...

" Ти наистина не разбираш. Аз не искам онова, което искам. Никой не иска онова, което иска. Не и наистина. Какво забавно има в това да получаваш всичко, каквото искаш? Просто ей така, без да означава нещо. Какво?"

Коралайн
Геймън

...

моята разхвърляна, хаотична, разпърпана сесия свърши
много по би ми се искало, вече да е свършило времето в университета, вместо още една година да търкаме плочките по коридорите в опит уж да научим нещо

опа,
ново начало
не ми се мисли за времето там
а
искам да мисля за това лято
като три месеца, в които дните ще се влачат, влачат мързеливи и бавни
светлината ще пълзи по пода
и ще се отразява в тавана,
въздухът ще е солен сутрин и сладък вечер
и ще четем морето
по хората, които си заминават и онези, които остават
синьо лято
като последното лято
преди да станем големи и важни,
когато още беше толкова забавно да четеш книга на покрива и с едно протягане да стигаш сладките и дребни кайсии,
а в тревата в другия двор шумулкат буболечки и лечки и ...

само че сега е лято и то е в софия и още малко само ще е тук, но ...
в момента (може и да е заради последния изпит, може и да е защото не съм доволна) сякаш няма никой и не стигам до желание за разговор, камо ли до темите, защото тези, които искам са далече надалече и странно колко бързо се менят разстоянията с възрастта
та лято без дружката за подкрепа, която се навива на пруимиците ти, взима те след работа, чака те за бира и градини и гръб до гръб... та такова лято не е никаква лято, искам да кажа аз

месец и нещо до заминаването
два месеца до връщането
и още три до другото връщане, което ми изглежда като на цяла вселена разстояние

не става дума за Другите, които понякога се промъкват на пръсти
и скърцат ли скърцат от яд
и се опитват да надничат иззад очите,
а за това, че сега е Сушавото време
с пустинен пясък Сушаво
с хора Сушаво

този град го няма
прекалено тесен е
тесен
и този град, прихлупен от сградите -
няма го

...

вкъщи винаги ме обзема желанието

да чуя големи думи

да правят за мен големи неща

да не спят заради мен

да тичат и пътуват заради мен

и винаги после ми се иска да започна отначало

да разместя хората и себе си

да бъда голям човек

на голяма възраст

да се разхождам бавно

и бавно да гледам

и бавно да мисля

и да не очаквам големите дела

и големите моменти

защото моята стара глава

никога няма да се е занимавала с такива големи

желания

защото ми казаха, че съм глупаво българско студентче, което учи в глупаво българско университетче и ако бях чужденче, нямаше да имам проблеми

само че не съм

и защото не съм

ще изпитват чужденци, които не знаят и "да" да кажат на български, ще ги изпитват за има - няма две минути разговор и то не разговор, а гледане с големи големи очи, а аз ще уча и ще чакам някой да се сети, че освен чужденци в университети те ни учат и българи

само че съм у дома

и дори и ти да не знаеш какво искаш да правиш с мен

без мен

до мен

аз си знам

че без теб

с теб

все някак си ще си намеря пътя

и ако теб те няма

твоя е загубата, момче

ТиНеСи наднича над рамото и никога няма да се запознаете

тя е като онази скитаща Дена, която я отвлякли (или тръгнала доброволно) към Долната Земя и която никога няма да имаш

но която винаги ще помниш

защото със теб

или без теб

просто е по- лесно

или по- сложно

но никога не и по- страшно

средни положения няма

...

не искам сложен живот

the f word

щото
той харесва да пътува
обича да гововри след след няколко малки и още няколко големи
на ръба
когато не е нито нощ, нито още ден
а е съвсем задимено
от цигарите
по пода
и от неприбраните забравени пепелници
и навън още прекалено студено

а
аз се опитвам да ни поставя
в онова
задушаващо
малко
пространство с ограничения
и не
обичам
да почвам
да мисля
за това как беше или как ще бъде

обаче
в новата ми рокля
няма облаци по небето
и никакви триъгълници
малка
завършена
двойка

...

