените прозорци
и зад тънките перила да те посрещат вълни
'понякога съм просто с теб
понякога обикновен
понякога говоря смело
понякога целувам те'
ако е останало нещо искам да ме откриеш и не Ти, а Аз да дойда с теб


беше казал 'уморих се да сънувам, защото помня и виждам'
бих казала 'позволи си да бъдеш зареден, защото те стоят пред теб... понеделник рядко е сив'
някой плаче за твоите сънища там долу
а има и някой, който се смее, затова не ги оставяй настрана


имало едно време един много ужасен и много безсмислен разказ
не мисля, че искам да мисля за него
не мисля, че искам да си спомням за него
не мисля, че има смисъл да се обсъжда
не мисля и мисля, че е и че не е много банален
но... главата ми е празна ( помогни ми да не се сещам! )
затова малка част от мен, малка част от него
'в продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. до такава степен, че ни се изчерпи въображението.
сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот.
не, не я убих. прекалено просто би било. исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
ето защо я напуснах.
поради което тя никога повече не ме видя.'
детинско


Остава и техният Самотен човек пълнят памуковата ми глава със счупени, самотни, прехвалени, обречени лица, мисли, тела.

бих искала да се изправя и да извикам I'm back and i'm ready to go
както една жена го направи и от тогава покривите ехтят
дните преди да се появиш
преди аз да се появя
на прага на последната граница е прието да се поздравяват заминаващите
оставащите просто подминават
подминават
и доволно, доволно падат
та на тази последна граница хоризонтът се размива и много упорито пробива дупки дълбоко, където му позволите разбира се
щастливите малки човечета имат възможност да станат частичка от голямо щастливо човече

нещо, което не струва да бъде отбелязано, но вечер прави впечатление
сухите цветя не се използват за жива украса, защото след себе си оставят единствено праха
прахът неприятно заглушава всичко
когато утре се събудя светът ще избухне в много изгубени пътища и една намерена посока
ще бъде смислено поне както аз го разбирам
защото една хартиена луна ще наднича през прозореца
и ще бъдат променени вкусовете относно цвета на този ден и следващия
не знам дали ще бъда щастливо човече, но ще пробвам без рецептите за усмивки

п.п. nocturnal-devil's

gone

търся писмо в бутилка
някой има ли писмо в бутилка?
заменям го за отрицание -
то е чисто ново, савмо съвсем много употребявано,
но без белези от мен, защото
не съм винаги жестока.
ако някой има такова писмо...
да не крие съдържанието зад очите си - винаги си личи по сенките в усмивката му.

единственото нещо, което се движи сега е музиката.
целият град спи и повтаря в
съня си едно и също ... и така до убийственото еднообразие на премерените крачки, познатите извивки на неудобните столове...скучен цигарен дим, който не носи в себе си никакво различие повече.

и коледните светлини са мъгливи, а едно момче се опитва да запомни конусите в небето..досами движещите се стрелки на часовника - в центъра на тези гооолеми, малки, изтъркани до болка почти улици

и вятър, който не спира от месеци, който духа винаги и с настървена упоритост и си беше същият предната година и по-миналaта също... с изключение на онзи пустинник, спомняте ли си го? носеше лудост и песъчинки, беше горещ и ухаеше на пътувания, жега, небрежно развяваше спуснатите завеси и вкарваше в къщите нетърпение...

air са позитивни, morcheeba те отнасят, а hoveerphonic подличко те връщат при себе си, при него пак там и повече не те интересува, че сега няма химични връзки, но пък има зелени тихи думи и водни капки навсякъде и най-вече в теб
има много неща, които чаката да бъдат свършени и едно, което ще довърши нас.

сблъскваш се със себе си къде ли не
това наситено 'аз' изморява, когато е и когато не е нужно, защото е прекалено изискващо. но пък такова трябва да бъде, ако не искаш някой ден да се спънеш в друго 'ти'.
безплатна среща с удвоени хора и теб
честито.

