...

"и най- добре скроените мечти на
мишките и хората
често пътека погрешна
поемат"
е казал Робърт Бърнс- един от любимите ми автори се е наел да опише тази пътека ( но никога не е само това)
а крайната спирка е все на изток от рая, без значение от посоката ( надявам се аз)
тези дни са предизпитни и въпросите за пътищата и посоките са влеезли под кожата на всички, та когато "ами ако"тата ми дотегнат много, просто махам с ръка, защото
искам да действам
и да става нещо
искам да движа, да съм причина, следствие, последствие
"летете облаци.
червени облааци- и знайте. живея аз."
след тези дни в Пловдив още не знам къде съм, а резултаът е 5.20 (можех и по-добре, можех и по- зле)
и една топла сънливост, за която няма време- избутана е някъде назад
харесах си тераса
на най- високото място
най- близо до небето
и над дърветата, почти над дъжда, но не и над вятъра
съвсем скоро (дни) и съм в София и типичното кълбо от нерви е навсякъде в мен- малко ме е страх, малко ме гъделичка, малко ме буди и много ми харесва
но в момента съм единствено ->

It was a filthy block of flats
Trash was on the floor
A stink was in my nose
Hinges off the doors

She took me in her room
All was spic and span
Fixed me up a drink
Turned down all the lamps

And the rain fell down
On the cold hard ground
And the phone kept ringing
And we made sweet love

Why do we live in this strange grey town
They build it up and let it all fall down
Feel like we're living in a battleground
Everybody's jazzed

Why do we live in this strange grey town
The paint is peeling and the sky turned brown
The bankers are wankers, every Thursday night
They just vomit on that ground

And the rain fell down
The cold grey town
And the phone kept ringing
And we made sweet love

Everybody's dreaming
Everybody's scheming
Until the rain fall down

She cooked me up some eggs
Then she made some tea
Kissed me on the cheek
And I turned on her TV

It was all the usual crap
All the usual sleaze
For ten thousand quid
Some bimbo spilled the beans, yeah

And the rain fell down
On the cold grey town
And the phone kept ringing
And we made sweet love

And the rain fell down
And we made, and we made, and we made sweet love
And the phone kept, the phone kept.. ringing...
Yeah!

Yeah
And the phone kept ringing
The phone kept ringing, yeah
And the rain... rain... rain... rain.... rain... rain... rain...

и ми отива! (има нещо в начина, по който пее sweet love - едно такова... тръпкаво, лежерно мммм)

преки пътища

искам да споделя
"Преките пътища на мисис Тод"
какво се крие в километрите на намаляващото разстояние - ако прочетете, ще се разбере
а после
"Четенето на един дълъг роман е като щастлива любовна връзка. Разказът е съвсем друго нещо - разказът е като бърза целувка на непознат в мрака. Целувките могат да бъдат кратки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност.
А сега край на рекламата.
Хвани ръката ми. Дръж се здраво. Ще минем през страшни места, но мисля, че знам пътя. Само не се пускай. И ако те целуна в мрака, не се притеснявай, защото ти си моята любов"
Стивън Кинг

...

аз съм до теб
да, аз винаги съм до теб ('не искам да те победя')
и когато се събуждаш
и когато пътуваш
малка точка сред хиляди подобни
когато се прибираш вечер уморен и не те чака нищо друго освен
теб
защото аз съм ти
и е вече крайно време да го разбера
аз съм ти непрекъснато
'искам само една съдба
да намирам красота'
създавам си проекция на образ и трудно се отказвам от него
аз съм ти, дори когато стискаме ръце
с една такава... на мен ми се струва измъчена усмивка
не е смешно - ' с болка заспива нощта'
по- скоро малко тъжно
трябва да се направи място и за другите
другите Ти около мен
дай ми само една дума и
ще нарисувам целия ти живот
а след толкова разговори
вече не съм сигурна
аз ли съм
ти ли си
или са времето и навикът
никой не знае кой ще е утре ( 'ние сме горди
боли,
но въпреки това')
аз обикновено живея в две вечери
едната тук, другата на някакви си километри
но не съжалявам

'не помня и не виждам теб
прекрасен ден
ти ще стоиш пред мен'

Отрежи!

mad world

all around me are familiar faces
worn out places
worn out faces
bright and early for the daily races
going nowhere
going nowhere
their tears are filling up their glasses
no expression
no expression
hide my head I wanna drown my sorrow
no tomorrow
no tomorrow
and I find I kind of funny
i find it kind of sad
the dreams in which I’m dying are the best I’ve ever had
i find it hard to tell you
i find it hard to take
when people run in circles its a very very
mad world
mad world
children waiting for the day they feel good
happy birthday
happy birthday
and I feel the way that every child should
sit and listen
sit and listen
went to school and I was very nervous
no one knew me
no one new me
hello teacher tell me
what’s my lesson
look right through me
look right through me
and I find I kind of funny
i find it kind of sad
the dreams in which I’m dying are the best I’ve ever had
i find it hard to tell you
i find it hard to take
when people run in circles its a very very
mad world
mad world
enlarging your world
mad world

всеки път, в края.. тази песен..не може да свърши по друг начин
искам да говоря
и за онзи разказ на Греъм Грийн - когато рушиш може и да създаваш, зависи какво сгромолясваш в краката си, нали
виж през мен
не съм само очертания, сбити в тяло
не съм само ъгли, само очи, ръце, крака, които стигат донякъде


ама накрая се засмя, нали?
не искам да знам какво става
не искам да виждам как някакво бъдеще протяга ръка и ме носи със себе си
нещо като тих бунт навсякъде, никакви шумни революции повече - те стават вътре и кънтят само в главата - и там никой не чака
о не, разбира се... нали навсякъде си вкъщи там и която и врата да отвориш, ти стоиш зад нея и в който и прозорец да погледнеш, ти сядашна масата и да се бунтуваш срещу себе си за някого е немислимо
искам да кажа - понякога не ти е ясно, защо искаш да крещиш, нали?
обаче се задушаваш и не ти се върви по тези улици, не ти се казват тези думи, не ти се гледат тези блокове и градини - всички праволинейни, ама в кръг
и после в огледалото, и не само там, и когато нещата се объркат защо все трябва някой да те спасява
"Имаш добро сърце. Понякога това е достатъчно да те пази, където и да се намираш. - После поклати глава. Но в повечето случаи не помага."

сухи цветя

ммм, изпитът е утре, а снощи, докато заспивах тази песен в главата ми


чух лек шум
от грамофона,
сладък е старият звук.
чух как хвалиш миналите времена,
ония светли дни..

чух въпрос,
помня ли още песните
от слънце и кал?
а ти къде си?
деца на цветята, нали бяхме ние това..

само че аз,
любима, май все едно,
че догарям и се топя..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме тогава това..

само че аз,
любима, май все едно,
че догарям и се топя..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това.. (повтаря се поне още 2 пъти)

доста често всъщност...

хм, и едно стихо (не е мое, разбира се), което стои, написано на вратата с големи черни букви ( оффф, добре, че няма как да разбере), но аз си го харесвам (много, много)... а и май няма значение, притеснено ми е, искам да се справя, това сякаш е залепнало за устните ми и точка


Да бе река,
да те преплувам,
ще се забавя малко
и ще продължа.

Да беше планина,
да те премина,
макар и трудно
пак ще продължа.

Да бе гора,
да те пребродя,
ще си почина в сенките ти
и ще продължа.

Но ти като пожар,
като необуздана огнена стихия,
подпалила си всичко в мен
и тук ще спра.

Ще гледам пламъците
разгневени,
несигурен във
своята съдба,

но тук оставам,
пътят ми при тебе ме доведе,
без твоят огън
няма как да продължа.

коремът ми се сви на топка
спомням си разни неща
искам разни неща
look nasty'n'stuff
започва се, само че няма като миналата година, аз съм целеустремена. желаеща и хахаха, малко избухваща ( сега, точно сега)

...

след точно един месец ставам на 2о години
а снощи за първи път се почувствах жена, когато бях по- голямата за 5 минути
не беше лошо чувство
но се радвам, че съм си пак аз
онази, другата форма не е още моя и слава богу
'аз' каквато съм си ще бъда още време

error order anger

този жесток влак, който от часове пристига на нашата гара, е злобен. злобен, защото колелетата му обясняват, че аз оставам
също като самолетите, дерящи небето през секунди, ми се иска
пръстите ми да разбъркват облаци
очите ми да виждат големите важни мащаби, смалени до точки във въртящ се въздух
искам да говоря на 'ти' на всеки значим момент, да дишам цигарен дим в лицето му и като осъзнат непукист да приемам дъжда в себе си, защото нека си признаем - капките в мен никога не спират да се стичат и затова целувките (принципно нечии) оставят мокри следи
пък аз се смея на (нечие) недоумение и на учудването, че в тези години живеят такива думи
аз съм кукла на конци, които висят отрязани в небето
аз съм всичко, което не знаеш, и нищо, което ще ти кажа
аз промъквам себе си през храстите, но когато имам нужда от помощ, преставам да ти вярвам
с тебе изменяме гласовете си - аз не пея срички, ти не ги шептиш, просто сплитаме кълбо и след това дърпаме нишките
аз живея на входа на пристанище, на началото на гара и от нея започват всички дестинации. едно пътуване никога не може да има истински край, само много различни начала.
аз съм Гледащият пътниците и не мога да привикна още към ъглите на формата си. би трябвало да съм Пътник
не знам на кого говоря (на себе си не, защото така или иначе не се чувам), но написаха "някои думи имат силата да преминават през хаоса на разкъсаната мрежа" и искам да кажа Нещо има да се случи
някога, някъде, някой
бурите раздвижват въздуха, дъждът раздвижват хората, гръмотевиците дънят небето
"никъде, никога, никой"
искам да отрежа косата си, да изпълня очите си (после цялото тяло), да си нарисувам лице и с него да се смея и когато всичко това свърши, да бъда никога, никъде, никой

подпис г-н Круп
г-н Вандермар
наемни убийци отпреди 14ти век - "добрата стара фирма. премахване на пречки,изкореняване на неприятности, отстраняване на досадни крайници и грижа за зъбите."

