...

Everybody holds their own
Everybody lives alone
Everybody hogs the phone
It happens all the time

i want a coin operated boy

и няма да има никакви проблеми
без паузи
без 'трябва да тръгвам'
без 'ако толкова те....., защо не съм при теб?'
перфектен въпрос, който трябваше да е отдaвна забравен
но пък звучи перфектно на място и перфектно логично
тогава как да го избуташ някъде, запазил си ентусиазма и с усещане, че май тоя път си достатъчен?
някой може да направи песен от него
да стане супер известен
да си ляга сутрин и спи през деня
да разказва приказки с песни да маха онзи възел в тялото с тях
да пропътува цялото земно кълбо и хиляди хора да посещават концертите му само, за да я чуят наживо

аз обаче ще я продължа.. мога да разкажа цялата история за онова момиче, което си стегнало куфарите и заминало да живее другаде, пък момчето останало и никой повече не заел онова място и никога повече не било същото
и после дните се нижели и минавали и ги разделял на 'няма я'... и съвсем замалко и ужасно кратко на 'има я'
и това състояние се превърнало в диагноза и станало постоянно
и някой хубав ден ще взема аз да напиша песента, да си намеря кой да я пее (защото аз не мога), да живея на нейния гръб, да пропуша цигари, да ходя небрежно облечена с тъмни очила и толкова да не ми пука, че никой няма да може да ми развали усещането за нищо
ще си имам coin operated boys, защото ще съм си coin operated girl, само че на малко по- високо ниво от тях, защото аз ще поставям изискванията и ще пускам монетите
някой ми взима думите
а аз никак не искам да му ги давам
някой ми бърка сънищата
а и в тях никак не искам да го пускам
и всъщност тези coin operated boys и едното coin operated girl са изцяло за заблуда на .. мен. и теб. и на онзи човек там
долу
обаче
когато комуникацията не се получава и искаш това, а друг иска онова...
а нещата трябва да оk

освен това те изобщо не си приличат
точка

втора година тече,
откакто умря
зеленото на листата,
стичаше се на капки
по ръцете,
ограбваше всички цветове
и оставяше тъмнина зад
себе си.
всички
звуци потъваха в
очите ти тогава
и небето помръкваше
увесено
на острия ръб
на усмивката ти,
с която
улавяше дъха ми,
затваряше го в клетка
и като
освирепяло животно
той се мъчеше да се откъсне.

още си спомням как ми
се смееше тогава,
как думите
'никога няма да ме забравиш'
се впиваха злобно
в ръцете ми,
деряха гърлото
и аз не вярвах на
заканата 'ще се върна
в дните ти'

но ти се върна
всяка пролет
надзърташ
иззад слънчевите лъчи
и нито един миг не е вече
спокоен...
нито мой.
искам да си тръгнеш,
да изчезнеш,
за да може да дишам
спокойно,
да вървя без да се спъвам
в теб,
в усмивките ти,
в аромата ти.
махай се.
без обещания.
'аз се завърнах'
шепни на вятъра.


ако можех, шях да взема неговият поглед и ей толкова насмешливо-сериозно да гледам на всички всекидневни глупости, които ми отдалечават лятото на 1ооооооо километра и ми обещават прах и жега без море
време е да бъдем големи, но когато стане топло и си мисля за плаж, тази идея ми се струва глупава. по морето всички сме деца - все едно е първото утро изобщо и за първи път съм видяла синята вода и пясъка и са за мен безкрайно дълго време.. не мисля за университети, не мисля за какво ще има да става и как ще го посрещна, не мисля за теб даже..
месец безгрижие
не го давам

u were the last high

Funeral Blues

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My noon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last for ever: I was wrong.

The stars are not wanted now: put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood.
For nothing now can ever come to any good.

W.H. Auden

продължения

когато нямам какво да ти кажа,
се плаша, че това мълчание ще продължи векове,
ше обхване цялата земя
и повече никога и една дума
няма да излезе от устата ми

тогава се събират облаци на
хоризонта
оплитат се в косата ми
и най- слънчево слънчевият ден
не може да върне смеха
в дните ми..