"i'm here
you're someone else"
вря бавно
много бавно
както с песните ( wake up and face me )
както с думите (подари ми го, изобщо спомняш ли си :(, каза, че го обичаш )
както с припомнянето за себе си, когато почти са забравени вече димните ти сенки
така и с идеята за теб
не знам добре кой си, разбираш ли... напоследък имам проблеми с ориентирането в себе си и в другите
не обичам карти, защото според теб моята интуиция за дребните неща е безпогрешна, но се бърка в големите мащаби
преди година...
преди зима...
сега има само дъх под леглото (нищо, че си нямаш 'под леглото')
хайде, ако успее някой да събере себе си в нея/него... без да остави и една своя част далече, при друга усмивка, в друга вечер, нека да ми се обади
адресът е извън обсег... но не и недостижим
вече... вече...
никой не е само вече, дори и за теб
определено не си/сте човекът/хората с душа/души на лизинг, защото и без това още не можеш/можете да си го позволиш/позволите
така че дръпни пердетата, светлината не ми пречи, пък и да е от отраженията в морето и да носи отблясъците на лошата ти игра
не успях да гледам концерта, но пък бях там... надявам се
и с последното 'съобщението е получено' стискам палци да ме изпратиш успешно... при себе си, моля
живеем в модерен свят и мисля, че може би ще успееш да ме запознаеш със теб
аргх
оплитам се в счупените ти мисли, които са всъщност мои, защото не разпознавам твоя счупен модел!
искам да си получа ясната позиция относно 'живота, вселената и всичко останало'

ами да, всичко се променя, знам.
ха!
и злобно ти казвам, че великденското момиче не прави изключение... макар че това би било добър край (лъжа, разбира се)
съвпаденията са всъщност трябващо-да-се-случат-неща, но съм сигурна, че онова разминаване можеше да завърши в тъмния коридор между две стаи и доволно да си остане така (пак лъжа...но for what it's worth it was worth all the while!)
трябваше да заплача (колко удобно, не мислиш ли) тогава или да кажа всичко... баба смята, че такива неща не се премълчават, колкото и неудобни да са за езика те... иначе после стават неудобни за ума ти (адски права е между другото... вече почва да личи :) )
онези думи не са за мен, усещам го
но са близо до мен, ще трябва да го признаеш и ми е невъзможно да не се върна пак там
' аз съм само една приспивна песен' и обичам да приспивам
обичам и да съм онзи човек, който слиза надолу с такова нетърпение, че сивата гара сутринта изглежда красива... не искам да съм този, който се прибира след това и морето е ужасно голямо и някой друг ужасно далеч
ще бъдеш ли там?
ще бъдеш.
аз ще бъда ли там?
ще бъда.
но няма да се усмихваме един на друг...по простата причина, че няма да се виждаме...паяжините принципно пречат на тези неща
"космосът е дълбок, уважаеми господине!"
много дълбок
почти бездънен
и много валежен... валежен... валежен
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена,
идва време за горест, иде мраз несъмнено,
а сърцето на лятото още кърви. (Вирт)"


има много, много, много по-важни неща... накъдето и да погледнеш
само че банално или не...това искане-неискане (личи си, че не го желаеш всъщност) да те забрави със зимата удря мен, също както теб.

О, аз ще избягам от теб,
както избягах и от другите.
Аз ще забравя за теб,
както забравих и за другите.
Но преди това искам нещо
и го искам скромно.
Преди това ме скрий,
скрий ме при себе си
дълбоко.
Дай ми да видя през
твоите очи
да видя синьото на небето.
Нека да усетя вятъра,
вятъра през твoите пръсти.
Позволи да вкуся от дните
от тях...с твоите устни.
Но най-вече скромно те моля,
моля те
да оставя от себе си в тебе.

