...

тъжно ми е, тъжно ми е, тъжно ми е
тези дни ми е толкова тъжно сякаш.. са се оплели хиляди неща и се е заплел важен възел, който не знам как ще се отплита
искам да спра да си ги предствям
и да съм сигурна
глууупаво момиче
тази вечер не е за мислене
нова квартира
с нова стая и нов човек и
... всичко е ново, даже кучето пред входа
опитвам се.

..:juno:..

If I were a flower growing wild and free
All I'd want is you to be my sweet honey bee.
And if I were a tree growing tall and greeen
All I'd want is you to shade me and be my leaves

All I want is you, will you be my bride
Take me by the hand and stand by my side
All I want is you, will you stay with me?
Hold me in your arms and sway me like the sea.

If you were a river in the mountains tall,
The rumble of your water would be my call.
If you were the winter, I know I'd be the snow
As long as you were with me, let the cold wind blow

If you were a wink, I'd be a nod
If you were a seed, I'd be a pod.
If you were the floor, I'd wanna be the rug
And if you were a kiss, I know I'd be a hug

If you were the wood, I'd be the fire.
If you were the love, I'd be the desire.
If you were a castle, I'd be your moat,
And if you were an ocean, I'd learn to float

...

преди 18 часа всички проблеми на големите хора бяха далече от мен
и тази стая беше малко светло петно

бягай далече от мен,
ми се иска да кажа,
защото сутрин закусвам с облаци
и държа дъждовете в ръцете си,
а всъщност
желая просто да утихне бурята
в очите ми,
та да мога да се усмихна
истински
и само на теб
само теб да виждам пред себе си
аз
всъщност
много
искам
да
ти
вярвам,
но познавах един човек
и той ми каза:
наивност е изписано
с ветровити думи на челото ми
и роклята -
изтъкана по подканвания
бъди мил
бъди друг
не себе си с мен
аз създавам образи
и те вкарвам в границите им
с такъв ентусиазъм,
че никой
никога не поиска
да ме обори
един по един си тръгваха
крачка по крачка далече от себе си
трудно е да се виждаш
изрисуван
по вените ми
така, както аз искам
нямаше въпроси
нямаше отговори
просто
така и не отворих очи
и не видях
как се свиваха размерите им
как потръпваха думите им,
защото не догониха
дъгите на
онази прекрасна представа
бягай далече от мен
ми се иска да ти кажа
но днес е ден за прошка
и не мога
да те оставя
този път
да си тръгнеш
така ми се иска
да те видя в очите си
никога не бягай далече от мен
привързан си
някъде под сърцето ми.

боровинкови нощи

спи ми се
спи ми се
спи ми се
не го обичам февруари, нито него, нито ветровете му, нито проблемите, които води със себе си
карай
карай нанякъде
накъдето ти видят очите
само да е далече от тук
да е далече от празните стаи
студените легла
да е далече от мен
със сенки под очите
и белези от изгаряне по ръцете
(вече имам два)
само да е далече
от несигурността ми
от ограничените таксита, които
се въртят всеки ден
в един сив град
и никога не могат да вкусят истински
пътя
далече от самолетите
които пренасят хора
и те свързват с нея
далече от малките хора
които учат унгарски и други невъзможни езици
от алтернативни театри
концерти
сънища с празни салони
студени очи
дълги коси
просто карай
далече
зад хълмовете
и карай с мен
на задната седалка
без предпазни колани
някои врати не могат да бъдат отворени, дори и да имаш ключове от тах, а дори и да ги отвориш, може би никога няма да попаднеш отново на същото място
може би никой повече няма да те чака
или ти няма да си същия
и изобщо нора джоунс има много красив глас
и изобщо
понякога всичко е просто въпрос на късмет
понякога нищо не зависи от упоритостта или желанията ти
най- дългата сесия изобщо.

...

