***

първо ще раздвижим устните

раз
два
три
говори
после ще пуснем кръвта да шурти надолу
бързо
бързо
така че да вървят краката
и да държат ръцете
ще отворим очите
да усещат лъчите и
ще ти кажем
пуши слънцето
то е топло
жълто
кълбо
от газове,
което ще стопли студената топка в корема ти
и лунната прах повече никога
няма да води
съня ти за ръка обратно в очите
надолу
бавно
в мрака
ти ще летуваш с птиците и
като тях със силни
махове на смеха си
ще разбуждаш пътя
в низините,
защото
раз
два
три
говори
аз се давя във вика ти
който сънува с мен
в мен
през мен
и не знае кой от нас кого и накъде задвижва
объркахме посоките, момиче
пуснахме слънцето да те топли
а вълка,
който ще го глътне
препуска по небето и гони облаците ми
толкова ги търсих да върнат
цвета на очите ти
че вече не мога и една дъждовна
капка да изцедя от
върховете на пръстите си
ще те оставя сама да заплиташ
ветровете
говори
защото никой няма да те остави да спечелиш
знаеш ли защо си будна
за да държиш действителността
от мен
далече
и да не прекъсваш
нишката
която придържа езика ми
и всички части на тялото
в стегната форма
да не побърквам хората.

boy, don't you worry

какво искам да ти кажа ли?
май искам да ти кажа много неща:

• 1.имаш очи, в които валят дъждовете и понякога не мога да спра да гледам в тях и се чувствам като човек, който още малко и ще потъне, а после кой ще му подава ръка и ще затопля дъха му.. защото есенните дъждове са студени, а аз..

• 2. понякога се страхувам да слушам, понеже чувам неща, които после оживяват насън и са толкова различни и далечни, и странни и задимени, че ме побиват тръпки.. (сън в съня..не само ПИФ)

• 3. споделям хора, които не споделям с никой друг.. споделям, че пуши цигари, които са продължение на деня му.. още от онези ранни, мъгливи, пълни,първи сутрини с изгреви над планинския град, на прага на онази къща с китари и прегръдки и мрачни дървета и с окончателни и силни думи, които още ме будят и ми казват.. беше, беше, 'никой не е беше'

• 4. когато си тръгваш, когато си тръгвам, първите часове са празни, страшно празни и хората ме гонят по улицте и не искам да ги чувам, нито гледам - тогава винаги сутрините са мрачни, а пътятъ не е любимият път и когато води извън, а не навътре е по- любим

• 5. вкъщи, зад големите прозорци - аз и ти - не съществуваме, докато не чуя телефона и нещата се връщат на мястото си - аз отдавна вече съм си тръгнала и няма всяка вечер да лягам в моето легло и когато вали - да се вижда морето със сивите вълни и въздухът да е остър и мой - мой въдух, който буди, а не приспива

• 6. обърках много неща, но не знам какво искам да върна - искам май с теб

• 7. искам да седна и да пия/пуша с теб - все едно няма да има утре и пак е първата вечер след първия ден. не пропадам. просто в още една седмица така - не знам как ще мина през всичките дни.

точка

...

и един ден, когато няма да има повече ограничения
когато времето ще тече наобратно и секундите ще са часовете ни
когато светлината ще е по- ярка и по- топла
когато всички прочетени книги, ще са станали една
когато ще мога да говоря с глас, по- силен от най- силния ураганен вятър
когато ще се справяме със земетресения и болести
когато ще намираме връзките и ще ги поддържаме здрави и истински
когато ще общувам свободно с теб през мрежи през езици и континенти
тогава на този ден
може би
не, без може би
нядостатъчност няма да стои в дъното на очите ми
ще мога да кажа
аз всъщност те обичам

по Богдан Русев и забранената книга

...

"и най- добре скроените
мечти на мишките и хората
понякога
посока погрешна поемат"

за втори път тук и вярно с много жестока сила
damn
по дяволите
и още много други неща

и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
седмицата изглежда голяма и страшна, а аз съм пак
в училище и дните минават бавно, бавно като
есенните и зимните месеци,
когато сме забравили, че дърветата
могат да бъдат зелени, а небето синьо
тогава много искам да е пак събота,
да имам малки вечности с тебе и да няма никакви други хора,
да не говорим за тях, а само за нас -
като егоистични същества, които са си достатъчни,
защото
не искам да споменавам чужди имена,
да слушам чужди имена и
други истории - нашата ми е напълно
достатъчна в момента
и не искам друго освен теб,
което е странно и ново и необичайно
малко плашещо също,
защото
имам нужда да си тук, а не там
да се скрия в теб,
когато светът е мрачен и дъжделив
и всеки е затворен в себе си
вдигнал яката на якето
крачещ бързо срещу вятъра
искам необикновени почивни дни в работната седмица,
когато спим до късно и се будим с големи чаши кафе,
а светлината е намръщена и студена,
но не и ти
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
това изглежда недостижимо и далечно
и ми става чоглаво и мъчно
и си казвам 'спри да ходиш с глава в облаците и слез на земята',
но не става
може би не съм земен тип
или не мога,
а може би просто наистина не искам

да се откажа..