имаме сънища - толкова истински, че денят сякаш не е нищо повече от избледняла нощ
не искам да си спомням за вечерта, защото по отношение на това
се чувствам скъперник
и все пак... вятърът върви след някой през стаите
...някой вижда хванати една в друга ръце
...някой ги следва през минутите
...някой знае, че едната е негова, знае чия е и другата, затова не може да спре да гледа преплетените пръсти...сякаш никога, никога няма да се пуснат
...някой вече е бил прегръщан така, ето защо жегва, когато се изгуби в разкъсаната мрежа
...на някой (някого) не му стигаше онази близост
...някой видя лятото с дъгите в съня си
...някой познава лице без глас...но си спомняше и протегната ръка с изпъкнали жили -следвайки очертанията им, падаше в мрака
...никак не му се спеше на някой, но знаеше до кого ще се събуди
...някой си спомня блокове, разпръснати в триъгълник
...някой си спомня, че му трябва още
...някой иска да са препълнени очите му, защото
'ще те разбирам всеки момент
ще се усмихвам с теб
...
самотен човек стои пред мен' (остава)
...някой няма да си го представя сред хора, в които се събира цялото небе

да, но днес не беше ден, взет на заем
честит първи сняг

п.п.
отново не знам на кого е снимката там горе, в ъгълчето
но бих искала да застана ей там.

някой получи песен по пощата
...само една песен получи някой
някой глупаво не поставя точки в края на изреченията, а следва въображаеми запетаи, които не водят до край, а до нови измислени многоточия
...не спира да се умихва вечер някой
на някой (знам, че е правилно някого) не му се пише и не му се говори, защото всичко, което каже, се свежда до едно и всичко, което мисли звучи тъжно или гневно и объркано-самичко, но не красиво
...танцува му се по покривите на някой (някого)

някой изисква последното кафе от последния ден на последното странно място над последната и все пак първа спирка
...иска да се върне в онова училище някой
някой иска отново да ги види наредени в кръг, увличащо да гледат към небето и тихичко да си спомнят, че ще хванат някой (някого, знам!) за ръката после и спокойно и сигурно ще го отведат при себе си в тъмнината
...желае да се почувства голям някой
някой се опитва да вълнува с желание, да намери малко от себе си наоколо, да изкрещи много силно, за да го чуят върхарите: 'обичам ...многоточията!'
...страхливец е някой


даже снощи, когато някой се усмихва толкова много заради друго, че остави следи в очите на отсрещния, го мерна в периферията на зрението...зад скрития портрет
не е въпросът в това с намерена половинка ли си, или не
с ясно определена посока ли си, или не
а в това, че съвпаденията и случайностите правят от теб бъркотия, от която никой не знае какво ще извади, посегне ли да те погали
всеки има някой..нещо, които стоят в незавършени моменти и рано сутрин или късно вечер му убиват... с времето не толкова болезнено...важното е какъв път ще им позволи да му покажат,
защото те ще го направят
определено ще го направят

п.п. (важно!)
не знам чия е снимката
но не мога да спра да я гледам

Няма да слушам как разбиваш тишините ми
без да събереш парчетата после.
Аз отдавна спряхда съм човек на дребно
с малко лице и смълчани очи-цепки,
забити в погрешни дупки.
С изтъркано нежелание
събирам остатъка от себе си по тебе.
Дим и ниско долу загубих
всички тръпкави приказки.
Ожесточено настървение
вечер повдига цялото ми небе,
за да изкрещи някой:
'Убийте злобното настроение!
То, както и лошото време
е за бездарници.
Ще се събереш с другите валящи,
когато разбереш най-накрая,че се промени доброволно
към бъдеще- точка.
Лениво слушай дотогава
дрезгава музика и не забравяй
усмивката в джоба.

това не е агресивно, нито е гневно пЪк :(.

...нали така?

не искам ничие отсъствие
омръзна ми вечер да боли ниско долу
да е празно или спазматично сухо само понякога
искам никога

не ми се говори в изречения
не ми се обличат думи
няма да се спъвам в безразличие
стъпчете винаги

отказвам веднъж и завинаги
незапочнатите желания
не ми се коленичи пред сенките
на тъмно някога


не разказвам нещата за разказване, не обяснявам нещата за обяснение
текат първите 14 минути на днес
някои хора спят прегърнати, някои са сами
много не спят, много обикалят по празни улици, някои обикалят по препълнение улици, някои се държат за ръце, други бягат от допира
някои сега пее, друг слуша
някои запомня думите, друг допълва мелодията
сега някои се смее и се смее много, друг стои на тъмна тераса и гледа тъмни дървета, свети единствено цигарата
някой сега пуши за първи път, друг си дърпа за последно
някой бърка посоките, друг показва праволинейния път... педантично
някой диша, кротко и спокойно, друг се задъхва
някой си купува душа, друг му я продава
някой си пожелава споделена вечер, друг я осигурява...
там долу...