...

Днес
преди 2о лета
ти казах да спреш да си,
за да мога да дишам
да тичам
да бъда фенер,
като намаляваща китайска луна
да светя в червено,
да бъркам пътя ти с моя,
защото по нашите
стъпки
птиците намират
ориентири
в небето.
по земята бавно се
влачиш
Ти
и маската на ухилен злобно змей
те прави по - нисък от тревите,
изсушава водата
по устните ти,
напуква пръстите и
цветовете, които потичат,
рисуват малки хора
в малки къщи
с малки очи
и малки усмивки
под толкова голям небосклон,
че се буди
желание
да се свия кротко
като навита мисъл на кълбо
и никога вече да карам
ръцете си да прегръщат
краката си да тичат
устните да дишат
въздух,
в който плуват светулки.
тъмниата, в която
слънчогледите се раждат,
е твоят ден,
останал сам,
след като изгони всяко
търсене
търпение
тревога
трепет
треска
и се напи от собствения си
глас,
защото
Ти, ти и ти ( накъдето и да се обърна)
оставихте онези толкова мои (притежание)
грешки
да залязат
и пусна (ти)
вятъра по вените си -
тесни пътища към
едно голямо приключение,
в което Ние се измерваме
с височината на собствените
граници.

Има думи, които сякаш се забиват в главата ми и през целия ден започвам и свършвам изречения единствено с тях
тичам
небе
някой ми каза
остават няколко нищожни дена и ако вкъщи не се усеща, то отвътре вря и кипя
хората от миналата година пак са тук като гласове, само че сега се карат (все още не ни пречи)
"Докторе, знаеш ли, че съм напълно луд."
а после
" Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла"
имам нужда от безплатни мисли, защото
"красиво е в теб,
опитвам деня ти,
разтварям се в теб,
говориш с безплатните мисли на друг човек,
оставаш с рекламните мисли за мен"
да си на части и пред всеки да показаваш отредената за него, сякаш отпускаш от себе си по малко, побърква, а аз точно това правя
"отрових се в теб,
разтворих се в сладките мисли на друг човек,
забравих за кратко да мисля"
за мен ние бяхме a right pair of believers
a couple of dreamers
ходещият по покривите бавно, бавно се издига към слънцето
"опитай с малко нежност"
непременно.

...

дни, които се радвам, че преживявам


музата ми да се справя... нека спре да се крие под леглото и най- накрая се върне пак
together we could bring the world apart

висшето образование желание ли е, или нещо задължително
аргументация в рамките на 22о думи
а аз не мога да аргументирам дори собствените си мисли понякога
=/


мхм
животът е хубав!!!

...

тези два дни - само толкова ще си позволя да се чувствам така
а от утре, но не като напразно обещание, ще бъда един примерен малък човек - така, както трябвало
с тъжното уверение, че имаме още 24 часа, и ...
I know you want to make her see how much this pain hurts, през отворената врата на стаята заедно с топлината влиза и нещо друго
почти лято
това са дните ми за там
и въздухът е забавен като тогава
и очакването е, че ще ги видя
толкова неизбежно хубаво
болезнено тръпкаво
един път, винаги
dry your eyes mate (ами ако този път не искам?)
това са дните, когато доволно си ме боли за всичко минало, което няма да бъде...( I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you)
тъжно ми е за онези вечери.. и ми е хубаво
тъжно ми е за думите му
боли ме за имената им
just wanna be with you
и за онази студентска стая, и за филмите там, и не само за филмите, и за прозореца, и за небето през него, и за музиката и... понякога е неизбежно и нали всичко е субективно, и усещанията са лични за мен беше важно, ама най-важното е, че беше, както според мен трябва - хубаво, и затова не го забравям и няма да го забравям, и затова през такива дни все това ще е в главата ми, малка част от вчера попива в цветовете ми днес.. това изглежда се нарича носталгия, меланхолия... само че с много живец вътре, много, много, живее си само, самостоятелно в главата ми и когато реши, ме побърква, почти мога да крещя заедно с птиците и затова, когато в такива вечери има други около мен - ме питат абсурдни въпроси и искат/искам/искаме абсурдни неща - толкова искам червената луна в ръката си, а не в твоя фотоапарат
(място за поемане на въздух)
и
с
к
а
м
непроменени.. това е. искам да имам 24 часа и нищо окончателно ( напук на това, което искам, когато съм аз?) искам да седя на перваза, да гледам надолу, да е безметежно, защото сме свършили за учим(мда, бих желала да уча!), каквото трябва да се учи, защото Денят е такъв, искам да се обърна и да ги видя - всички, събрани в тясната стая, да спорят какво да пуснат, къде ще ходим, какво ще се прави... или просто ще решим въздухът да ни забавлява, да чакам почукването, да не знам какво да кажа, да го кажа, да намерим онази градинка пак, да обясня защо ще направя това със себе си
това не е признание, това са... това Е онова голямо нещо, което ме надскача
искам да се усети ей така, да се вкуси деня, за който толкова много издивявам кротко...

edit: никак не ми се спи
не ми се спи
не ми се спи
добро утро... при мен ухае на море!
сега е моментът някой да ни обясни историята на светлината, когато е най - тъмно
добро утро... 22 минути от днес!

But I'm not crazy, I'm just a little unwell

дълго е, почти колкото мен...
обаче... не можах да се спра =]
(ммм, или да си призная не исках)
та песните им още вървят и
i need some help here (наистина истина)

аааааааааааааааааааааааа
Matchbox Twenty (старата ми забравена музика в нови звукове)

All day staring at the ceiling
Making friends with shadows on my wall
All night hearing voices telling me
That I should get some sleep
Because tomorrow might be good for something


уф, какво да направя
малко съм луда,
малко ми се гонят влакове
и никак не ми се изпускат гари.
трябва да сляза на всяка гара
и слизам всеки път, когато тракането по релсите започва да ме буди,
буди, буди.
слизам всеки път,
защото въздухът е вкусен като мед,
небето е мляко,
и аз съм температурата.
на стената на онази дневна гара - виждаш ли ме?
плакатно изображение на усмивка,
заспала в опити да пие
от вятъра, който правят ръцете ти.
не гледам с очи,
аз просто слизам,
свободна от тежести, ъгли.
нося дъжд,
точно под езика
и се спуска по гърлото надолу.
докато ти спеше,
аз изследвах
всяка мисъл, всеки сън събирах
в малките бръчици покрай очите.
докато ти спеше,
аз се интересувах
къде летуват целувките ти,
когато на теб ти е студено,
и когато изсъхнат листата на смеха ти,
как го съживяваш отново,
и когато си сам,
как успяваш да потънеш в зелените облаци
на очите ми така,
че и дъгата да виждам в един цвят само.
една композиция
от много думи.
по дяволите, когато ти пиша
не си спомням лицето ти
и викам,
а викът се губи в капките
и в шепите прах,
с които закривах всеки образ и подобие.
иглата не пронизва
онази далечина, която обичаш,
иглата, пронизва езика ти
за да те боли всеки път, когато
говориш.
така аз спирам
и слизам
на всяка гара.
така аз се губя из твоята
неистинска болка на някой,
който просто изпада в себе си,
и никога не знае, кога ще спре да се спуска
там долу, в тъмното, нито знае
коя от всички ръце да поеме и затова
не вижда нищо, освен корени,
не прегръща нищо, освен тръни.
но когато се влюби,
не може да стане от леглото си,
защото е забравил да остави
прозореца си отворен за зеленото
на моята младост,
която толкова оптимистично
иска да слиза на всяка гара,
за да събере всичките твои парченца от пъзела,
които си направил.
протягам ръка - тя събира целия свят в юмрука ми -
малък кръг от аз и ти.
отпусни се.
вървим из същите треви, които горчат
на сърцето Ни от толкова много утрини,
че вече сладкото не е сладко,
а непознато вкус от някаква далечна Индия.
аз разказвам приказки -
и слизам на всяка гара -
изречение по изречение.
те се редят по моето плакатно
изображение.
там, в ъгъла
виждаш ме.
логично, подлежа на разискване,
но само когато спра да заплитам косата си в небето,
ще ти покажа къде скрих последната си шарена риза
с онзи кротък хаос на всичко, от което се нуждая.

...