...

става дума за това, че сме изменчиви по природа, че не знаем какво искаме, а когато го получим, се чувстваме обидени, наранени, дори малко разочаровани и много, много отблъснати.
защото, кога слушаме за миналото на човека, с който сме, ни жегва - независимо колко време е минало и колко време ще делим заедно. винаги се усеща
и понеже
сме толкова съчувстващи същества, винаги ще се поставям на твое място и ще се опитвам да разбирам с теб. съответно в моята бедна главица усещанията ще са 100 пъти по- силни, по- наситени, по- страшни, по- трайни.
защото аз обичам драмата. а ти изглеждаш толкова драматичен, докато ми разказваш със спокоен глас какво е било и как би постъпил по друг начин тогава, че ставам не Аз, а Ти и аз съм човекът, който е направил това и казал онова и понеже съм двама души едновременно, съм раздвоена,
защото
искам да ме прегърнеш и да кажеш 'това е било тогава, ние сме сега' и в същото време ужасно искам да те ритна по пищяла и да изкрещя 'не те е срам да ми говориш такива неща, да ми пълниш главата с такива мисли, да ме отчуждаваш и после да питаш защо съм такава и защо те бода..'
защото ти май не разбираш..
ако бях спокоен човек, просто щях да слушам, да наблюдавам, да кимам
но аз съм си аз
и исках да те ритна,
защото се страхувам от недостатъчните хора и ако някога ме накараш да се чувствам така - тогава бягай много бързо далече от мен

п.п.
не искам да спирам да слушам Остава, но с теб новите им песни звучат различно
why don't you make me feel right?

няма повече думи.
свършиха
много бързо
и стана малко страшно,
защото с тях обличахме дните
и нищо не беше сиво,
еднообразно,
притъпено
и после
косата ти беше златна в слънцето
и устните ти
оставяха пътеки по лицето ми
с най- ясните ориентири,
които и птиците
дори разчитаха -
а те вярват само на облаците,
и ръцете ти,
които рисуваха фигури по стената
и гонеха мрака,
и вечерта беше ден,
а хората около нас пияни от звезди,
ветрове,
уловени в дъха,
но имаше думи тогава,
които движеха въздуха,
укротяваха мислите
и им връщаха дъждовните форми,
защото тогава говорех,
а сега нямам повече глас.
не искам да те слушам
и погледът ти
ме блъска в стените на кошмарите
и дразни,
и небето ми е тъмно
без хоризонти,
без граници -
само пустош
и когато те има
и когато те няма
не искам да те слушам.
махни се!

...

и в крайна сметка, всичко се свежда до думите - тези, от които ти става студено и объркват посоките, тези, които убеждават изпитващите, че ти си техният човек и ето готово - зелена светлина да се изгубиш по пътищата
но в крайна сметка - всичко се свежда до думите
тези, които си шепнал, но аз помня
тези, които са казани, защото трябва
и нищо не се свежда до мен
нищо от теб, което вече е лошото, а може и да е обратното - нищо от себе си не мога да сведа до теб
и после се опитвам да не си спомням, защото
пак ще има часове с 60 минути и 60 секунди
ще има дни с 24 часа
ще има седмици и месеци
без теб и без мен
което май е най- страшното, защото
ще знам какво е имало
и какво сега липсва

понякога реалностите ми идват в пъти повече


And you've still got the most beautiful face
It just makes me sad most of the time

...

за всички неща, които ти и аз объркахме
за всички неща, които ти и аз забравихме
за влаковете, които изпуснахме и тези, които хванахме
за всеки път, когато искам да се прибирам с теб, а те няма
за всеки път, когато искам да вървя по онези склонове и пътеки, а ме е срам и не обяснявам защо
за всички дребни неща, които можех да не правя и да е по- лесно да говорим и да се чуваме
защото
тук всичко е високо и бързо
тук всичко е пълно и заето
защото
искам да съм другаде и да слушам онази музика
защото
'на тая възраст всичко е изгубено'
и само един път си ти и един път аз
и главата ми е празна, наистина празна и очите са празни и ръцете, и думите и нищо не казвам и нищо не мога
защото
на тая възраст нали ти казвам всичко е изгубено
и онзи проклет ден
слънцето не се показа
а аз гледах как стягаш куфари
големи и малки
старият изтъркан покрит
с шарени стикери и кръпки
с историите за всеки път
когато си бягал
без да затвориш вратата
а хората са стояли на прага
и чакали
слънцето не се показа
онзи проклет ден
и дъждът удряше
прозорците
и нямаше дъждобрани и чадъри
които да спрат
болката, валяща от небето
на едри големи удрящи капки
боли
болят ме очите
да гледам
бързата ти крачка
няма вече цветове
и вълните отдавна
заляха брега
отнесоха написаното и моите
стъпки
вече ги няма там
нито твоите
отдавна облаците избягаха
и скриха ключа,
който имах и който
отключваше заключените ти устни
повече нямам нужда от думи
искам само един път
към влажна и топла страна
с гъсти аромати и сладък въздух
които затваря очите и
забравяш какво е било
и какво ще бъде
слънцето никога не се показа
онзи ужасен ден
боли ме главата
и не искам да те слушам