сякаш други хора, не аз,
минават през тях, оставят
отпечатъци,
а аз стоя на гарата и те
изпращам:
всяка една минута си тръгваш
взимаш цветовете ми
и остават единствено думи,
които се премъкват през разкъсаната
мрежа,
успокояват ме, че светът не свършва
и си тук

но аз ти казвам:
не мога повече да слушам ветровете,
разказващи приказки за тебе,
да си те спомням сред вълните
като част от...
стоп
край
live with me
морето ти отива
солените пръски с цвета на очите ти
грохотът
прибоя,
събрали извивките на гласа ти
вятър в ритъма на барабаните
live with me
ще затворим мълчанието в
кула от слонова кост -
страшен спомен за
какво можеше да бъде


нещо за мен.

to the sea

трябва да се науча да се справям с очакванията си
иначе после боли глава
иначе после си дупка
прекалено много почивни дни (хубави)
и в момента - прекалено много от София
героите не са това, което бяха. вече си смел, когато се справяш с всекидневието си, колкото и да е.. да не е това, което ти се иска

когато нямам какво да ти кажа
се плаша, че това мълчание ще продължи векове
ще обхване цялата земя
и повече никога и една дума
няма да излезе от устата ми

искам повече, отколкото мога да получа и това дразззззззни, защото колкото по- бързо ми стане ясно, че
1.няма да се случи чудо
2.това не е приказка
3.не важи правилото 'когато много искаш нещо, то ще се случи'
толкова по- бързо ще си стана старата аз

това не е емо-криза, не е скапано настроение, не е песимизъм, това е.. сега
искам билет за Ямайка
точно в момента не мога да доказвам себе си

...

и точно в момента не мога да те издържам и ми се иска
да са се развили нещата по друг начин
да са поели различна посока
и после се ядосвам, че такова нещо изобщо ми е минало през главата
защото
аз
всъщност не го искам
и не искам даже да има ден,
в който такава мисъл ще се е появила
защото е
всъщност страшно
пиша ти писмо, ама много се радвам, че изобщо няма да разбереш за него
то си е моето тайно писмо,
което ще свършва скъсано, горкото
и всеки път, когато ти се ядосвам ставам остра и ужасна и ми се иска да те убода пъти по- сило, отколко се е случило с мен
някакви хора казват, че това е ужасно
аз пък казвам, че ми става гузно
и на всичкото отгоре ми омръзна само това да ми е в главата
случват се къде-къде по0важни и големи неща
някъде...

come and live with me

damn
тъпа работа.

let's go back to the start?

е, да, понякога не можеш да се справиш сам
е, да, понякога не мога да се справя сама
"той беше западен, прекалено западен"
пък аз прекалено не следвам логическата последователност и после си отглеждам дупка
еми прекалено западен, нали разбираш
да ти говоря, казваш?
ще говоря... всичко ще си кажа... сънувах змей, пък като сънуваш змей нещата се сбъркват винаги.. все едно сънуваш недовършените предания на някой заспал човек, който не знае, че спи и още вярва в дракони
"да имате дракони за убиване?"
макар че, ако се справям с всеки дракон, така както се справих с този, по- добре си търсете нов герой, момчета
мене няма да ме бъде
аз си отглеждам дупка
героите са уморени
няма вече герои
за сметка на това имам себе си и ше ти кажа, че това беше едно от най- дългите пътувания, най- бавните, най- трудните, най- моите и повече няма
няма повече краища и ръцете ми са вързани с най- нездравото въже, ама са вързани и понеже са вързани ти казвам пак.. героите са уморени
вървя комплект с табелка reserved и не ми беше обидно и сега не ми е, обаче...тая табелка трябваше да я оставя някъде май... щото точно над леглото много злобно ще ми идва събуждането сутрин..