напоследък губя времето си в най вече, само и когато...
та когато, само и най- вече не ми се мисли, говори, пише, учи
отварям flickr
и за два/ три часа напълно ме няма
гледам синьото небе в загреб или съм с онази жена, минала през берлин и после англия, после в сащ и пак берлин и всички снимки са слънчеви
със синьо или жълто
и няма помен от старите жилища като тези тук, не романтичните, а занемарените и изглежда ужасно лесно да си щастлив
да се разхождаш из малките пазари за подправки и цветя
и после в светла кухня да забъркваш магии
и да имаш рижа котка
да правиш много снимки
да говориш много езици
и си мисля... на нас това ни липсва.. тази свобода да тръгнеш с къщата на гърба си и да...
защото май наистина не е толкова трудно
да напуснеш границите на тази малка страна
не за да не се върнеш
а за да видиш
и да си малко по- друг
малко по- различен
по- нов и по- зареден, даже и отначало малко потиснат, защото
кой иска хубавото и лятото да свършват?

после съм съвсем, съвсем празна и очите ми са червени
и спя като котка
толкова много и толкова свита, защото за една вечер външен свят не ми трябва

и после телефонът звъни
и обичайните настроения чакат на вратата

...

и в онези моменти,
когато е много тъмно и дълбоко вътре си се стегнал на възел, за да не изгубиш увереност, че си цял,
ти се иска да не чуваш думите
и да си заключиш мислите отвън,
защото
само тропат и викат
и те оставят по- празен от орехова черупка
от наранените камъчета с дупки по плажа
от счупените бутилки
и скелетите на чадърите,
които може и да си спомнят лятото,
но не вярват, че то е готово да се бори за тях
и да ги върне обратно
и то всъщност не е
и няма да го направи

всеки си имал път
и не искам да го чувам
и не искам да му вярвам
няма значение
всеки си имал път

искам да останеш
искам да остана

по пътя за никъде

по пътя за никъде
винаги мога да стигна до теб
даже когато
вече няма кой да
познава посоките
и очите ни не гледат към
небето,
а са забити в тъмната пръст
под краката ни,
затворили са подстъпите към
сърцата ни
и ничий враг не чака пред
портата
***
тогава вече знам,
че по пътя за никъде
ни чака скука
зад всеки завой
всяка извивка
ще спъва крачките ми
убивайки скоростта
със всеки спомен
за затворени и мъртви телефони,
нечути думи
недокоснати ръце
онази болка под лъжичката
всеки път когато си
тръгваш и взимаш Юга ми със себе си!
***
Върни ми го!
върни ми жегата
усмивката на вятъра
онези дълги мързеливи дни
излегнали се като котки
в трапчинките ти
искам ги обратно
искам си безвремието по пейките
скрито в бутилки
момичетата с кожа по- тъмна
от онзи див нюанс
на усмивката ти
слънцето по покривите
след поредна вечер без край...
***
и когато вече няма кой
да разпознава посоките
да укротява бурите
да сплита ритъма на дивите им викове
съвсем изгубени по пътищата
из отбивките
из всеки изгрев в пустинята
сред студ и
сух пясък
ще викам:
началото на пътя за никъде
се губи из
очите ти
дави всеки минаващ
и само аз
ще намеря правилния
ориентир
за разчитане посоката на лятото

безкрайно, много отдавна (сглобено)