...

мога да спирам вятъра
знам, че има пълнолуние, понеже някой е обидил луната и тя му се е изплезила..
освен това беше там, където никой като теб още не е бил, и това има вкус на промени
една от най- бързите седмици изобщо
и един Бургас, който беше непознат.. на моменти и аз бях водачът
денят, след като те няма, е винаги бавен и дълъг и малко празен и никога, ама никога не оставам сама - тук минавам от стая в стая без да излизам навън, следвам някой и просто свиквам отнново с тая форма на празнота, която толкова ми убива, а ти така добре се вписваш в нея, че когато си тук, забравям кой ден е и не искам да знам
и ми се спи и спя много, защото тогава не мисля колко време ще мине и после пак, и после пак, и после пак
и има още
но трябва да мине тЪжното

...

ти не обичаш както мен
не потъваш като мен
не усещаш като мен
и понякога, но само понякога
си мисля
'не мога да те понасям
по- добре е изобщо да не те помня
да изтрия всички знаци
да разместя мебелите
да подаря цветята'
и после като децата искам да върна думите назад,
защото понякога (доста често май)
те обичам повече, отколкото трябва,
а това не е правилно, защото... за да е всичко наред
с теб и мен
трябва да обичам себе си най- много,
после трябва да прибера въображението си, да му кажа
'Долу! Долу, не разбра ли!'
и да оставя онзи хубав образ (да стане на прах) -
момчето с ръце в джобовете (понякога с най- дългата дълга коса, понякога - не)
отвеяно
завеяно
и очите му светват само, когато я види сред тълпата
иначе не му пука: за нищо и никой
само за нея,
та..
ти не обичаш както мен
не усещаш като мен
не потъваш като мен
и затова по опънатите ми тънки нерви се разхожда гласът ти заедно с това 'ти не си с мен'
и се ядосвам
кълбо от раздразнение
и те драскам по телефона
и ти ръмжа
и те ядосвам и после... после не ми става по- добре, но не мога да се съглася с '..., но не мога да съм с теб'. по- добре го отречи, разсърди се, бесней, но!
не бъди примирен
неБорбен
учтив
кротък
примирен, по дяволите
и ми кажи:
'не живея с миналите хора така, както ти'
защото моите призрачета са още живи, а аз те ревнувам от твоите

искам си дългокосия приятел с изгревите над ония натрупани векове!

we used to be friends

бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко ми липсват малките разговори с него
почти и само мои


A long time ago, we used to be friends
But I haven't thought of you lately at all
If ever again a greeting I send to you,
Short and sweet to the soul I intend.

...
Come on now, honey,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when you're good to go
Come on now, sugar,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when.
...

A long time ago, we used to be friends

бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко го искам обратно в дните си
него и вълшебния му град

по пътя за никъде
винаги мога да стигна до теб.

...

събитя:
край на сесията - 1 брой
рождени дни - 1 брой
взети изпити- всичките
брой часове на плажа - 0 с тенденция за наваксване
моята малка ТиНеСи кротува напоследък или пък няма време да се появи, защото собственичката й лека по лека се променя и вечерите в Строежа са малко по- кротки
и малко по- бавни
малко по- скучни
защото
аз май се отказах
и понякога
но само понякога ми трепва
лекичко и си мисля
беше, каквото беше
'времето вчерашно, утрешно става'
и понеже
се опитвам да бъда
разумен човек
не мисля
какво ли е,
ако се доближа до тебе
ей така се доближа
и те целуна
в онова скрито и мое място,
а после просто си тръгна
и...
не бива, защото
тогава се връщам назад
и всичко е живо
и объркано отново и не знам
аз ли съм
ти ли си
или просто прекалено обърках нещата
и прелях
теб в него
или мен в тебе
или... просто
лудата ми глава не може
да успокои мислите
и те тичат и тичат
и...
не можеш да ме стигнеш
или пък не бива