рамките на денонощието са красиви за събудените и танцуващите по покривите
земята не е малка и тя позволява грешките

защо да не направя грешка
да я на правя нарочно
защо да не си изгубя времето
да го направя нарочно

добре премислена грешка.
'I would've warned you, but really, what's the point
Caution could but rarely ever helps' (f.a.)

Той жали изгубени, сухи моменти
и си спомня за тихи ръце,
оставящи следи по цялото му тяло,
нежно изчезващи във въздуха зад дъха му.
Пише думи, по-самотни от мълчанието му
тъмно вечер и крие болка в цигарите
и енергичните всмуквания на дим,
по- празен от очите му.
Той слуша музика с настървение,
по- жестоко от увлечението в гласа му
и извлича сладост,
по- ярка от слънчевото петно в обръча на
стиснатите му пръсти.
Играе небрежно с погледите на смачканите
листи в дъното за завивките
и в извивките гони натрапници.
Той открива озлоблението спокойно
както спокойно прелиства унеса си през дните.
Бяга от червените рамки с разкъсани платна
и не осъзнава, че много повече не е нищо повече
от разлика в две малки думи,
събрали сенки от влюбени всекидневни.
Той връща доброволно усмивките си, поставени на рафт
и приема, че не можа да се бяга от себе си късно вечер.
Няма нужда от спрял часовник,
защото носи времето със себе си и ако закъснее,
то е заради непролелите се дъждове и
вренченото в небето спряло слънце.
Той пуши, пуши, пуши
и в красотата се крие самотата на наранената цигара.

Той е Аз!!!
само че нося мъжки дрехи.

става традиция да се връщам в дни, които отдавна вече липсват
или са се случвали веднъж
и след това са оставяли усещането за тънка вечер
с много възможности
най-вече със смях

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'

надолу по дървената пътечка аз 'припкам'
каза го с тих смях
в дъното се чуваше започващият Metropolis
а нощта, примесена с деня беше пясъчно-безбрежна
и аз не припках
аз бягах
и не бягах от него, от тях, от себе си
бягах, за да остана там
напред и после обратно
удължаваш, доколкото ти позволява радостта
компромис с теб за чувство на безвремие

слънце, което след залез се крие в пясъка
след толкова много часове все още е гъделичкащо - топъл
стоях си със затворени очи и наоколо се радваха на Tracy Chapman
ухаеше на сладки бонбони, нетърпение, горещина и много щастливи усмивки,
които ловят моментите, а не ги изпускат
на задържани часове,
защото тогава можехме много неща
и ни чакаха много пътища
през спуснатите клепачи прониква все пак малко празнична, шумна светлина
чуваш затварящите магазини и пред теб е целият смях,
който се събира в малкото ти, дребно, много живо тяло

да стоиш на едно място е недопустимо
да не се усмихваш е недопустимо
да не усещаш сладостта в този глас е недопустимо!

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'


п.п.
Милена не се смей
освен с добро

и все пак вестоносецът... можеше да усети

ще бъде някога
смехът ти в моето
днес, а дотогава
ще живее скучното сега
само, моля те,
не му позволявай
да остава във вчера


след курс с бели листи - улица с край градина
и от къща, цялата в сиво с привкус на небрежни летни следобеди, някой обещаваше на висок глас lights will guide you home... and i will try to fix you (нежно и много близко) и от отворените прозорци думите се нареждаха във въздуха, така че да го оцветят и да носят заряда на онзи различен, жив ритъм, който чака в изреченията на счупения вик и който ще увлича друг.