за тази вечер се събрах в това - странни хора, странно време, странно забравяне и 2 месеца са вечност
и точка
иначе - толкова много километри и погледи през рамо, че сякаш си протърках кожата
иначе - нямам какво да си кажа с нея... и не ми се слуша за София такава, каквато я вижда тя, нито за тях такива, каквито ги вижда тя
гледните ни точки само много лицемерно се припокриват
мисля... колекционирам епизоди без смисъл
-някакви хора влизат, други излизат
някои уж остават, а пък ги няма и после или преди това ти си си тръгнал
и важното става мъгла- това се случва бавно, плавно и към края накъсано, сякаш желанието се е изхабило и всички бързат, за да се приберат по -скоро
не е ли така?
само онази болка в гърлото, като че ще викаш, ама няма за какво и не викаш
съвсем скоро станала година, откакто е абсолютно сам
съвсем скоро намерих още един човек в мен и в момента той опознава другите в малкото пространство в главата ми
та той слуша си слуша музиката, после избухва (музиката) и след това някой почва да нарежда монотонно, пък ти вече само си се отпуснал, пейката почти не е твърда - първите жалки дървета всред небето и някакви луди птици се обаждат съвсем оптимистично късно вечер
и когато небето почне да пада на късове в морето, ще се събудя, защото е само сън, пада моето небе на доволно дребни късове (което не значи, че забавлението е липсващият фактор)
утре - кафе и Йовков, светът зад прозореца пищи, че вече идват дните, когато часовете ще са малки вечности, идват дните за разни записвания, разни предварителни изпити, Изпити
краят се вижда
ура
ура
ура
знам за какво да мисля
ама... изгубих връзката, трябват ми бисквити Мираж, една стая и ръката му на рамото му, след това ще се усмихна спокойно

ще успея ( първо заради мен)

All these things into position

all day long - jump and jump ( crazy legs)

и всчико ще бъде наред
така си обещам
Hey bartender hit me with a double
после не бива да ми се вярва
защото когато тя заплита косата си
моята се разплита
и когато в задимената стая се протягат ръцете ти
за да останем верни на добрите стари правила
улавяш само сянката й по стената
и когато очите ти станат червени
продънваш небето от цветове
и когато започнеш да късаш небето
накъсваш времето
и когато то се свие до дупчица
ще се спуснеш по магистралата
и когато стопираш светлината
очаквай гръмотевици

открих перфектната музика
открих, че след първия час останалите минават бързо, защото всъщност да пишеш за вятърни мелници е интересно (освен, че е наложително)
сънувах, че седя на обърнатите лодки
че всичко е минало ( не знам как) и съвсем спокойно попивах всеки цвят и после някак опрях лице до сива, мокра, топла, солена стена - стара, колкото вчера, а после... усещането за това...
сънувах лицето му в пясъка
думите са татуирани в очите му
той просто диша тук. черно - бяло, черно -бяло, черно - бяло, неговият street spirit в моята глава




Rows of houses, all bearing down on me
I can feel their blue hands touching me
All these things into position
All these things we'll one day swallow whole
And fade out again and fade out

This machine will, will not communicate
These thoughts and the strain I am under
Be a world child, form a circle
Before we all go under
And fade out again and fade out again

Cracked eggs, dead birds
Scream as they fight for life
I can feel death, can see its beady eyes
All these things into position
All these things we'll one day swallow whole
And fade out again and fade out again

Immerse your soul in love

сутринта събирах парчета от мен из цялото легло и пропуснах няколко нарочно ( частите с него обаче пак са в мен... или поне песента)

Come from way above

това бил начинът, по който горим
над чашата
кротко
заради музиката
you are my angel
come from way above
to bring me love

това бил начинът, по който гори цигарата
а аз съм бомбоненият човек и трябва да има плът по мен, за да мога да докосвам
her eyes
she's on the dark side
neutralize
every man in sight
to love you, love you, love you

това бил начинът, по който светът се случва
ние сме сън и всичко е в него
ако сънят е прекалено малък, той трябва да се разшири
you are my angel
you are my angel
come from way above

движа се по копринена нишка
и усещам как се късат връзките
рисувам в неясни линии и стените са изписани ситно
повече място няма
кой прави букви от усмивките си?
когато навън вали
ти пиеш
you are my angel


уча, но не искам да говоря за това какво уча, как уча, ще успея ли, как усещам нещата, аз уча ли, уча ли, какво уча, уча ли... говоря прекалено много за това в себе си


her eyes
she's on the dark side
до там почти не стигам
аз съм на светло и всичко в мен се вижда ясно

прожектират теб на тясна стена
на бяло платно с една единствена дупка в средата всичко се случва винаги
тя винаги се усмихва
тя винаги умира
тя винаги ЖИВЕЕ

you are my angel
come from way above
to bring me love
тя, впрочем, не пада
въжето я държи
а зад нея прожектират теб

обичаш липите, нали

you are my angel

how to kill

Как да убием

• времето, което и без това е вече мъртво
• вятъра, който носи нищо, защото "Смехът умря! Да живее смехът!" - той подлежи на смъртна присъда без право на помилване, а пък всички ние сме невинни да доказване на противното

Как да убием

• отблясъците по кожата ( дължат се на солта и на ситния дъжд в Созопол.. хм, и на лудия късмет при най-първия стоп в живота ми - а именно...)
• аромата на ръцете - вишни и портокали с шоколад!
• черешите между устните ( сЪвсем, сЪвсем скоро)

Как да убием

• някои дни, когато в главата ти сякаш ще танцуват нестинари
• скалъпените обяснения, които неизменно приемаме, дори и студени
• свитите тръпки (не бодат) - обаче винаги се появяват, когато е най- тъмно

Как да убием

• люлките (макар че първо ще трябва да се мине през мен, за да успее някой да стори каквото и да било на тази част от миналите години)
• реките!
• картите с глупави мащаби

Как да убием

• небето, слязло на земята в прихлупения въздух
• тълпите от по двама- трима души, добили размерите на небостъргачи- стържат остро по улиците
• мъглата, която прекъсна всичко и изсмука червеното, за да може бавно да пълзи и да дере по гърлото

Не знам как... съвсем честно казано.. не ме и интересува!

защото...

Аз ще умра запален в тъжния пожар

Аз ще умра малко или много

Без да страдам но със любопитство

И след това когато всичко свърши

Ще умра.

Борис Виан

stay optimistic! (можем да минем по това въже и да ударим шамар на изпитващия)

луд

Аз съм луд,
лудият в
пулсиращото ти слепоочие.
Аз съм краят на
всяко твое изречение,
но най- вече...
аз съм луд.
Луд, защото, когато
бягам по косите ти,
всъщност горча на устните си.
Луд, защото обожавам да
подвеждам
пръстите ти надолу,
дълбоко в мрака.
Аз съм луд,
лудият на изтръпналите думи.
Гоня всяка
подадена ти ръка...
Нали знаеш,
луд съм.
Аз съм кротката лудост на дъха ти
и не съм
самотно дете,
което не може да свири
по изпадащите редове.
Аз съм
ЛУД
и днес прекрачих
всички граници.

много е удобно да говоря без предателското 'а' в края на думите
не звучи нито толкова уязвено, нито толкова показно
много е удобно
и е съвсем спокойно, особено сега и особено след студа вчера
ами да, това исках да кажа... аз съм луд ( в главата си)

burn like a good bonfire

и така, днес е един от дните,в които стават неща, които трябва да стават, а аз не искам, но за първи път от векове сякаш говоря толкова много, че се изговарям цялата, до дъно, напълно и просто няма думи, които да опишат границите, в които се се изговарям
синьо
плакати и небе, море, почти зелено и много пътеки и Милена до мен... която говори за толкова много червени неща, че започвам да се усмихвам и усмивката ми няма край и една въображаема целувка, която някога беше истинска и която така добре прави самата мен... ама само мен, разбирате ли?
никой друг
друг
не, аз съм и дори ти нямаш толкова нисък глас, че да промениш моето лято, защото ние с теб правим всичко и всичко прави нас
няма часове, усещате ли, няма дни и ние само се движим и правим движенията толкова тънки, че се уморявам да ги следя, не те следят мен и ние не се излъзваме от поглед
винаги наблюдаван
и ... никога сам
много, много малки цветчета в леглото и наистина гърлото ме боли от толкова много думи... утре дали ще си спомняме
защо ме целуна?!
искам да кажа, защо усещам тези устни така и защо те (устните) така объркват зелената насоченост на всяка една мисъл, която трябваше да ме отведе далеч, наистина далеч
надскачате ли рамки?
какви рамки надскачате?
кои рамки надскачат вас?
ами... аз много обичам да жиея, до дъно да живея, да пия... да гледам
1оо години и какво има в нас
1оо години... чакане, признак, че можеш ( пълни глупости, чакането е сиво, ама много сиво... нищо общо с наситения шоколад)
за хиляден път МЕН НЕ МЕ Е СТРАХ
никак....
съвсем нисък глас, отеква ниско долу. ( нали знаете там е много мъгливо) (В.)


чуждо легло, шарен чаршаф, вино, усмивки, разговори, философия за пет лева и едно приятелство, което решава проблеми, отебава уговорки и определено е приоритетно, определено има време, време за учене, време за вино, време за червено и за зелено, време да скачаш и такова да се снишаваш, време да взимаш решения, време да се примиряваш.... и все пак да напишеш многоточието с 4 точки означава да си малко по-щедър и да добавиш една точка в повече - точица, която за някого е цяла вселена... и после ,,,, после пак легло, многоточия, любима стая която не е твоя, объркани мисли, объркани хора, сбъркан свят, сбъркани клишета наместо приоритети, сбъркано ама много сбъркано търсене , отчаяно търсене..... а може би решението е в следващата бутилка, която обаче чака на някой рафт в някой магазин на някоя улица и може би не в този град, но определено на тази планета, която май е много по-малка от колкото изглежда, но какво от това, когато може цялата морска да ти е дом, и когато целувките, докосванията и мислите са почти живи, когаТО спомените за човек са по-живи и истински от хората тук сега и там и тогава.... там и тогава са били други хора, утре също
днес сме тук, тук, тук
и тук е навсякъде - при него, при нея, при теб, при когото трябва да си.... просто клише е да обичаш, обаче е оригинално....
ем....да. (М.)

обикновен ден като мен
красиво е като любовна сцена
и самолет те отделя от мен
Остава и аз, аз и Остава... просто един от онези дни, които забиват упорито в мозъка и остават... ей там, много скрити и толкова твои, че се чувстваш като скъперника, когото никога не си бил
обикновен ден като мен ( да, ама не) - нито аз, нито дните са обикновени, ние не сме направени/пригодени/изготвени за обикновени дни, не и тази вечер, когато думите са в краката ни и ние сме в техните и когато топкова ми се спи, че очите ми се затварят, а аз знам, че ще пътувам далеч по един или друг начин, но няма да се затворя тук и никой няма да се затвори в мен
обикновен ден като мен ( красиво е като любовна сцена) (В.)