онази сутрин вървеше с бърза крачка през детската площадка, а до него подскачаше дребно момиче с усмивка и раница
защото тръгваха на път
и тръгваха на път така, както той обича (или както обичаше)- кафе, ама кафе в голяма чаша - слно и гъсто и коз. за големия човек
за отскок
на малката не й трябваше
сега пътуват с влакове
с автобуси
ама не и на стоп
и в онази ранна далечна сутрин, мога да се обзаложа, че тя си мислеше 'ще има още такива'
и то имаше
малко, колкото да раздразнят апетита
вече няма такива сутрини - слънчеви, несигурни, бавно преливащи в горещи обеди посред пътя, някъде между разклони и следващата спряла кола
сутрини с време
когато не мислиш за лекции и оценки, работа, търсенето на нова квартира
та онази сутрин вървеше с бърза крачка
и през всичките вечни, ужасно дълги дни от уикенда вървеше с бърза крачка
тогава имаше висока луна в небето
висока луна в небето
със стълба към нея
забивахме я в центъра
винаги
подпирахме я на клони
дънери
облаци
несигурни ветрове
и се катерехме
все по- високо и високо
с всяко дръпване
ароматите бяха по- наситени
и ние по- силни
по- бързи
по- свободни
пушехме есенен въздух
звезден прах
дъждове
мусони
и океански течения
катерехме се по върховете
винаги
със стълбата в очите
скрити под шапки
зад очила
през дупките в ушите му
мога да видя изгрева над океана
над всеки океан
световния
по тембъра на гласа му
се водя за посоките
по очертанията на жилите по ръцете
ми е ясно
той ще може да свири
този да пее
а ти най- вероятно ще създаваш
светлина
и ще я вкарваш в хората
дори и когато не искат
и виждат единствено
високата луна в небето.

sing blue silver

изобщо
май постоянно се въртим в кръг и минаваме покрай старите места с нови дрехи, а вечер ги сънуваме и се опитваме да забравим сънищата или променяме историята за пред хора, които нищо общо нямат с нея
после се измисляме нов начин на поведение и нещата влизат в ред
до някое време
докато не ти прекипи
докато не ти се докрещи
всичко е по старому и нищо не се променя
искам да се събудя в гореща, светла стая с огромни прозорци на най- високия етаж
само с едно огромно бяло легло
малка тераса
и едно цвете
с море под краката и чайки в небето
две- три малки облачета
и още малко музика
и искам да изтрия всички В-та (може и моето), защото са най- ужасната глупава буква, с която да започва името ти
и още:
скоростта, с която се мени настроението ми е ужасна и знам само един човек, който може да улови посоката
само че е далече и ако трябва да изкарам още една такава седмица
не знам как ще мине
и всичко това заради новата коса, която ме връща в 5ти клас
и не само

всичко тук крещи
спри да искаш невъзможното
спри да мълчиш
спри да говориш
спри да значиш нещо
да ми бъдеш ориентир
спри
спри
спри

глупости
просто ми е тъжно
не може ли да ме прегърнеш

wish u were here

Когато бях малък
Се разхождах по покривите
Крадях закачилата се синева по комините
И я трупах в джобовете си с
Твърдата увереност,
Че лятото ми ще продължи
Хиляди години,
Защото аз имам в себе си
Синьото на небето
И няма да позволя на никаква есен
Или зима
Да ми откраднат
Дългите, мързеливи дни
С аромат на треви
Напечени тавански стаи
Прах
Изцедена слънчева светлина
И хълмове, удавени в залези
Катерих се внимателно по дърветата
Да събирам заблудени ветрове
И да бъркам посоките им
Така че никога да не стигнат
Севера и да донесат
Сняг
И печени ябълки в камината
Предпочитам глухарчетата
По поляните
И високите върхове,
Които не крият преспи
А отражения на облаци,
Уловени в сенки
Баба ми казваше
Лятно дете
И ме пускаше до след като звездите заспят
Да кръстосваме
Горещите улици
Банда от мракобесни нехранимайковци
С огньове в очите
Бяхме винаги
Нащрек
За набезите на зимата.

.