защото обективно погледнато днес беше денят с проблематичните въпроси за:

• желани пътувания, които очите виждат... но ръцете не могат да докоснат
• морета, които преливат извън думите
• ароматно сладко от бодливи малини и залези над стари врати от ябълкови дървета
• уловен в чадърите вятър от затварящи се мигли и безвремието на ваканции от 6о секунди
• хората, които носят 'вкъщи' в себе си и никога не губят пътеката между завоите, и с радостта, отпечатана по извивките на лицата, не затварят летата в бутилки
• способността цялото ти небе да се събере в един човек и да няма нужда от други граници

играта на самостоятелни асоциации заплита все повече и повече идеята, че собственият ни хаос е същество с очертания, които излизат извън нашите, но не се губят

знаех, че частите съвпадат

но видях как се разпръскват.

опитват се да възпитават чувство за ред
да ти обясняват, че не можеш да бъдеш моделиран
че не можеш да бъдеш приготвен, внимателно създаден за друг
че сам избираш себе си
че тънките линии, които те държат цял са много здрави, въпреки привидната им крехкост
че да гледаш напред и да знаеш, че няма да се спънеш е нещо разбираемо, но че то НЕ трябва да се приема за даденост
че множеството избори очертават окончателно пътя, който се извива според собствените ти представи в рамка
че чувството за споделен и завърнал се ден е остатък от мъгливите облаци, които някога си бил и че то не се вписва в общата картина на улегнал, твърд поглед
че заедно с дръпнатите завеси и закритите прозорци, светнатите лампи и чувството, че червеното вече не ти отива идват кротките вечери на омръзналото ми НЕочакване
а аз казвам, че :
.снимките все още пазят заредените спомени, готови да избухнат
.пътят никога не е окончателно избран, оформен и създаден
.началото на радостта се крие в събуждането за деня
.онези, забравените дракони пак ще танцуват и ще оставят зад себе си реално разрушение и живи усмивки на движещо се разнообразие с вкус на приключения и слава
.онзи зимен следобед с меденки и сняг, аромат на мандарини и приближаващи празници, с не толкова щастливо, но уютно и сърдечно изпращане ще се повтори пак, но този път по-топъл и по-познат
.странните аромати водят живота след себе си и му разказват приказки, а той ги сънува.

След весела Му Трябва Малко надежда

няма вече песимистично малко човече
то порастна голямо

резенчетата в постелятата спряха да ухаят
когато изпозлваш една възможност
прекалено често, тя губи желание
да я опитваш вечер и на зазоряване

ако мога да увличам
оптимизмът ми ще бъде лимон,
разчертан из миглите
с дъх на цигара

в онази кутийка цялата съм аз
собственоръчно изгладена,
ясно очертана, с червен шал са вързани очите...
прилежно моделирана

циничен оптимизъм с моите очи
ще гледа към моето лице
а ще слуша с неговите уши

шибано

сериозно
тази година трябваше да я застопоря
да е превъртя
изоставя
надбягам
пребия до всеки един глупав, празен ден
да бъда съвсем друга
да познавам съвсем други хора
да говоря съвсем други неща
да имам съвсем други разбирания

пукнатините на моята тераса са толкова тънки, че вятърът минава на струйки през тях
човек се спъва в мрежата
и висулките от миди са не на място, също като мен
нека някой да пее това, което аз искам да чуя

загубено е
стават неща, които не трябва да стават, не бива да стават така...блъскат зад клепачите ми упорито
и много изнервящо

ако мразя нещо, то е да губя някого
ей така, без да мога да кажа нещо
и си стоя по средата, безучастно и много безсилно
и гневно... на мен си най-вече

все едно съм чакала цяла една година, за да излея цялата плетеница от обърквания, сбърквания, изпадания и откъсвания, скъсвания, прекъсвания и се връщат сега, наведнъж, като дъждовете

лично ли?
вече няма нищо лично
нито увличащо, няма интересни интонации, произношения на чудни думи, няма сънливи тераси, нито спокойни следобеди
няма тънки первази, нито промъкващо се очакване
липсват скъсани билети за нови пътища, липсва привкусът на есенно небе, наситен въздух, липса тръпката от близостта с ръба... какво говоря, липсва самият ръб