за любовна сцена ти трябват:
-любов
-стая
-той...
в този ред на мисли ти трябва и човек, на когото да споделиш после че това е твоята любовна сцена, че, че,че,че....
и не спираш да говориш и този път знаеш че те СЛУШАт.... и искаш да те слушат и говориш и те слушат и говориш и говориш и те слушат....
преразказ на необикновено любовна сцена,.... ( М.)

студен прозорец ли си ти
студено мислим аз и ти (В.)

след това

tonight's the night i shed my wicked soul
tonight's the night
i
shed
mY
wicked
soul
да, не ми се слуша за нищо
болят ме устните от тези празни думи, болят ме ръцете да стискам желанията за прегръдки
болят ме очите от това, че не виждам
боли ме глава от това, че искам
всичко се заплита
това не е общуване, това е илюзия, много празно доказателство, за това, че можем да говорим
нещо, което не тежи в мен, не тежи в теб, в нас, в никой
нещо, което забравяме, докато дъхът те пари до бяло... и след това живее спокойно само в моята глава
да, да, да, много искам да я загубя тази вечер...но няма да стане
не и сега, не и утре
виж, вчера... успяхме, но не загубихме само моята (не, не се притеснявай... твоята опредлено остана на мястото си)
виждам в тъмното
в тЪмното.. спирали, вино... горе и долу
искам някой да изгуби контрол
искам го толкова много, че изглежда ще се случи аз да съм този някой
и... не знам... все още не ме е страх, не и още, защото време има
но съм отново изпъната струна, улица, почти завършен въпрос, съвършеното момче с прекършен глас, липсват ми единствено белезите и онова рязко замахване, когато си дърпа от цигарата, иначе преливам в позата, в гласа, начина, по който гледа и се смее ( някой, и на мен не ми е ясно точно кой, защото всичко е общо)
тарамбуки
море
високо, наистина високо
имам нужда отново и пак
wicked
светът сякаш наистина е разделен на горен и долен, Горната и Долната земя, през деня и вечерта хората са различни, а местата - те просто потъват в друга реалност ( не знам дали тя хапе)
а доказателство за това - моля заповядайте в нашата морска градина, моля отбийте се в събота, моля бъдете весели, моля скачайте, моля бъдете други, моля изгубете се в себе си

за няколко часа всички останали пътища са затворени

***

аз съм просто едно самотно дете
(всичко в границите на 24 часа)

най- самотният ден в живота ми

най - самотният ден в живота ми
и целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие.
най- самотният ден в живота ми
спи, свит на кълбо до мен
и дъхът му ме пари.
най- самотният ден в живота ми,
изтрит до безнаказаност
от нечии очи,
бяга ужасен от красивите ти,
перлени ръце,
защото той (най- самотният ден в живота ми)
няма да позволи да
бъде хванат.
аз казах ли ти, че целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие?

о, по дяволите, как може да съществуват такива седмици?
как мога толкова дълго сама да си го причинявам... може и да са различни хората, чувството е същото
в смисъл... ние как можем така да задълбаваме?
не съм човек за една вечер, не съм, просто не съм, аз... аз не съм, аз... съм дупка
но не по небето, дyпка в себе си... дълбоко навътре, грубо в мозъка и в мен, молци и лавандула, главoболия и лилави полета без край
и всичко това в мен
лимонени дървета в средата на стаята, сетете се за най-лудото съчетание от думи и ми го кажете... искам да избягам от главата си, искам да си намеря въздух за дишане, тук няма хора, има групи, отделното липсва, искам леглото, което ме обича, искам ръцете, които не ме спъват, искам да не се спъвам в себе си, искам извън себе си...просто това празно поле, толкова остро, да ме напусне
хаааа, искам най, най, най-баналното нещо, за което ще се сетите - искам мечтите ми да се сбъднат, извън всякакви клишета, извън всеки ограничен израз, искам го в пълнота, плътност, осезаемост, мирис
и ако така хората полудяват, не искам хапчета да ме лекуват, искам да ме прегръщат
jungle jazz... sure
good night and good luck

...

"Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща."


мога да се правя, че не ме интересува, че се свивам в себе си до границата на възможното, че се смея, защото не знам какво друго да правя, че забързано вървя по улицата, за да не гледам онзи вход, а преди се бавех под дърветата и отнесено зяпах училището...
мога да се правя, че съм същата и нищо не се променя, не се движи, не прелива, не води до нови посоки, но дрехите ми все още миришат на дъжд и все още знам, че зениците ми вечер поглъщат и ми е хубаво, докато не погледна ръцете си, разбира се
тези мои две ръце, които задържат всичко само за момент не по- дълъг от саморъчно направеното време и след това увереността изтича, като пясък се плъзга надолу бавно, тихо, кротко, но нестройно и винаги
о, мога да се правя, че не взимам нещата навътре, че говоря нахакано, но след кратко това, което съм, започва да прозира през кожата ми, да тече по вените, да оцветява устните, очите, да гони луничките и да разпилява, разпилява, разпилява... докато не остане нищо
мога да се правя, че моментите са вечност и са ми достатъчни, докато след час скрито свиване не стана с увереността, че искам още... пълнота, липса на пространство за студен въздух, свобода да се движа, дори и в хладни вечери... и че ароматът на цигари и пръчици, и стари плочи, ненарисувани картини и още нещо, за което няма думи или по- точно има, но ги виждам само в себе си, та този аромат ми причинява все хубави неща, които искам, да, искам, а те са все за толкова малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, млако време, по дяволите!
искам да кажа, че моите разбирания излизат извън моите собствени граници и местата се разместват, а за да подредя себе си, са нужни часове, които ако са самотни, само стръжат по нервите ми!
и да, мога да се правя, че всичко това е точно, както трябва да е, докато не ми се случи да дишам тези думи... които просто оставят глупавите си белези по мен и аз по тях и след това толкова нахално си обръщаме гръб, че почва да ме боли... ядосвам се, става ми смешно и притихвам
това е
това не е
ключова дума: време
усещане: дупки по небето и дупки в мен
може би би трябвало да съм момче.

...

много исках да обясня защо смятам, че съм малък човек
защо промените са прекалено големи, че да могат да останат в границите на тялото и ума ми
защо една вечер с кукуригащи петли и смях - били сме усетени на следващия ден ни казаха, изменя начина ми на говорене, на гледане, начина, по които се движа
и понеже не мога, не мога и да познавам себе си... за седмица успешно доказах, че съм пълна с изненади ( тук скромността няма място) и то такива, че границите на дребния ми свят се изложиха - пред мен или аз пред тях
всички ние сме просто луди и това е тъжно, защото сред толкова много сиво никой не го забелязва
нека промяната се случи, чакам я повече от година - вече е и мой ред и стискам много упорито палци онова малко желание от днес да се сбъдне
обаче
както казва Милена: "светът е ужасно място, и ти трябва много голям меч за да го победиш"


аз нямам нищо освен себе си
и се държа в две ръце
здраво,
за да не потъна в тези
тъмни
плаващи пясъци.
когато е възможно,
предпочитам да не вярвам.
в толкова малък човек
няма място за две големи чувства.
кожата ми, мускулите
не позволяват
да преливам
извън очите си.
не мисля, не действам, не отричам,
не се спъвам в шума -
тишината е кацнала на рамото ми.
но обичам да дишам... тънко,
а най - обичам да сънувам
в плаващи,
дъждовни
дъги.

малки хора навсякъде

тихо през задните дворове

минаваме през задни дворове,
задни помисли,
задни улици,
и носим барабани от опънати бели листи
в чупливите ръце,
защото в тези
задни дворове,
задни помисли,
задни улици
ще попаднем на изоставени струни,
които режат,
а нищо не гърми във въздуха толкова добре,
колкото тътена от затварящите се очи
и ти обичаш барабаните
аз обичам да изпълвам глухотата им с теб
това, което те побърква в момента,
е тихата изоставеност в многото дъжд през
задни дворове,
задни помисли,
задни улици -
толкова самотни,
счупени,
тихи до небесата,
че напукаха тънкото съвършенство
на нашите невинни барабани
мисля, че ще си тръгна без теб



та в тези задни дворове... обратната страна на погледите ви... има тайни и те не бива да бъдат чупени, нали?
някои неща имат свойството да бъдат прекалено лични

can't look away

нереално е
невъзможно е
лудо е
мисля, че сега се смее тихо
почти чувам хихкането и едва се задържам, за да не се разсмея и аз... с цяло гърло, от най-дълбокото място в мен, от ъглите на сърцето, от дъното на очите, от върховете на пръстите
дребен
дребно аз
големи очи
големи, огромни, цяла една вселена, очи- море, очи- огньове, очи- лято и живот
ние ще живеем
а след това може и да горим
усещам връзката, възлите, възможностите, възгласите
гледах как се променяш
променяш се в пламък
плуваш във восък
гледах как се променяш
гледах
гледах
гледах
сякаш не си бил ти
не мога да спра.. да те гледам... в огън... аз просто гледах, човече, гледах... искам да те излъжа, да те заведа вкъщи... да те затворя в стъкло.. не се променяй
гледах как се променяш... в себе си
променяш се, променяш се, променяш се... восък
спри да ми париш!
спри да издишаш живот! спри, спри, спри
не спирай
гледах
как се
променяш
и знам, че имаше крила
give me the gun
you feel alive
гледах. как. се. променяш.
всичко тежи на мястото си

...