и настроението за момента

мракобесническо

нали ги знаеш онези моменти, ТиНеСи, когато всичко е толкова бавно, че те подлудява и те кара само ти да бързаш, а времето се влачи
влачи
влачи
и трябва да преминеш не само през събота и неделя, ами и през всичките понеделници на света, през вторници с остри краища, обеснически среди, мракобесни четвъртъци и луди, предателски петъци
и когато си казваш 'няма страшно, няма нищо страшно и всичко ще се нареди', а всъщност си се свил на топка, за да посрещнеш и ти не знаеш какво
и когато всичко ти казва 'стискай зъби, това е просто черен период, глупава дупка с плитко дъно'
'ще ти звънна' и няма да вярвам повече, защото това май е глупаво
иска ми се да не казвам неща, които няма да изпълня
иска ми се да не ми казват неща, които няма да бъдат изпълнени
иска ми се да не бях чела новините днес
сигурно има 1о неща, които не обичам в теб, обаче не мога да се сетя за толкова много и това е най- тъжното празно място, на което съм била
не обичам гарите, ТиНеСи
не обичам летищата
но обичам да пътувам и ми се иска да съм видяла Мандърлей.. но преди да изгори и да съм минала по долината с азалиите, за да изляза на малкия мрачен, сив, страшен залив, заграден със скали и лодката "Аз се завърнах"
и после, ТиНеСи, усещаш ли, че пак си тук и пак така силна с ръце, ухаещи на портокали и присвити очи
иска ми се да можех да те снимам
да запазя солта на кожата ти,
която не е сладка,
защото ти никак не си мила,
а си истинско чудовище
с малки размери,
което обича мракобесните нощни времена
и се чувстваш добре,
само когато в небето вият ветрове
и няма кой да ги спре,
понеже
всеки разумен герой се е скрил
и не иска да има нищо общо
с теб
и с мен на моменти,
когато те пускам да поглеждаш
през очите ми
и да говориш през устните ми
тогава аз се сгушвам в шала
поемам дълбоко въздух
и се крия
зад бурканчетата ягодово сладко
(затворена топлинка на рафтовете)
зад цветятя на масата
за едно по- добро утро
и се надявам да те намеря
заспала на дивана
след поредната свръхдоза
нощност,
която аз не издържам,
но ти обичаш.
ТиНеСи, така ми се иска да те снимам
рошава
разчорлена
уморена
пила
с изпочупени нокти
и устни,
които не бива да се целуват,
солена,
че ще те замеря с първия попаднал ми
кестен,
та дано счушиш
с яд обектива, който дълго, дълго те дебне
и изчезнеш.

---

ляляля
аз не мога да пея
не мога да пиша
не мога да броя до безброй
не мога да не се страхувам
от дните без теб
аз
не мога
да те пусна
така както
не мога да спра да гледам
небето,
защото единствено то
ми показва
безкрая
красив
и нашепва,
че отвъд хоризонта
има нещо,
което е по- хубаво
от най- синьото синьо
безвремие,
което лекува разкъсаните пориви на вятъра
укротява кръвта
във вените ми
и успокоява
забързания дъх
на часовете

безкрайни часове
тишина
безкрайни часове море
рибите се давят във вълните му
аз не мога да спася
шарените краски по красивите
им коремчета
от жадните погледи на пътниците
аз не мога
да бягам по- бързо
от звука
аз не мразя нещата,
които ти обичаш
аз мога да те
нараня
да мълча с часове
и да гледам
как мъглата се спуска
в очите ти
как мислите ти
бавно натежават
и главата ти се отпуска
върху ръцете,
уморени от
опити да ме
стигнат

на сутринта
след нощ с порязани
краища
всичко изглежда
толкова
иронично
реално
отчаяно
тъжно,
че искам да забравя
всеки шепот, миг
и да си спомням само
как заспиваш
като дете до мен.
тогава винаги
имам хиляди години
с тебе.

късмет

правилният начин да се започне един ден
който и да е ден
всеки ден

saDistika

точно в момента
мога да мисля само 'мразя я тая статистика, мразя корелациите, нормалните разпределения, модите и всякаквите други луди точки'
побърква главата ми
убива ми компютъра и аз ще стана отчаян психолог със страхова невроза от цифрите

като се замисля
мразя всички форми на контролни
изпитвания
писмени задачи и
shit shit
обичам презентациите

най- добре ще е да живеем в идеалното общество без изпитни трески и самодоказвания, а най- добре ще е да си грабна багажа и да избягам в Ямайка, където ще слушам музика, ще гледам как правят ром и ще си имам малка колиба от големи листа, ще отглеждам конопи и цветя, а като дойдат дъждовете, ще тичам при добрия си приятел Зиги и ще има bingo bongo i don't wanna leave the kongo
от време на време ще идват някакви хора с професионални фотоапарати ( и един особено), ще снимат небето, морето, моята колибка, ще се гушкаме на плажа,ще ми разправят за електричество и Франция, за срещи и работни договори, обаче, човек, аз живея в Ямайка
после ще си тръгват и сигурно ще ми е кофти, но пък...
no more saDistika!

we own the night

ние притежаваме нощта,
само когато затворя очи
и в тъмнината зад тях
си измислям хора
нещо
някой
с най- сигурните прекрасни ръце
на света,
в които съм по- малка от прашинка.
в тези дни с домашни, контролни, студ и никакво време имам нужда от мое си място,
от прегръдки (и да не мисля за Проблеми и глупости), а не думички по телефона и успокоения, че
понеделник, вторник и сряда,
четвъртък и петък
не са страшни
аз пък казвам: страшни са.
имат прекалено много
часове
с прекалено много
минути
и никога не съм сигурна
в края.
и после
тръгвайки с понеделник
и заспивайки с петък
съм като предател,
който само иска и иска.
искам Големи думи
и погледи само за мен,
искам цветя
искам звезди
искам да има смисъл
искам шоколади
искам дни само за мен
липсва ми
страх ме е да ми липсва толкова

...