чуй, пиша ти писмо
п
и
с
м
о
не мога да те стигна с телефон, не мога да те видя по улицата, не мога да седна до теб, нито пък да чуя нещо за теб. ето защо ти пиша писмо. това е, с което се справям, защото днес бях натрапник по местата, където сме били. не успях да видя само през онзи прозорец, но тогава мъглата беше друга, а моята гледна точка толкова щастлива.
о, аз те молих да те няма вече до мен, не исках да те има вече до мен, не исках нито да ме прегръщаш, нито да ме целуваш, нито да гледам очите ти, нито да се откривам по кожата ти, нито да се вплитам в косата ти
исках просто да те няма
но, когато вече си бил, а после... не - не мога нищо да забравя, нито нищо да си спомня и мисля... целувай ме, но не ме карай да казвам важни думи аз ще съм щастлива, че си до мен, а аз съм с моя best friend.. макар и малко странно, но когато протегна ръка ти ще си там и гласът ти също, понякога на другия край на телефонната линия, в празната цигарена кутия, в завитите ръкави на ризата, в снимката и във въздуха, но да, когато протегна ръка и обърна една думичка, ще си до мен
а това е, което е важно, защото ще си намеря пак мъничката вяра в някои от големите думи и аз искам да знам, за да счупя с чук онзи образ, който е в главата ми... разбираш ли, той е много ярък и понякога така ме хваща за белите дробове, че вместо да дишам, хълцам. никой не възприема насериозно хълцащите хора, а аз предпочитам да ги чувам как вдъхват... дишай с мен
моля те
дишай с мен
бавно
едно, две, три
сега ме преглътни
погледни към ръцете си
навън трябва да вали
от двете ми очи
да се спуска дим
тънък като струйка
по гладката повърхност на дъха ти
дишай ме
вдигни ръцете си, единият си пръст
плъзни го небето
чуй какво ти казвам
плъзни го по небето,
прокарай го по ръбовете,
докато прокървави
защото там се крие лицето,
чийто черти никога
няма да бъдат вече
мои уютни
топли
познати
докато дишаш с мен
една счупена четка
вплете в задния фон
(там има заден фон, да,
а сега дишай)
лунния проблясък
по озъбената ти усмивка
между онези треви
от вчера
и празните автобуси от днес
с изгубена, празна посока.
дишай ме
едно две три
сега вече...
можеш да издишаш.
да, той пита, чуваш ли хеликоптерите, аз те питам, откриваш ли ме в ъглите, в някой полъх... откъм онова момиче там например, тя мирише ли ти на мен, сещаш ли се как, сънуваш ли как се впиват твоите и моите устни - зимна, дълга, червена, последна целувка - на пейката, пред прозореца, зад пердетата,
не съжалявам, че няма да го пратя и няма да го прочетеш, но съжалявам, че няма да те видя, че няма да слушаме онази музика, че няма да те разбирам пак така, че няма изобщо да те разбирам, че няма да споделя колко ми се плаче, докато тя пее за залези на слънцето над нея и

The mess we're in
The city sunset over me

и

Night and day,
I dream of making love to you now baby
Love making on screen,
Impossible dream

плаче ми се, но ми се плаче до теб и ми се плаче така, както мога да плача само, както когато съм на 2о години, безвъзвратно и много
плаче ми се до теб
диша ми се до теб
о да, те казават - soulmates never die.. аз казвам, че умряха - сега и тук, за утре не знам, липсва ми височината ти и ризата и шапката, и раницата, и усмивката, и брадичката, и нощите и часовете ти и това, че не ти казах довиждане и не те целунах, а бързах да те изпратя и да се прибера по пътя нагоре към себе си, не те целунах, забравих, че следихме луната, забравих, че ми носи музика и ми писа, и ми говори
извинявай, че забравих, че ми вярваш
вярно е, моля те, не се променяй, моля те, нека не се променям, да не се променяме
това е раздяла, от кояте небето ми дере
нищо не е вечно

i'm gonna fight them all

и всички знаят за това
и не искам да говоря
не искам да гледам
i'm gonna fight them all
с онази последна цигара, която остана
и която е в мен винаги
защото кой знае, кога, къде ще се върне онова момиче и ще попита пак кого гледам така
'защо не си дръпнеш, отпуска погледа и концентрацията я няма'
и китарата електрическата се дере в онова подземие и е мрачно, а над нас има море и лято и хора с хиляди години заедно
а ние имахме пак часове
и пак беше тъмно
защото на тъмно времето тече по- бавно
винаги
както онази цигара
се опитвам да го нося със себе си
да изрязвам неудобните му ъгли
защото в някои лица не искам пак да се режа
а после
валеше и моят чадър беше червен
i'm gonna fight them all
и гледах всяко камъче и всяка дупка само не и към теб
защото аз повече няма да те виждам
повече няма да те чувам
аз повече не те знам
и карта нямам, забравила съм малките повдигания на раменете и велия поглед, с който скриваш всичко

аз малко се изострих
всъщност доста
и не е честно други да се убождат

това е единственият вариант, който намерих и който човек може да усети.. втората песен в клипчето и това колко странно си пасна с книгата ми в момента и как не мога да спра да я слушам

Oh I can hear you breathing
You're picking up my scent
You're trying to hunt me down
In the hope that I'll give in

But I know these tracks
Better than I know you ever could
You're breathing down my neck
But it will only make me win