движим се в спокоен, уютен следобед, прегърнали приглушени, топли звуци в охра
и когато порасна, най- вероятно е просто да спя
терасите сякаш потъват в лятото и във въздуха - тих вкус на море с безметежно доволни дни
а всъщност много вятър
и когато порасна, ще имам ясно и компетентно мнение, заради което сигурно ще изгоня слънцето от стаята
това е лека отсянка на деня в мен и ми липсват думите за нея
но когато порасна, сигурно ще ги изпъдя, заета да бъда важна
и музиката е нежна, това май допринася за лекотата на времето в нас днес
но когато порасна, сигурно ще стопирам такива мисли
заплетените дървета в задния двор улавят кротката атмосфера на вятъра
а когато порасна, сигурно ще се дразня, защото задържат сенките
слънчевите лъчи се плъзгат по стените на белите блокове
а когато порасна, сигурно ще съм недоволна от тях, мисля, че ще ми напомнят за днес
но
едва ли ще порасна чак толкова много
следобед, в който трябва да сте прегърнати
следобед с цялото време на света

усещате ли дни в дните?

i'm the man in the box

i'm a riddle so strong, you can't break me
did she come here to try, try to take me...

plastic man, paper face, candy heart,
what a waste, gotta change, set a date


candles red i have a pair
shadows dancing everywhere
burning on the angry chair

i don't mind, yeah
i dont mind, i-i-i
lost my mind, yeah
but i don't mind, i-i-i
can't find it anywhere
i don't mind

down in a hole, feelin' so small

i give this part of me for you
oh i want to be inside of you
sand rains down and here I sit

love to feel
haha

Oh mary of silence...You pick my heart with a smile...Oh sweet mary

така, нека си го признаем направо - без правила не може

правило 1: стани
правило 2: погледни навън ( почти не ми се вярва, че някой рано сутрин изобщо не се интересува в какво време след 3о минути/ един час/ цяла вечност ще се развява)
правило 3: усмихвай се (хората трябва да изглеждат позитивно, ти трябва да изглеждаш позитивно, не знаеш ли, че ако не се усмихваш си като кисел лимон, а аз обожавам кисели лимони по напуканите устни)
правило 4: ти имаш приятели (имаш поне един приятел и измислен или не той, е достатъчно важен в очите ти и достатъчно истински, за да му говориш)
правило 5: движи се (когато не се движиш светът ти спира...да, точно така, твоята лична малка вселена излиза извън релси и навлиза в личните малки вселени на останалите, които се движат, и резултатът за теб е световъртеж. честито! остана без зелени хълмове, но имаш цветни петна пред очите)
правило 6: get yourself connected (към каквото и да е ти трябва да си включен, може да си част от уличните тълпи, от групата, която се събира в тях вечер, от леглото му.. може да си продължение на ръцете, част от погледа, тихо подсмръкване, зеницата на котката, финалът на песента... свържи се, няма начин да избягаш)
правило 7: сънувай ( това си е единствено лично мое правило и го следвам. когато с дни и дни в себе си усещаш топка от нерви, вечер не спиш и единствено в следобедите, когато Яворов сваля маски над главата ти и плаче, защото не е възможно Мина да остане толкова божествено невинна, успяваш да затвориш очи, всичко се нарежда там... само че май те прегръщаше някой друг, а когато те целунаха, устните бяха със съвършена форма, но наситено сини. обаче за няколко дни една стая беше цялото ти царство и принзай си, не искаше нищо по-голямо от това)
правило 8: пътувай ( колкото се може повече и колкото се може по-далеч, всеки се нуждае от моменти, в които оставя себе си далеч и по непознатите улици на тези нови градове се събира парченце по парченце)
правило 9: вярвай, в каквото ти се вярва ( примерно... безразличие не съществува, пак ще се превърна в президент на тишината, но този път и аз и земята няма да имаме нищо общо със себе си... накрая онова желание ще се изпълни по един или друг начин)
правило 1о: седем слънчеви дни са напълно достатъчни, за да се превърнеш в малка, но ефективна бомба (затова тази година ще си ги взема тези дни и ще избухна като примерни фойерверки.. преди това обаче ще оставя да разцъфтят цветята по роклята ми, обичам да гледам как се разтварят)
правило 11: обърквайте думите (тези малки гадини са за това, вдигайте бунтове и революции с тях, рушете, викайте, използвайте ги, скачайте върху тях/ с тях/ до тях... но най-вече... наистина.. искам да прочета буквената революция на някого, липсва ми, жадна съм за това усещане, искам го, даже той не успява вече!)
правило 12: има значение кой си ( всички сдухващи, принизяващи песни, високи сгради, тълпи, луди автобуси, асансьори, дупки, лабиринти лъжат - значение има и по този въпрос не се спори)
правило 13: не проспивай ( tequila sunrise, плажове, огньове, стълби, разни къщи, разни стаи, разни часове...не ги проспивай)

стана ми скучно
и глупаво ми стана
обаче съм в дъното (не, не на дъното) ... когато си hugable person се случва.
обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам!!!

за да не пробие скуката ми тялото... (би ли потърсил зад думите)

- Главата ми е празна. Главата ми е толкова празна, че сънувах, че съм въздух под налягане. Голям балон в небето, осеян с дупки.
Събудих се потънал в пот... Едва 4 часа, а алкохолът в кръвта ми (от снощи, не пия рано сутрин) е пресушил устата ми. Мога да я гледам с часове как спи до мен. Разбираш ли, целенасочена е. Тя знае какво иска, винаги знае. И никога не мърда в съня си, не бълнува.
Нейната глава не е празна.
О не, човече, моята навита пружина е тя.
А вечер е толкова спокойна... Обича да се съблича бавно, знаеш ли? И нощната ми лампа никога не я осветява. Ама никога... Още съм жаден, да.
Ще я полея цялата с вода...заради капките, човече. Искам да гледам как се стичат капките.
Утре ли? Утре ще ме отвеждат навътре във вечните бели полета. Няма начин, изгубих основателните причини за живот някъде по пътя, та най- накрая и мен ще впрегнат със задачи.
Камъни.
Ще нося камъни. Ще укрепваме Стената и ще изблъскваме това упорито море, което така или иначе ще ни залее. Аз ще чакам, но как ще го понесат те, не ми е ясно. Вкопчили са се в Стената и чувам, че всяка година я продължават все по- навътре и по- навътре. Едно време това място било просто една пясъчна дюна и имало треви.
Усети ли, че цветята изчезнаха? Онзи ден събориха и последните остатъци от ботаническата градина. Когато за пръв път видях Ина, да бе, Ина се казва, очите й бяха незабравки... нищо друго освен две незабравки. Толкова сини, човече.. удавих се в тях. И й подарих незабравки, а тя се разсмя, хвана ме за ръката и... както виждаш още съм тук. Само че моето малко чудовище носи контактни лещи, единствено смехът си е нейн. Аз знам, че този смях е Ина, обаче Ина не го знае. Тя казва, че Ина е лицето, чувствената уста, двете малки ръце, косата й, Целите ( личи си, че казва думата с главна буква). Ина ще стане издател. Тя ще надъхва. Перфектното й тяло ще продава щастие, затворено в листи и ще ухае на кокичета. Жалко, че толкова бързо ще забравят кокичетата.
А знаеш ли какво ще пласират съвършените й ръце? Идеали. Идеали на килограм и думи с тежест. Ще мачкат тези думи, усещам го. Моята дъждовна жена не вярва във въздуха. Тя е като... а бе, сещаш се... портокалите с часовников механизъм.
Свърши се със снега, братче, и дъжд няма. Но си имаме постоянна влажност на въздуха, нощ с точно времетраене. Може и луна да има. Лично аз не съм я виждал от много време.
Какво ми липсва, питаш? - Цели.
О, разбрах те. Зеленият цвят ми липсва... на поляните - да ме изпълни отново отвътре, и цъфналите череши. Едно време не слизах от черешата в двора ни и пред погледа ти - само хълмове - зелени и зелени, крещял съм от кеф.
Е не, не съм стар, на 23 съм. Но хълмовете ги няма от 10 години, последната цигара изпуших преди 5, а от 4 години сексът е рутина, убийство.
Мразя го, човече. Ина е направена за любов... обичам само капките по кожата й.
Вече е утре, нали?
Снощи Ина стегна багажа ми, а й обясних, че взимам само една книга, тя се разкрещя и си легна. Не мисля, че ще усети липсата ми. По- скоро ще я притесни дупката в графика й. Мен ме бъркат други дупки, дупки по небето. Вечер вижадам как засмукват цветовете. Водовъртежи от ярки цветове, човече, въртят се и се въртят, просто изчезват... и ми става студено, докато лежа и крещя : мен не ме е страх, мен не ме е страх. А всъщност ме е страх, ужасно, че ще се събудя и тя ще е сива, ще липсва синьото й, тихото розово, толкова топло и моите ръце... те ще са прах.. сива, слепена, твърда прах, която не усеща и се рони. Лицето ми ще е в дълбоки пукнатини и усмивка няма да има, защото устните ми няма да могат да се помръднат.
Знам, че нямам търпение. Искам да тръгна. Навътре в белия цвят. Казват, че е толкова искрящ, че заслепява, толкова вечен, че връща хармонията. И единственото, в което опира погледът, е Стената и единственото, за което мислиш, е Стената. Само че аз... аз ще виждам морето и вместо дупки, то ще владее в главата ми. Ина остава и целите й остават, редът, движението, 24те часа, годините ми, даже името.
Там всички ще носим камъни. И с тях ще укрепяме това, което е зад гърбовете ни. А с мислите си и с вълните ще го рушим и ще танцуваме в белотата върху останките му.
Някой ден морето ще ни залее.