Rain rain go away, Come again another day

днес като сбърканите, объркани дни, пълни с толкова наситена жега, че зеленото не е зелено и улиците те побъркват и... стъпките са прашни
и както винаги в главата ми е бъркотия от очаквам/не трябва да очаквам и тук съм/не съм тук
защото
мен ме няма
мен страшно ме няма
няма ме по онези ръце
и в онези очи
няма ме по устните
и думите не са мои
небето тежи над главите ни
и облаците са далечни
пътища
и обещания с форми на свобода,
която чака
някой да се пресегне
и да я откъсне
да я сплете на дълга плитка
от време
и всеки възел да затяга
все по- силно и по- силно
онази прекъсната връзка
която минава през моите/твои погледи
и ти казва
аз те чакам,
но теб страшно те няма,
а онзи момент, в който
всичко беше спряло
и даже вятърът усещаше още твоята
форма
е потекъл във вените ми
и в тях - вместо кръв
песента ти за дните,
когато
ни имаше
навсякъде
много трудно е да се обясни какво искаме и какво всъщност имаме и какво всъщност не искам да си тръгва, защото.. дни като тези.. ми липсва.
липсва.

...

мисля да оставя другите момичета да си играят с теб.

...

както си седяхме днес двамата на пейката и си зяпах небето се сетих за 'сърцата на тримата' (любима ми беше тази книга..имаше си от всичко по много - и приключения, и битки, и съкровища и какво ли още не) и за стихчето в нея..:

"Гръб до гръб двамина с тебе"

Искате ли радост, злато?
Слушайте ме: най-добре
потърсете ги, пирати,
сред безкрайното море.

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Дайте ножа, пистолета!
Нас не ще ни победят!
С топ ще им разбием борда,
с меч ще си разчистим път!

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Да живеят ром и плячка
и най-злият ураган!
Няма милост за матроса!
Смърт на всеки капитан!

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Грабехме от всеки кораб
само стоки и жени
и оставяхме го сетне
сред вилнеещи вълни!

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Джордж Стърлинг

...

освен това те изобщо не
си приличат:
неговите очи са зелени
като морето в онзи тънък момент,
когато небето го няма
и въздухът е свит на
топка,
която те удря със силата на юмрук.
нейните очи са шарени
като лунапарк
като най- високото виенско колело изобщо,
като думите, които си разменяте,
когато
я обичаш и когато я няма.

освен това те изобщо не си
приличат:
ръцете му са
дълги като меридианите,
които описват земята,
но пак не могат да я стигнат...
тя бяга с нейните бързи крачета
и звукът от стъпките й
оттеква в тялото му
и го прави
прагматичен млад човек
с реалности в главата
със сериозни речи и
цел,
която някой ден ще бъде постигната.
тя бяга
и ти никога няма да я стигнеш
освен това:
вие изобщо не си
приличате.

...

Everybody holds their own
Everybody lives alone
Everybody hogs the phone
It happens all the time

i want a coin operated boy

и няма да има никакви проблеми
без паузи
без 'трябва да тръгвам'
без 'ако толкова те....., защо не съм при теб?'
перфектен въпрос, който трябваше да е отдaвна забравен
но пък звучи перфектно на място и перфектно логично
тогава как да го избуташ някъде, запазил си ентусиазма и с усещане, че май тоя път си достатъчен?
някой може да направи песен от него
да стане супер известен
да си ляга сутрин и спи през деня
да разказва приказки с песни да маха онзи възел в тялото с тях
да пропътува цялото земно кълбо и хиляди хора да посещават концертите му само, за да я чуят наживо

аз обаче ще я продължа.. мога да разкажа цялата история за онова момиче, което си стегнало куфарите и заминало да живее другаде, пък момчето останало и никой повече не заел онова място и никога повече не било същото
и после дните се нижели и минавали и ги разделял на 'няма я'... и съвсем замалко и ужасно кратко на 'има я'
и това състояние се превърнало в диагноза и станало постоянно
и някой хубав ден ще взема аз да напиша песента, да си намеря кой да я пее (защото аз не мога), да живея на нейния гръб, да пропуша цигари, да ходя небрежно облечена с тъмни очила и толкова да не ми пука, че никой няма да може да ми развали усещането за нищо
ще си имам coin operated boys, защото ще съм си coin operated girl, само че на малко по- високо ниво от тях, защото аз ще поставям изискванията и ще пускам монетите
някой ми взима думите
а аз никак не искам да му ги давам
някой ми бърка сънищата
а и в тях никак не искам да го пускам
и всъщност тези coin operated boys и едното coin operated girl са изцяло за заблуда на .. мен. и теб. и на онзи човек там
долу
обаче
когато комуникацията не се получава и искаш това, а друг иска онова...
а нещата трябва да оk

освен това те изобщо не си приличат
точка