когатo ти си тръгваш, аз ще дойда
и, човече, колко тъпо стана, не е истина просто
...
брот поп поколението трябва да пляскат с ръце сега
героите ги няма
идва ред на самотния малък човек
уж нямаше, пък боли
научи ме да живея тук, какво ще кажеш, а?

ha-ha-ha

...

тъжно ми е, тъжно ми е, тъжно ми е
тези дни ми е толкова тъжно сякаш.. са се оплели хиляди неща и се е заплел важен възел, който не знам как ще се отплита
искам да спра да си ги предствям
и да съм сигурна
глууупаво момиче
тази вечер не е за мислене
нова квартира
с нова стая и нов човек и
... всичко е ново, даже кучето пред входа
опитвам се.

..:juno:..

If I were a flower growing wild and free
All I'd want is you to be my sweet honey bee.
And if I were a tree growing tall and greeen
All I'd want is you to shade me and be my leaves

All I want is you, will you be my bride
Take me by the hand and stand by my side
All I want is you, will you stay with me?
Hold me in your arms and sway me like the sea.

If you were a river in the mountains tall,
The rumble of your water would be my call.
If you were the winter, I know I'd be the snow
As long as you were with me, let the cold wind blow

If you were a wink, I'd be a nod
If you were a seed, I'd be a pod.
If you were the floor, I'd wanna be the rug
And if you were a kiss, I know I'd be a hug

If you were the wood, I'd be the fire.
If you were the love, I'd be the desire.
If you were a castle, I'd be your moat,
And if you were an ocean, I'd learn to float

...

преди 18 часа всички проблеми на големите хора бяха далече от мен
и тази стая беше малко светло петно

бягай далече от мен,
ми се иска да кажа,
защото сутрин закусвам с облаци
и държа дъждовете в ръцете си,
а всъщност
желая просто да утихне бурята
в очите ми,
та да мога да се усмихна
истински
и само на теб
само теб да виждам пред себе си
аз
всъщност
много
искам
да
ти
вярвам,
но познавах един човек
и той ми каза:
наивност е изписано
с ветровити думи на челото ми
и роклята -
изтъкана по подканвания
бъди мил
бъди друг
не себе си с мен
аз създавам образи
и те вкарвам в границите им
с такъв ентусиазъм,
че никой
никога не поиска
да ме обори
един по един си тръгваха
крачка по крачка далече от себе си
трудно е да се виждаш
изрисуван
по вените ми
така, както аз искам
нямаше въпроси
нямаше отговори
просто
така и не отворих очи
и не видях
как се свиваха размерите им
как потръпваха думите им,
защото не догониха
дъгите на
онази прекрасна представа
бягай далече от мен
ми се иска да ти кажа
но днес е ден за прошка
и не мога
да те оставя
този път
да си тръгнеш
така ми се иска
да те видя в очите си
никога не бягай далече от мен
привързан си
някъде под сърцето ми.

боровинкови нощи

спи ми се
спи ми се
спи ми се
не го обичам февруари, нито него, нито ветровете му, нито проблемите, които води със себе си
карай
карай нанякъде
накъдето ти видят очите
само да е далече от тук
да е далече от празните стаи
студените легла
да е далече от мен
със сенки под очите
и белези от изгаряне по ръцете
(вече имам два)
само да е далече
от несигурността ми
от ограничените таксита, които
се въртят всеки ден
в един сив град
и никога не могат да вкусят истински
пътя
далече от самолетите
които пренасят хора
и те свързват с нея
далече от малките хора
които учат унгарски и други невъзможни езици
от алтернативни театри
концерти
сънища с празни салони
студени очи
дълги коси
просто карай
далече
зад хълмовете
и карай с мен
на задната седалка
без предпазни колани
някои врати не могат да бъдат отворени, дори и да имаш ключове от тах, а дори и да ги отвориш, може би никога няма да попаднеш отново на същото място
може би никой повече няма да те чака
или ти няма да си същия
и изобщо нора джоунс има много красив глас
и изобщо
понякога всичко е просто въпрос на късмет
понякога нищо не зависи от упоритостта или желанията ти
най- дългата сесия изобщо.

...