Nobody wanted this
Not after all these years

Still the darkness draws us deeper
In just like a trap
But now I've got you here
I'll never lead you back

For the garden's end
Is where wilderness begins
You dug a hole for me
That I'll bury you in

And if you raise the dead now
I might lead you back
And if you cut your hair
I might leave a map

Nobody wanted this
Not after all these years
Nobody noticed you
But now they're on to you

You say you'll have the last laugh

But the winters coming
And the snow will cover tracks
And I'll be watching
Because I'm hunting you

And nobody's buying it
Not after all these years
But somebody's noticed you
And now I'm on to you

и не очаквах това от себе си
не и да не спирам да чета точно тази книга с точно тези думи, защото...
някои неща изглежда просто не мога да надрас(т)на

and if u wanna buy me flowers...

аз и ти си имаме минало вече
общи минати пътища и оставени зад гърба километри
една хижа
две пещери
Нови Години и няколко изпита
и безброй слънчеви сутрини (кафе и портокали, сънливост, топло!)
и когато гледам старите снимки си мисля, колко странно ми изглеждаше тогава и винаги в сянка, с ръце в джобовете и онзи отнесен поглед и не можех да подредя парчетата с теб и мен
ако някой ми беше казал как ще се обърнат нещата, щях да се засмея и да махна с ръка
защото аз тогава
съм различна от аз сега
и първи курс е на векове време от мен с непознатите си хора и нови стаи, нови усмивки и нито една хубава, колкото твоята сега
защото
е хубаво, когато
и усмивките и мъчното
аз мога да ти ги причиня и го правя
и двете
много често едновременно, но май си го връщам,
защото
понякога, но само понякога
ме е страх
и то много, че както аз увличам съм и аз увлечена и не виждам края (а не го и искам никак!)
и ми е хубаво
късно вечер да се прибираме и да пускаме музика и да е тъмно, тъмно, тъмно и в очите и в ръцете,
но да си до мен и да ме прегръщаш
и да се сещам
колко строг и сериозен и малко стрешен беше
и как се обърнаха нещата
и как няма да им дам да се завъртят
не сега
не още
нито после!

!!!

чудеса

само когато повярваш в чудеса, ще повярвам и аз
и тогава
слънцето може би ще изгрее и на онази улица
но
дотогава
спри да използваш думи, които не ти приличат и в които не вярваш!
защото така
разпадаш и мен
а
аз няма да ти дам. не и на теб, не и на никого,
защото
ако не можеш да направиш онази малка стъпка, значи не можеш да направиш нищо
и не си изобщо силен, нито опората, на която се правиш
въздух под налягане в шарения ми балон
имало неща, които се случват твърде късно
ами
нека видим
обаче
времето ти изтича, момче
или моето
и това е, което вършее и не спира
а не знам докъде ще стигне.



Jefferson Starship - Miracles (Stereo) - Watch today’s top amazing videos here

you promised me poems.

не те разбирам изобщо
не разбирам нито времето ти, нито думите ти
нищо не разбирам
знам само, че
ми обеща поеми и слънца в изгреви
когато си мислех
че стигаш близо до мен и виждаш, каквото трябва да виждаш
и после
аз ти обещавах поеми
и с вдигнати към небето ръце
виках ветровете и гонех дъждове и ужасни облаци
за да е винаги хубаво времето в очите ти
обаче
We were a right pair of believers
и аз никога не проговорих твоя език
сега сънувам самолети, които летят към странни земи със задушен въздух, болезнено зелени растения се увиват около дървета и ми се слушат възрастни хора с канелена кожа, обясняващи:
те дойдоха през нощта, обещаващи ни поеми
останаха
и им построихме колиба с покрив от бананови листа и огромни прозорци, за да улавят лъчите и да правят заклинания на пътниците, да спират бързите им крачки и да затварят очите им
та те дойдоха през нощта
с летните тайфуни
с миризмата на Изтока
с одеждите на богатите храмове
и пееха поеми
за небето и слънцето
пътищата на коприната и за безбройните изследователи изоставили костите си
по тази чудна земя и скрили се из
дъждовните облаци
червената пръст
великата река
те дойдоха през нощта и носеха мен
под сърцата си
на малки части разделена
само твоята част се опитаха да изоставят
на покривa на света
и ме омагьосаха,
за да е цяло отново сърцето ми
но нещо се обърка
и с приливите и отливите
парчетата от мен се разбягваха
и аз останах само думи
и спомен за твоите обещания и моите малки ръце скрити в твоите
причинявам им болка
разранявам устните
и светлината вече не им понася
освен за заклинания и сънища в най- жежката обедна пещ
затова пътуват през нощта
тогава съм най- кротка

...