***
аз няма да се пазя
защото просто няма от кого
все още е мил

Things don't have to be this way..Catch me on a better day

повтори по-силно, не те чух
искаш ли?! - искам да съм малка, за да се скрия в него..
да, винаги съм искала да бъда малка, за да го направя. нищо, че той е висок, висок е, човече, очите му събират целия ми небосклон и някак си не знам... успява да забави времето ми...там имаше много хора, но той пулсираше, разбираш ли, през минута някой викаше името му
нещо като тихият център е... не знам защо не забелязват, когато млъкне... адски тихо ми става, празно...колкото и да се смеем, нещо ми липсва, когато гони думите си
да, бро, всеки път се запознаваме наново и всеки път успява да ме счупи или да ме навие като пружина...над тях видях двете дъги, спомняш ли си, как ги видяхме, съвсем случайно погледна нагоре и после онова лудо пътуване, което за мен завърши с изпит и на изпита, като глупаво малко дете, каквото понякога съм, си мислих...човече, тази зала ухае на хартиени целувки за какви ти еритроцити говорим, само за хартиени целувки е тя, единствено за неговите хартиени целувки
не знам какво съм, не знам какво сме, доколко държим на себе си, изобщо държим ли, кое е неговата поза, къде започвам аз в него, ще започнем ли някога. това не трябваше ли да свърши? повтаряме думите през 365 дни и после той не помни, пък те се отпечатват в очите ми. в себе си не нося мисли, нося граници и ако разделя живота си на височини той колко височини ще има? последната най-висока ли ще да е?
тези поеми, които ми обеща ще са последната стъпка... при теб за мен всичко е поледното, но пък се водя от многоточия и краят с нас ме плаши.. не съм еднодневка
хайде, скъпи, помогни ми, спри ме, докато още може или вече не може, човече, сбърках се
столовете са огромни и потъвам в тях
улиците прекалено криви и спъват стъпките
плочките прекалено шарени - вече имам главоболие
разбираш ли, късно вечер някой път го усещаш и щом го усетиш.. говориш... или не, само ти говориш и ако някой може да те проследи ... е, той слуша, не е наясно какво слуша, но му харесва, харесва му да те слуша... защото ти му споделяш за последната граница... а това е нещото, което те отвежда.. отвежда те зад Стената, независимо колко висока е тя, с колко студени камъка е зидана, води те след нея към онова море, което се крие там и чака, чака да ни залее и небето над него е сиво, ама не сиво като сивия ти делник, а по-скоро с предусещането за буря, която най-накрая ще те разтърси... грубо в мозъка ще прелее това море и тогава, не ти завиждам, ако продължиш да го слушаш, защото ще си спомниш и когато се отвориш, мисля, че очите ти няма да издържат, ръцете ти ще хванат въздуха, за да го удушат, музиката ще те пробие.. да, тя ще направи точно това, ще се забие в теб... ще вървиш и вървиш от тук нататък в някаква топла, защитена тишина, все едно си се върнал в 9те месеца, когато си нещо много комплексно, концентрирано и неясно и после, шом чуеш първия звук... ще кажа довиждане на парченцата, които си бил
ами да, ясно е, ние сме белязани, с него сме белязани и моят белег е скрит, имам нужда от сили, разчети белега ми, имам нужда да го докоснат, за да не боли... онези безкрайни бели полета не са причина за живот, има някаква дупка в нас и не знам как по друг начин да го кажа... дупка е, нищо и ти го носиш и то те мъчи, не, обърках се, не те мъчи, просто го има и това те подлудява, и човече, да това е заради песента, обаче в момента не съм нежна, аз нежна ли съм била, можела ли съм да бъда такава, за да ми говориш за топлина?
та, трябва ми достатъчност, трябва ми моята достатъчност в теб, вземи си съмненията, махай се с тях и се върни сам..
и ако все пак не се получи.. не си се справил с пътя изглежда, съжалявам, но мен ме има...говори за красиви жени
аз съм битка
you promised me poems
Fix me now
I wish you would

ооо, за какво изобщо говоря/мрънкам?!

sing... blue silver

знам
престъпих прага
разтреперах се и за успокоение
се скрих в ъгълчетата на очите ти

три изгарящи чаши по-късно
беше толкова горещо
че въздухът лепнеше в косите ми
и за разхлада скочих в стъклата

изгорих думите върху кожата си
за да не ги забравя никога
вплетохме праха във върховете на пръстите
за да не помрачим лунната светлина

спомняш ли си някой ти каза
и ти не повярва
но запомни
гориш толкова прекрасно

че с удоволствие ще се скрия в теб през февруари
любов моя, защо ровиш в себе си
без да знаеш какво търсиш и не позволяваш
на никого да надраска перфектната ти огледална повърхност

твоите ножове не са остри
а моите целувки не изпиват до невъзможност и последната капка захар
от съвършените ти мисли
в които се спъна с досада в онази рязана вечер

скрита с такова удоволствие ...
без теб ще се въртя и въртя и въртя
защото това е,което мога
докато ти си

***
толкова по-лесно е всъщност така
толкова по-бързо
болезнено
безболезнено
без причина
ти просто потъна в кожата ми
грубо, но го направи
какво искам ли?
още от себе си
какво чувам
само музка, съжалявам
кога ще се случа
когато ме хванеш, не по-късно, не по-рано
какво правя
вятър, разбирай го както желаеш
лека нощ?
няма


не обичам снимките на тези места... но тук ще има една...не съм под теб...нарани ръбовете, ако желаеш, но не съм и не исках снимка тук!

...

ти носеше морето в себе си
аз го намерих и го пресуших
никога не съм била в дома ти
но познавам всяка каменна стъпка и
затова беше толкова лесно
да го разруша до основи
мен ме чака слънчева светлина
а ти... ти можеш да имаш всичко
ако си го пожелаеш
и няма да те следвам из електрическите
линии на напушените ти усмивки
из тънките сухожилия на
протритите думи
защото, виждаш ли, аз разруших
дома ти
и това ми е достатъчно
няма да усещам как
вървиш към мен със себе си
под ръка
удвоен дубликат на остаряла сянка
пиян ъгъл
сбъркал своите 9о градуса
разбираш ли, когато си влюбен
ще те накарам да светиш,
както не си светил никога досега
извън себе си
извън очертанията на устните
скулите,
извън парченцата, разпръснат
из дима на всяка една моя цигара
виждаш ли, разруших дома ти
насъсках ръбовете срещу теб
подлудих котката
скрих я в зениците
и се смях
една минута по –дълго над теб
за една минута повече улових
слънчевия прах над горната ти устна
спуснах ръце по пътищата след извивката
на ключицата
за минута повече не бях натрапник
и всичко беше мое
след това просто разруших дома ти.
знам какво мога да причиня на нощите ти
и ще го направя с упование
в онази подла сила на болката,
която никой не признава
аз просто гледам и виждам
това, от което се нуждая
спъвам се в теб на всяка крачка
откривам теб във всеки скучен ред,
защото, нека си призная,
когато разруших дома ти
белязах с теб
всяка моя индигова клетка!

Сега единствено искам да забравя пЪк в приближаващото Утре треперя от възможността да не те видя! (мразя тази моя слабост до самото ми дъно, но без нея не си струва да чакам да отворя очи)
Колко много ми се плаче...

...

разположен по средата на зениците ни е всеки един твой или мой страх, всяко едно желание, всяка една малка промяна, настроение
много неща се събират на върха на една толкова малка точица
омръзна ми да се опитвам да ги откривам или поставям на различно място след като те си се крият точно там и никъде другаде
след днес ясно защо
Спаси ме от скучен делник,
остани с мен - в понеделник
може да причини такива неразбории в нечии подреден ред
и по-добре!
да следваш план-графикът си е скучно!
монотонно
сиво
безинтересно
тясно
разнообразие - само така мога да дишам и
Без теб на тишината съм президент.
Без дъх ще остана да празнуваме
пребродих целия град, изтанцувах всички улици, изтърках всичките си обувки, изгубих се из всяка сянка, чух всички разговори, забравих всички думи, не разбрах нито един жест, подадох всяка една усмивка
ляляляля
Един мой глупав ден
ха!
не се спънах нито веднъж, защото избягах от всяка една уста,превърната в тънка линия... и защо ми се струва, че целият ни град е залят от гларуси...вечер при облачно време се виждат само техните криле и светлините от пристанището...а прозорците са големи, почти липсвам и как да пиша съчинение за важната роля на някого си някъде си или върху някого си, като единствените, които ми влияят сега са птиците
4оо години
толкова много време
Красиво е като любовна сцена

Менелай преследваше Парис за красотата, която не спаси света

"когато се събуждаме
от тропота по покрива
на разпилени лунни семена
и гмурваме се по-дълбоко
в невидимите имена
опитай с малко нежност", скъпа, защото
"лицето ти е сипкаво
отлято от копринена надежда е лицето ти"
и
не мога да спя, не мога да спра, не искам
може и да те има, може и да те няма
но аз те нося в себе си, защото обичам моите илюзии
може да ме обличаш във ванилия
под белия прах все още съм аз
и не искам да знам
аз усещам
и ще правя каквото поискам, защото не руша
защото не използвам една вещ за връзка, защото не се правя, че ме интересува
аз съм просто въртящи се колела без спирачка и ти се махна от пътя ми
местата, които обичаме влизат в нас
е, аз дишам с онзи град... заедно с терасите, музиката, шумовете, многото хора, тъмнината, заедно с мен в леглото
очертанията ми са отпечатани на стените в моя ум
обичам самотните вечери, в които говоря само със себе си, тогава се разбирам най-добре и нямам нужда от поучения
повече няма да ти казвам какъв си, защото ти Беше такъв в мен. а аз още съм специална
не
не
и не
нищо не е ограбено от дните ми
нищо не си е заминало
нищо не се е изгубило
убиваш ми и то много
вземи своето очакване, вземи си думите, вземи си вечерите и идеите, които искаш да си, но не си и ме остави да
спя
спя
спя
защото не съм сянка... защото ще бъда и защото съм
защото битката, която водя всеки ден, е толкова позитивна, колкото могат да бъдат устните ми след целувка
защото делниците ми са хубави
липсват неудобни ръбове
и тази вечер няма да съм моно
нямам граници и се бунтувам по всякакъв възможен начин на наложените скуки, ограничения, схеми, щастия, нещастия