днес изоооооооообщо не искам да съм от големите, хубави жени, които ти завъртат главата
днес всъщност съм си много доволна, непознавайки този или онзи, неподдържайки връзка с едни Други
и ми е почти уютно
може и да вали, да пада сняг, да са непроходими пътищата, но тази вечер тук е светло и топло, имам си мляко с какао, мама и съм си достатъчна. сама.
какво ще става утре, нямам никаква идея
нямам никаква идея как ще се връщам обратно в софия, как ще взимам изпити, ще се боря с живота и разни други такива големи неща
нямам и никаква идея как ще спра да сънувам, защото там не е място за сънища
там е място за реалности, а в това не съм никак добра
и като за капак на всичко - харесва ми как се получи, харесва ми, харесва, но не искам да съм на нейно място
аз май
никога няма да забравя
момичето с червения чадър
как
минаваше през локвите
със същото настървение,
с което преминаваше
през този или онзи живот
и никога не оставаше
никога
сменяше имената, така както
сменяше
чифтовете обувки
с мен измина дългия път
към Термопилите,
а с бледия Коста
(на прах да станат очите му)
се спусна към жълтия град
и там остана
за целия дъждовен период.
през това време
се случиха три наводнения
три урагана повдигнаха молитвите на хората
три пъти по- дълго продължаваха
нощите,
а тя се смееше
и джапаше из пустите улици,
сама направена от дъждовни капки
с червен чадър
и дяволска усмивка
обичаше молитвите.
никой
никога не забрави червеното пламъче
на цигарата й
винаги беше сама,
когато пуши
и се укротявха очите й тогава
стихваше смехът й
и с наведена тъжна глава
събираше подгизнали цветя
листа
всяко нещо, което заставаше
на пътя й,
скриваше го из безкрайните си джобове
и мълчеше
винаги
следващият порой я отнасяше нататък
момичето с червения чадър
което никога не остана.

всякакви други разни неща

и значи
имало една притча на не-знам-си-кой-народ за баща и син
бащата се опитвал да научи сина си доверие и обич
'скачай', казвал му, 'аз ще те хвана'
и детето скачало
и бащата го хващал
'скачай по- нависоко', казвал баща му
синът скачал по- високо
и така скачал от следващото стъпало и от по- следващото, и от по- следващото и се изкачвал все по- нагоре и все по- нагоре, и всеки път баща му го хващал
когато стигнал до най- високото стъпало, синът погледнал надолу, изплашил се, но въпреки всичко, когато чул вика 'скачай, аз ще те хвана', скочил
и бащата не го хванал.
а когато момечето се изправило, цялото разкървавено и не само... според притчата се било научило да разбира и нещо друго - живота.

та половината филми, на които напоследък попадам, по някакъв начин говорят за това
а почти всички песни псуват този, който те е изпуснал
и изобщо, почти всичко внушава, че все ще има някой, някъде, някак си, който няма да позволи да паднеш или ще се погрижи за теб, ако се удариш
и изглежда толкова невроятно този човек да го няма, да си се разминал с него, но да не го познаеш, да си го излъгал и той да те е напуснал, че си почти 1оо% - това никога няма да стане
и всякакви други разни такива неща

damn damn damn

You know nothing of love
You`ve done nothing for love
You are nothing but love

save you

изобщо само глупости

go away


Save You"

Gonna save you fucker,....not gonna lose you
Feeling cocky and strong,.. can't let you go,...
Too important to me

Too important to us,... we'd be lost without you
Baby, let yourself fall,... I'm right below you now

And fuck me if I say something you don't wanna hear
And fuck if you only hear what you wanna hear
Fuck me if I care,... but I'm not leaving here

You helped me when I was down,... I'll help when you're down
Why are you hitting yourself,... c'mon hit me instead

Let's pick up your will,... it's grown fat and lazy
I'm sympathetic as well,... don't go on me now

And I'm not living this life without you, I'm selfist and clear
And you're not leaving here without me, I don't wanna be without
My best friend,... wake up to see you could have it all

Cause there is but you,... and something within you
It's taken control,.. let's beat it, get up let's go

Oh you're in your own world, let's see the whole world
Let's pick up your soul

And fuck me if I say something you don't wanna hear
And fuck me if you only hear the treble in your head
Please help,... me,... to help you,... help yourself

Help me help yourself,... please want me to,... please let me to

Help you

pearl jam
bla bla
save you
шарената вечер

ела при мен?