онази сутрин вървеше с бърза крачка през детската площадка, а до него подскачаше дребно момиче с усмивка и раница
защото тръгваха на път
и тръгваха на път така, както той обича (или както обичаше)- кафе, ама кафе в голяма чаша - слно и гъсто и коз. за големия човек
за отскок
на малката не й трябваше
сега пътуват с влакове
с автобуси
ама не и на стоп
и в онази ранна далечна сутрин, мога да се обзаложа, че тя си мислеше 'ще има още такива'
и то имаше
малко, колкото да раздразнят апетита
вече няма такива сутрини - слънчеви, несигурни, бавно преливащи в горещи обеди посред пътя, някъде между разклони и следващата спряла кола
сутрини с време
когато не мислиш за лекции и оценки, работа, търсенето на нова квартира
та онази сутрин вървеше с бърза крачка
и през всичките вечни, ужасно дълги дни от уикенда вървеше с бърза крачка
тогава имаше висока луна в небето
висока луна в небето
със стълба към нея
забивахме я в центъра
винаги
подпирахме я на клони
дънери
облаци
несигурни ветрове
и се катерехме
все по- високо и високо
с всяко дръпване
ароматите бяха по- наситени
и ние по- силни
по- бързи
по- свободни
пушехме есенен въздух
звезден прах
дъждове
мусони
и океански течения
катерехме се по върховете
винаги
със стълбата в очите
скрити под шапки
зад очила
през дупките в ушите му
мога да видя изгрева над океана
над всеки океан
световния
по тембъра на гласа му
се водя за посоките
по очертанията на жилите по ръцете
ми е ясно
той ще може да свири
този да пее
а ти най- вероятно ще създаваш
светлина
и ще я вкарваш в хората
дори и когато не искат
и виждат единствено
високата луна в небето.

sing blue silver

изобщо
май постоянно се въртим в кръг и минаваме покрай старите места с нови дрехи, а вечер ги сънуваме и се опитваме да забравим сънищата или променяме историята за пред хора, които нищо общо нямат с нея
после се измисляме нов начин на поведение и нещата влизат в ред
до някое време
докато не ти прекипи
докато не ти се докрещи
всичко е по старому и нищо не се променя
искам да се събудя в гореща, светла стая с огромни прозорци на най- високия етаж
само с едно огромно бяло легло
малка тераса
и едно цвете
с море под краката и чайки в небето
две- три малки облачета
и още малко музика
и искам да изтрия всички В-та (може и моето), защото са най- ужасната глупава буква, с която да започва името ти
и още:
скоростта, с която се мени настроението ми е ужасна и знам само един човек, който може да улови посоката
само че е далече и ако трябва да изкарам още една такава седмица
не знам как ще мине
и всичко това заради новата коса, която ме връща в 5ти клас
и не само

всичко тук крещи
спри да искаш невъзможното
спри да мълчиш
спри да говориш
спри да значиш нещо
да ми бъдеш ориентир
спри
спри
спри

глупости
просто ми е тъжно
не може ли да ме прегърнеш

wish u were here

Когато бях малък
Се разхождах по покривите
Крадях закачилата се синева по комините
И я трупах в джобовете си с
Твърдата увереност,
Че лятото ми ще продължи
Хиляди години,
Защото аз имам в себе си
Синьото на небето
И няма да позволя на никаква есен
Или зима
Да ми откраднат
Дългите, мързеливи дни
С аромат на треви
Напечени тавански стаи
Прах
Изцедена слънчева светлина
И хълмове, удавени в залези
Катерих се внимателно по дърветата
Да събирам заблудени ветрове
И да бъркам посоките им
Така че никога да не стигнат
Севера и да донесат
Сняг
И печени ябълки в камината
Предпочитам глухарчетата
По поляните
И високите върхове,
Които не крият преспи
А отражения на облаци,
Уловени в сенки
Баба ми казваше
Лятно дете
И ме пускаше до след като звездите заспят
Да кръстосваме
Горещите улици
Банда от мракобесни нехранимайковци
С огньове в очите
Бяхме винаги
Нащрек
За набезите на зимата.