първите дни вкъщи и онова странно чувство, че никъде не си ходил и никъде не си бил, но... се е променило едно и мама е сменила мястото на вазите или...
онези моменти, когато малко по малко разопаковаш багажа и връщаш нещата по старите чекмеджета, защото
този път си за повече от няколко дена у дома и имаш време за малките неща
късно ставане
празната къща
мрачното небе и морето, многото коли
кафе
лая на кучето на съседите
шляене и спокойствието, че си се събуждаш в твоето си легло, в което са почвали толкова много утрини и завършвали толкова много дни
та в тези първи дни теб още те няма и за никога не ми е мъчно
и всеки път като се чуваме е особено и ново
и се смея повече и сънувам по- хубави неща
защото в онзи град ми е уютно само вечерите или дните с теб, а те
не стигат
и после
все още влизам в настроенията и усещанията и гледам с нови очи
и говоря с чужди думи
и търся музиката
и начинът да обединя нещата
но бележникът с лекциите чака и старите учебници за преговор, но както и да е
не ми казвай
какво да чувствам и какво да си признавам или премълчавам!

продължения

ти видиш ли,

слънцето днес се изтъркули от

леглото ми

и никой не знае

кога ще се върне

ще се върне ли изобщо

с топлите си лъчи

и оранжеви усмивки

които оставяха белези по зачервените ми

есенни бузи

разказваха за далечните страни

в които ще потънат очите

ми

наситено

болезнено

защото това слънце

вярваше в мен

в детската ми радост

когато танцувахме из стаите

и сенки нямаше

защото 

осветявахме всяко тъмно кътче

пускахме ракети по вятъра

хартиени кораби

с изписани платна

за да стигнат до небето

което свършва с морето

та всички там да знаят

че аз и моето слънце

разтърсваме светове

будим се в ухания

диви цветя

и никой

обикновен

бесен 

малък

човек не може...

да го изгони от леглото ми..

до днес

чувствам се мизерно!

bullet in the head

RAGE AGAINST THE MACHINE Bullet in the Head - Amazing videos are here

something more

ти видиш ли,
слънцето днес се изтъркули от леглото ти
и никой не може да каже
кога и
ще се завърне ли изобщо,
защото, когато изпуснеш лъчите
зимата
по ръцете започва и всяко докосване е ледено,
а всяка дума висулка
и не мога повече да те гледам
стой далече от мен
днес слънцето се изтъркули от леглото ми
и няма вече да се върне,
затова
отваряме широко прозорците
есенните ветрове
та дано есенните ветрове
донесат промяна и я настанят
трайно
на твоето място,
което стои прашно от години
и
никой там не пристъпи.
и не може да няма нищо друго, защото тези облачни и сиви и дълги и бавни и празни дни ми дерат и ме дразнят и ми взимат цялото позитивно малко желанийце да искам и да се опитвам и да не забравям и да се старая и да се усмихвам и да дишам и да излизам и да казвам 'здрасти' да оставам за чая да не си тръгвам след...
и
искам революция, моя си, лична
защото в тези дни само революциите сгряват мислите

-.-

вече ми е ясно, защо ми харесват 17 и/или 18 годишните
защото още нямат минало.. от онова, от което порастваш
и защото май, както и да го погледнеш, ти ставаш онази причина, която ги задвижва промените и в крайна сметка няма призраци, с които да се биеш,
защото те призраците
не са победими
връщат се винаги и винаги са едни и същи
не се сърдят, не плачат, не викат, не се ядосват.. просто се забиват в съзнанието ти и после иди, че ги гони
с призраци не мога да се боря
не мога да се сравнявам с тях и даже май нямам желание
та да
май затова толкова харесвам 17 и или 18годишните
защото те май са хората без голямо минало
то просто все още ги чака