няма нищо лично
има липса на контакт
нормален, разбираем
липсва ми контактът, онзи нормалният, близкият, много хубавият тих контакт

...
хората били многоточия
многоточията не са хора

напоследък идеята за маска ми е влязла в ума и не ме пуска
сънувам маски,восъчни и порцеланови, толкова гладки, че дъхът ми се плъзга по лъскавата им, топла повърхност и следвам очи, много дълбоки, които откриват нови посоки
тънки устни с иронични бръчици или от смях - аха-аха да проговорят
и карнавални улици, с наситени аромати на портокали и подправки, на стипчиви ябълки и сладки ягоди, на много хора и прашни облаци, балкони с цъфнали цветя, оживление както никога досега, като за последно, прощално
а всъщност...
има нещо в идеята да си направя въображаемо лице, много красиво и много нежно, толкова спокойно, колкото моето никога не е било и няма да бъде
зад което ще се крия много сигурна и много уверена, че аз съм маската, а не че тя е мен... че аз й вдъхвам живот, а не тя на мен...защото аз определям нейните чувства, на нея оставям единствено свободата да реши как да бъдат изразени
тя може да си позволи всичко, което не ми е разрешено - да си играе със светлосенките, да ги улавя и блести заедно с тях, да бъде топла или студена, само че ще си остане винаги бледа... ще се преживее
нежна, обаче, държа да бъде - и студена, тъй като искам да я затоплям с моя дъх, за да получи нещо от мен, доколкото има какво да се вземе и което да може да... запълни очертанията на една маска.

не ти ли убива
тихата му, кротка
усмивка?-
изсмукваща
срещите с вчера, днес
и утре
поради замлъкнало
разминаване с банални пътища

не те ли дразнят
шепнещите му
погледи?-
като смънцето
в залез
с разширени от
наркотика зеници
се спъваш
в бълнуванията на будните

не те ли побъркват
лепнещите докосвания
на треперещи сънища
и неудобната
позиция на котка
в дъното на очите.
търсиш в тихите им,
кротки усмивки
топли срещи със самотата на ръцете си.

.с.п.

обичах септември
не обичам септември
събуждам се всеки ден и това изскача от замъглените ми сънища
ставам, поглеждам през прозореца и висулката от миди пее на терасата 'не обичам септември, не обичам септември'
в хола, през големите слънчеви прозорци лятото, сега влиза единствено мъгла
влаковете отнасят туристите и колелетата бумтят ' не обичам септември, обичах септември, не обичам септември...'
никак не е спокойно и мирно в моето септемврийско кътче
не е без сълзи, не е без граници и светът не е мой, не е мой, не е мой
не мога да спра времето
безпричинната меланхолия на улиците ме води бавно към отдалечаващия се близък приятел, който ми липсва, липсва, липсва
липсва ми толкова много, че виждам сянката му да върви до мен, тихо и настойчиво
прахът покрива кестените на бюрото, които - миналогодишни, са забравили как трябва да искрят есента и погълнали цяла една година, горчиво се цупят
въртя се в кръг и всяко ново начало е добре забравено старо
сепвам се, понеже достъпът до тази част от мен е забранен
вратата е без ключ
и ключът е сух, трошлив и е изгубил всякакъв аромат
а него го няма, той е липсващ
и липсват страниците
които водят нататък към долната Мен
която знае и може
да отоври онази врата
която извежда към зимната му самотна цигара и вечерите край реката
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
някой каза, че това е месецът на започващото очакване на чувства и усещания, които никога не се връщат, които свършват, оставят те тръпнещ и негодуващ и с един финален, но категорично окончателен трясък се разтапят
и аз съм изпадаща
изпадаща
изпадаща
i want him back
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември

колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмеримо
с далечината на думите.
те все пак не сложиха края.

погледите -
(изпращах из цялата стая)
не уловиха звуците от пръстите,
но в мрежата от мисли
вечер
все още ехтят ударите
и тънкият мирис
на наситен въздух
ме гони из завивките.

колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмериммо
със силата на желанието.
не позволи да деля него с теб.