.

и настроението за момента

мракобесническо

нали ги знаеш онези моменти, ТиНеСи, когато всичко е толкова бавно, че те подлудява и те кара само ти да бързаш, а времето се влачи
влачи
влачи
и трябва да преминеш не само през събота и неделя, ами и през всичките понеделници на света, през вторници с остри краища, обеснически среди, мракобесни четвъртъци и луди, предателски петъци
и когато си казваш 'няма страшно, няма нищо страшно и всичко ще се нареди', а всъщност си се свил на топка, за да посрещнеш и ти не знаеш какво
и когато всичко ти казва 'стискай зъби, това е просто черен период, глупава дупка с плитко дъно'
'ще ти звънна' и няма да вярвам повече, защото това май е глупаво
иска ми се да не казвам неща, които няма да изпълня
иска ми се да не ми казват неща, които няма да бъдат изпълнени
иска ми се да не бях чела новините днес
сигурно има 1о неща, които не обичам в теб, обаче не мога да се сетя за толкова много и това е най- тъжното празно място, на което съм била
не обичам гарите, ТиНеСи
не обичам летищата
но обичам да пътувам и ми се иска да съм видяла Мандърлей.. но преди да изгори и да съм минала по долината с азалиите, за да изляза на малкия мрачен, сив, страшен залив, заграден със скали и лодката "Аз се завърнах"
и после, ТиНеСи, усещаш ли, че пак си тук и пак така силна с ръце, ухаещи на портокали и присвити очи
иска ми се да можех да те снимам
да запазя солта на кожата ти,
която не е сладка,
защото ти никак не си мила,
а си истинско чудовище
с малки размери,
което обича мракобесните нощни времена
и се чувстваш добре,
само когато в небето вият ветрове
и няма кой да ги спре,
понеже
всеки разумен герой се е скрил
и не иска да има нищо общо
с теб
и с мен на моменти,
когато те пускам да поглеждаш
през очите ми
и да говориш през устните ми
тогава аз се сгушвам в шала
поемам дълбоко въздух
и се крия
зад бурканчетата ягодово сладко
(затворена топлинка на рафтовете)
зад цветятя на масата
за едно по- добро утро
и се надявам да те намеря
заспала на дивана
след поредната свръхдоза
нощност,
която аз не издържам,
но ти обичаш.
ТиНеСи, така ми се иска да те снимам
рошава
разчорлена
уморена
пила
с изпочупени нокти
и устни,
които не бива да се целуват,
солена,
че ще те замеря с първия попаднал ми
кестен,
та дано счушиш
с яд обектива, който дълго, дълго те дебне
и изчезнеш.

---

ляляля
аз не мога да пея
не мога да пиша
не мога да броя до безброй
не мога да не се страхувам
от дните без теб
аз
не мога
да те пусна
така както
не мога да спра да гледам
небето,
защото единствено то
ми показва
безкрая
красив
и нашепва,
че отвъд хоризонта
има нещо,
което е по- хубаво
от най- синьото синьо
безвремие,
което лекува разкъсаните пориви на вятъра
укротява кръвта
във вените ми
и успокоява
забързания дъх
на часовете

безкрайни часове
тишина
безкрайни часове море
рибите се давят във вълните му
аз не мога да спася
шарените краски по красивите
им коремчета
от жадните погледи на пътниците
аз не мога
да бягам по- бързо
от звука
аз не мразя нещата,
които ти обичаш
аз мога да те
нараня
да мълча с часове
и да гледам
как мъглата се спуска
в очите ти
как мислите ти
бавно натежават
и главата ти се отпуска
върху ръцете,
уморени от
опити да ме
стигнат

на сутринта
след нощ с порязани
краища
всичко изглежда
толкова
иронично
реално
отчаяно
тъжно,
че искам да забравя
всеки шепот, миг
и да си спомням само
как заспиваш
като дете до мен.
тогава винаги
имам хиляди години
с тебе.