има книги, на които трябва да попаднеш в точния момент
тази не го уцели и сега ще ми се върти из главата, ще ми се върти из главата и ще се върти из главта ми
и после там пише:

" Всичко се променя.
Никога нищо не свършва наистина.
Един ден - ако тогава все още изобщо може да се употребява това понятие, ако в края на времето все още има цикъл на светлина и мрак, рисуван от звездите и планетите, които се въртят около тях - една невъобразимо могъща и добронамерена сила ще запретне ръкави, защото моментът най- сетне ще бъде дошъл. Може би няма да сме ние, а другите, с които ще се открием през необятните пусти пространства на космоса. Може би ще си бъдем ние, но много различни от сега - слети в едно общо пулсиращо съзнание или пък еволюирали до степен, в която толкова приличаме на сегашните хора, колкото ние приличаме на зелената еуглена. А може би - честно казано, аз вярвам по- скоро в това - ще си бъдем почти същите. Точно както хората, които са запалили първия огън, са почти същите като онези, които ходят по Луната.
Но един ден те - или ние - ще изпълнят това, към което сме се стремили през всичките десетки и стотици хилядолетия на еволюцията си.
Разбира се, тогава смъртта ще е победена много отдавна. Абсурдната болест с часовников механизъм, заложена във всички форми на живот с единствената цел да поддържа равновесието в ограничената екосистема на една планета, ще е станала напълно излишна в една покорна, гостоприемна, безкрайна вселена от възможности. Животът е кръстоносен поход срещу неживата материя, който ще продължи толкова, колкото е нужно, докато и последната молекула на края на света носи искрицата на съзнанието.
Но един ден ние - те - ще се обърнем назад, за да подадем ръка на всички онези, които не са имали късмета да се родят в новото време.
Всяка форма на живот е оставила ясен отпечатък в материалния свят, през който е преминала, преди да угасне. Следата не избледнява - тя просто се разбърква със следите от всички останали животи, но атомите и вълните й пазят спомена за нея, като частички в един огромен пъзел, умопомрачително многобройни, но все пак краен брой. Задачата от тези следи да бъде възстановен животът, който ги е оставил, изглежда абсурдно сложна и мъчителна, но ако се замислиш какво представляваме и защо сме поставени тук, тя е неизбежна.
И един ден ние ще се събудим отново.
И дори този ден да е след милиони, милиарди години, и дори да се събудим някъде далеч от малката звезда, която помним от предишния си живот, ние няма да знаем това, защото в съня времето е послушно.
И дори да се събудим без телата, с които сме свикнали, аз ще намеря начин да те прегърна."
защото
"Всеки ден в 22:22 знам точно от колко дни не сме се виждали. Всеки път, когато се разделим за толкова дълго, се изненадвам от това как изглеждаш - понякога ми се струваш по- ниска, отколкото си спомням, или пък съм забравил колко обичам устните ти, или за първи път (така ми се струва) виждам стоманеносиво в зелените ти очи, или пък бял косъм в косата ти."
защото
"аз вярвам в любовта на тялото
и ако не излезеш от тази стая, ще те целуна"
или нещо подобно
Богдан Русев

...

рано, много рано сутрин в Строежа
рано, много рано сутрин в главата ми
вън е мъгла
вън няма нищо
вън е тъмно
тук е сигурно
и няма нищо друго
не ти ли казах в какво вярвам
не ти ли казах, че всичко ще мине
и аз ще давам и ти ще даваш
и после ще гледам натам и ще пазя този номер... това не е обикновено
рано, много рано сутрин всичко е странно
рано, много рано сутрин обичам тази песен
и гласът му
повече от оригинала

'съскане за сбогом'
това мога

...

имам да кажа нещо за новия вокалист на Gravity Co.
не става
искам Явор
кой е тоя, дето си мисли, че може да пее неговите песни
кой е тоя, дето си мисли, че може да използва неговия глас
изобщо...

мисля, че е слушал прекалено много inxs
мисля, че сценичното му поведение е повече за тази група
а аз си кътам Gravity Co.
прекалено са си мои, за да .. ги слушам с този човек като вокал

damn, не го бива
даже не е стилен
даже нищо общо няма