Maybe you’re better off this way
bored

когато видиш, не... когато почувстваш колко далеч от себе си съм... не посягай, дори не се опитвай да ми говориш
не присядай до мен
не ме успокоявай
остави ме да съзнавам, че горча като хапчетата, които мразя
остави ме да съм сама
остави ме нямам нищо общо със земята
остави ме да усещам нещата, които отричам
това насторение е ново и в него сега е уютно
не ме интересува, че разбираш (въпреки че е точно обратното, който и да си пука ми разбираш ли, или не), това е моята бoрба и тя е специална, защото е моя
не ме интересува, че се повтарям
не ме интересува, че те изкушавам
че се изкушавам
че разрушавам връзките или че ще го направя
успокоения няма
днес те са дефицит
вместо това ви предлагам вятър и много облаци
предлагам ви мъгла, по-злобна и от 1оо те чудовища под леглото ми, по-бърза от скоростта, с която се спускаш...
Well a son's gonna rise in a mile
In a mile
In a mile
You'll be feeling fine
нещата не можеха, не могат и няма да могат да бъдат различни (може би и не трябва!)
дори и след 1оо години самота дъждът все още ще вали
и от най-високота точка на моста ще се виждат медузите, които урочасаха морето и мен
черни дупки в небето... въжетата, с които ни връзват са силни, топли, меки, без възли, червени, стегнати, специални, man they save me, като струни, не разрязват... свистят
моля, изчакайте, докато това отмине
по средата на мрака имам нужда от още въздух
не виждате ли... имаме война да водим!

hYdroplane

знам как изглежда лицето зад думите
знам
но то няма никаква идея кой ги движи в изречение
ти си перфектната дрога
без теб и с теб всичко се разпада
аз съм перфектната дрога
в движение слънцето обещава поеми
ние бяхме перфектните мечтатели
затова се разминаваме толкова лесно
не съм родена в път... забравям, че имам рожден ден
събуждала съм се в толкова сутрини, че единственото, което ми е ясно, гласи:
'първа беше котката, за да е най - първа'
не ми се спира
спра ли - знам какво ще се случи утре в 17:30
стаята с летните юнски дни и шумни птици ще се свие до обикновено 'да' и също толково обикновено 'не'
спра ли - ще бъда зад всеки ъгъл в роклята, поръбена с отровни шевове - само за да може да ме събираш удобно в шепи
пътят е в мен
магистралите, слънчеви, но сега не прашни, дишат в кръвта ми
на задната седалка виждам себе си... след минута ще изгреем
ние бяхме перфектната дрога
sad air?... може би
но heaven's waiting... без агресия
мен не ме е страх

me it will be forever

How can it feel, this wrong
From this moment
How can it feel, this wrong
Storm.. in the morning lightI feel
No more can
I sayFrozen to myself

Днес в 13:37 ТиНеСи отмята завивките, защото в този мрачен неделен следобед цялото време на света е нейно ( това впрочем е така всеки ден).
Покатери ли се на бар-плота, за да пие кафето си, пред нея се ширва истинско бурно море. Звуците потъват в големия хол, сякаш безкраен в небето, пълен с дъждовен въздух, и
Аз съм

• дъждът и ще валя цел ден
• жегата, стичаща се по тялото ти
• острият ръб на съня ти
• крачка в действителността ( не отвъд нея, поне за теб)

Ще валя цял ден

Аз съм

• искрата, която не заслепява
• порцеланът и ми липсва твърдостта на брадичката ти
• някакви луди, безпосочни звезди

Аз

• губя търпението си
• не чувам клаксоните, дишам, спирам, не сънувам
• сгъвките на колената ми горят - задвижват стъпките навътре и никога не отвеждат навън

Аз съм цветно петно, точка, дупка в небето, изпуснатият кадър, смущенията в лентата

Аз съм тунелът, ти - време

Ти

• поглеждаш часовника, внимаваш, задавяш се със себе си, обичаш се, спиш, пушиш

Ти

• си у дома си, мразиш Февруари, бягаш с миналото си, скачаш

Ти

• си стъклен човек, чупиш се, живееш в тъжния си въздух
• не си музика

и днес не е границата, която те дели от утре

Is this me

Breaking free

Or just breaking down ha ha

леден, леден, леден е и този ден... в ледове потъва слънцето във мен

Мила моя ТиНеСи,

• не искам да знам за мъката на Славейков, страданието на Яворов и меланхолията на Дебелянов
• не искам да затварям дните си в улиците на един и същи град до безкрай
• нито да търкам думите на еднообразни разговори, така че да запари на върха на езика ми

Мила моя ТиНеСи
благодаря ти

• че никак не вярваш на годините ми
• че синьото толкова ти отива
• че не бих могла да си представя усмивката ти в друг цвят

Мила моя ТиНеСи,

тази вечер писъците на чайките отекват особено ясно в това продънено, сиво небе и оставят белези по листите

времето минава бавно, затова го увиваме на спирала около химикала, докато ти крещиш в главата ми, че те губя

Така и трябва, защото

Мила моя ТиНеСи,

" Аз няма да умра като хората,

аз просто ще престана

да те сънувам,

а това е немислимо"

В "пяната на дните" трябва да има нещо, което да ме държи на повърхостта и да ме отвлича от пътните знаци по тялото ми

Мила моя ТиНеСи

върни ми желанието да разделя денонощието на 24 сочни, сладки, ухаещи, болезнени резенчета портокал, скрити в постелята, които да предизвикат твоето главоболие

Лесно е да се запомни, ТиНеСи

"Времето вчерашно

утрешно става

ти го разтягаш -

то те смалява."

Аз не съм твоето скривалище за изгубени дни, нито пък мога да повтарям лавандуловите ти жестове с истинско усърдие

Slow like honey

Heavy with mood

искаш ли да намериш някой, който е в захарта роден

тази вечер по цялото ми тяло може да намерите пеперуди
събудени са от вятъра
но определено не са за продан
събират се в шепи
съберете ги в шепи, моля

Candy says i hate the quiet places

I'm gonna watch the blue birds fly over my shoulder
I'm gonna watch them pass me by

важни решения?
не са за мен
аз не съм за важни решения
не намират общ език нито с миглите, нито с устните ми
не е и нужно
нося ги в ума си - така определям Тяхната посока, а не те Моята
и i'm only happy when it rains

хората слушат Candy
слушате ли Candy и в двата случая, когато е права, защото
Candy told me nothing really matters anymore

Саndy says she's made arrangementsfor me in the sand

чудиш се защо още опитваме
защо опитвам
защо опитваш
страх ли те е да не пропуснеш
изпуснеш
подминеш?

подмини
тя те иска с нея ... down in candyland
на мен просто не ми се бяга от това повече, вече, най-вече
не преценявам
сега не
не признавам

шумят, пърхат, шепнат
тези пеперуди
по това мое тяло, което в тъмнината не свети
и не ти показва пътя
не оставя следи из завивките

то дори не зачита онова твое самотно желание...
crawling down your spine to make you stay
I wish you weren’t so beautiful in my eyes


I was your sorry ever after

Трябва нещо да призная :

• кожата ми всъщност не ухае на череши, нито на мандарини, нито на канела

тя просто попива ( аз обичам да се крия)

• тя не отразява отблясъци
• тя не е безнадеждно гладка

Очите ми в действителност не са зелени

• те са безсрамни лъжци (съща като мен понякога) и поемат околните настроения
• те не са големи, нито малки - те са субективни

Носът ми не е чип

• той е само част от лицето ми, гледано в профил
• той е доказателство за принадлежност

Лицето ми не е лице, а сбор от реклами, но на продукти, изградени изцяло на личностна основа.

В този час, когато кръвта се стича надолу ( не лъжа) в огледалото през парата наднича някой друг - и чертите ми са отразени в него.

Нека си призная :

• винаги съм притежавала поне по две лица, а понякога съжалявам, че не можах да си нарисувам трето
• и един единствен път пожелах да имам само едно и единствено ,

което изглежда не е моето призвание.

Когато съм сама най-малко още две половинки се борят за надмощие:

разумната с нейния индивидуализъм

неразумната с нейното общо

Имам и лунички, които може би са истински ( не бягат от пръстите ми).

говорете, говорете, говорете!

И тук
и там
на две места разполовена
и винаги.
И тук
и там
на две части
разделена
във въздуха
и навсякъде.
И тук
и там
с две очи те
гледам.
Не стигат,
за да изстудя
горещината
на дните ти.
И тук
и там са
две скучни
частички -свити кълба
от устни -
сами плетат пътя си
из изтърканите плочи на
пияни,
пусти,
пръснати
вечери
и тук
и там,
когато не си сам,
а изпълваш
всяко кътче
с тези две твои
подвеждащи
интонации.

изощо не знам какво друго да кажа :(.

You'll say I need appeasing When I start to cry

в един часа през нощта е толкова тихо,
че стъпките ми оживяват
в един часа през нощта е толкова тъмно,
че дневната топлина е сладка като мед
и е студено, толкова студено,
че дъхът ми оставя дълбоки бразди във въздуха
в един часа през нощта е така от край време
и ако си решил да забъркваш коктейл от ведрите си усмивки,
то някой ще каже, че не си уцелил момента
напротив
перфектен е
това е времето, в което най-ясно усещаш, че социалният, крив човек в теб е сам и го споделяш с мен
затова на мен ми става студено
и телефонният звън ме стряска
it was a strange place to be, последвано от извинение, че отново си потърсил гласа ми
в тези мрачни, зимни, ябълкови дни не е странно, че се сещам за това
You'll never feel
The heat of this soul
My fever burns me deeper
Than I've ever shown
To you

преминахме през толкова много стаи с различни философии
гледни точки, аромати
музика, картини, надписи
че някак си вече е нормално да се спъваме едни в други
но
аз съм във въздуха
и никак не ти завиждам, че ме дишаш,
защото и двамата се съгласихме, че съм/бях странният полъх,
който и сега не се вписва в картинката
можеш да ме усещаш по пръстите си, можеш и да не го правиш
да ме мярваш свита на дивана
да те гъделичка онзи мирис на лято в Рио
така трябва
аз съм злобна
и обичам да говоря със себе си
и наближава времето за ново желание, когато ще се спусна без теб в онази долчинка надолу и заедно със сменящото се небе ще гледаме с друг поглед
( по простата причина,
че подмениха очите ми
преди месец
вместо маса използваха перките на вятърна мелница
вместо успокоителни - звънчета
не питай с какво замениха
ножовете)

когато излезем от ролята на тези, които сме били, се чува
' какво обърка?', 'променяш се?', за да се стигне до 'плашиш'
бУ (плаши се)
а то... просто не се случва нищо
не може да вървиш с отеснял, скъсан костюм като втора кожа
и се плъзгаш в друг
защитиш ли your new personality, значи с чисто сърце
шъткай измореното си, износено Аз в някоя дупка

п.п.
това никак не съм аз
аз съм позитивна
и прекалено често казвам 'аз'
аз съм топла и ме привличат цигарите
therefor това не съм аз.

слънцето може и да не се показало нито веднъж през Онзи ден и небето да е било сиво, сиво до болка, но...
през тези няколко 24 спомена, кратки като часове, забравихме, че съм собственик на лошото време и си направихме свят...
като житно поле в разгара на най-голямата, страшна жега.
напоследък ме няма
все една да хванеш слънчев отблясък само за малко и сградите вече не принадлежат на този град
а на друг, който си мернал за минута, но си усетил, че в малките му улици нещо те привлича и припомня, и ухае на път най-вече, на възможна отправна точка

имам си малко черно сърце
и с него съм все едно откраднат човек
имам си дъждовни капки над леглото, три заблудени звезди
и малко черно сърце
с него заедно се губим
с него много обичаме да объркваме и да ни объркват, защото сме всъщност прекрасно заплетена купчинка от бодлички
аз и моето черно малко черно сърце
което никак не убива
защото ако се вгледа някой добре, ще види, че черното изобщо не му прилича
и че всъщност не става дума за мен, а пак нещо гъделичка пръстите ми
и че красивите точкови отпечатъци избледняват,за да не може вече никой да прескача по тях, през тях, към тях...
о, и след това да трябва да се връща
страните книги от последните дни оставят особени чувства и ние не живеем в лабиринт от прашни стаи
децата не обичат да мъчат
по ъглите се крият сенки, но са усмихнати
пее ми се, пее, пее, пее
влезли са под кожата ми, кожена
имам гъдел!
водя диалог със себи си - все едно, че е пред мен
няма ли най-накрая да въздъхнат тези горчиви треви
сънувах, че сънувам
как сънуваш, че ме сънуваш
и в съня си се протягаш сънено
за да стигнеш мен - сънена
и блажено далеч от теб... съвсем нехаеща

and I called your name
my cocaine

i don't mind
i think so
i will let you go

много обичам късно-ранните a-ha
може би защото само тогава си признавам, че ги слушаме и че ми е ясно за какво ми се иска да пеят, как ми се иска да го пеят
или защото онова лятно момиче показа песента за края на началото ( а не началото на края)
you'll never get over me
i'll never get under you
при все, че е поза с времето, която е удобна, защото е стара, пък аз я познавам добре
съжалявам
колкото повече забравям, толкова повече не намирам думи
и сивото се настанява наоколо, вече не на гости,
а като пазач
не те усещам в себе си и не искам, защото просто успявах да мисля чрез теб за мен
сега си има една думичка, в която не си допуснат, и никакви документи няма да бъдат достатъчно легални, за да преминеш
през причинно-следствената връзка
моята щастлива Миглена ме учи как да не забравям за себе си през много гласове зад нея и смехът пред мен
та в нейната стая с дух на много будни вечери се крият моите дракони, но джобен формат
да, нощите многат да бъдат много хубави и без твоите очертания, а да се крият в припукването на тумбестата печка и мъничките електрически
искрици от върха на пръстите
you're not the only one
въпреки че всеки е уникален в себе си и за себе си
с отрицания не се стига до никъде, само може да стане по-зле
няма да отричам повече
снегът е хубав, строежът е нов, но с надежда да бъде запълнен с бъдеще
кожата като кадифе, белезите - приказка с минало, за да си вземе някой, ако трябва
и между борбата, пренесла се на две легла, мярваш нечие радостно лице
алокохолен пламък ухае уютно
очите ми са странни - да, но пък ти позволяват да ги гледаш дълго, дълго, току - виж си се изгубил, а аз нямам карта за обратния път
и както вече не трепвам от звука при изстрел, мисля, че мога да кажа - дежурна съм на поста ден-нощ, но ми харесва
харесва
защото
виждам как бавно просветлява сутрин и как бързо си отива съня
мога да уча с желание, близко до настървение
в автобуса заспалите лица са красиви и разменяме ноти само с погледи
защтото с отварянето на вратата викам 'лека нощ, мрак' и знам, че ще се върне пак
малко преди да прегърне слънцето зад планината
и защото през прозореца преди да тръгнем ми подадоха общ спомен, който обичам.

добър вечер
и честита нова година
пожелания не ми се пишат и без това тази година ще прелива от тях, нека се затрудни с изговарянето им

първата вечер вкъщи сякаш си забравил разположението на вещите и се блъскаш във всички ъгли, докато в главата ти ехти тъжният смях, който тичаше след влака и трополенето по релсите

за 5 дена и един телефонен разговор се променям със скоростта, с която едната вечер се изкачвах по стълбите и слушах как ехтят стъпките в това голямо синьо пространство, което тихичко те прканваше да се изгубиш викайки

да и да, много искам да се изгубя и докато се вглеждахме през светлите прозорци и пътyвахме през тъмнината си мислех... 'аз съм човекът, който наблюдава този автобус под него, през мъглата от завесите'... само че, разбира се, аз бях и съм си момичето от Бургас, което просто поглъщаше светлината... и което се върна.

нови имена като стари, добре познати и обичани стаи и моля, нека ме вземат нелегално, аз ще бъда таласъмът под леглото, който носи късмет и обича да се смее.

това, което ни преследва в момента е въздух, ухаещ на череши... череши, череши... червени, топли, студени, тъмни
не съм ненаситна, просто обичам

ти знаеш ли... мисля, че накрая, когато пътувахме вече и разбра и аз разбрах... все пак почувства бодване - неприятно.
не е лесно да забравиш
няма да ме забравиш, защото докато гониш времето, което не чака... ме мярваш за малко

говори ми се още, но звуча неуютно и сякаш препинателните знаци ми убиват
лека нощ
и моля - не вдишвайте една и съща тишина (ситуацията пр мен
моята дума не тежи,
неговата - липсва)

упорито ми се подсказва, че реша ли да не сънувам вечер, се появява той
и от него изскачат цели три малки лудости
които са речни
напомнят за горящи огньове във вода
северно сияние
нощ без ден и ден без нощ
listen to my madness... защото така чуваш мен

затишие пред малка буря, която само някои усещат във въздуха, а други преминават със залепени усмивки на лице
върви по улица, която вятърът краде от него
и е студено
но за сметка на това го заливат с белота

безхарактерното 2 бележи нашите случайни приказки с откровения, че той знае...
как знае, когато...
когато заспивахме без думи, само с погледи

бях причината за единствената усмивка вчера, защото все още има мъничко от мен
искам
защото


аз не съм целенасочено организирано търсене.
аз съм организираната цел
на целенасочените искания.
без да знае,
без аз да се доближа
наднича в мен.
но преливаме много еуфорично
в разбъркани телефонни смущения
и оставяме следи от сметана в цигарените си коси.
без да спираме,
без да бързаме
отнемаме и последното предимство
на алкохолните звънци.
тичаме преди гласовете
и се навеждаме през най-високите тераси в неговите шепоти.
без следа,
без седмица
остават месеците
и по покривите скача луната.
тя може да я стигне,
но никога няма да да я възседне.
само ще й зашепти,
изкрещи,
извести,
изтрещи,
че последователността се изгуби,
издъни,
изпразни,
и започва нов ред.
поврат
посред
средата на зениците.

не мога да съм кратка, когато се усещат поривите.

I Explode Out And The Peace Is Gone
Bathed In New Light

'нощта започва да избелява по ръбовете'

може би трябва да се надигна, си каза
защото виждаш ли, онова човече там е мое
и не му отива да пилее себе си по разни покриви
много си суетна, отговаря огледалото и отива да раздава отражения на отсрещната улица... почти напълно безплатно
в това пространтсво, пълно с хора, няма място да се промушиш
не че изпълваш самото място с очертанията си, но в себе си си достатъчно голям, за да имаш претенции за граници
в какво се превръщаме, скъпи приятелю?
искаш ли да имаш всичко... или се задоволяваш с малка част от голямо цяло?
някакви хора убождат себе си, за да разберат усещат ли още
други искат да се стичат по тялото ти, за да усетят вкуса на мислите ти
а трети бавно изстиват под петната от време
тук има открити препратки към една тъмна музика, която в същото време е и цинична


свети една единствена лампа
ти си някой друг
но спомняш ли си днес, че се разхожда сам
и много ти хареса да наблюдаваш през студените прозорци
и зад тънките перила да те посрещат вълни
'понякога съм просто с теб
понякога обикновен
понякога говоря смело
понякога целувам те'
ако е останало нещо искам да ме откриеш и не Ти, а Аз да дойда с теб


беше казал 'уморих се да сънувам, защото помня и виждам'
бих казала 'позволи си да бъдеш зареден, защото те стоят пред теб... понеделник рядко е сив'
някой плаче за твоите сънища там долу
а има и някой, който се смее, затова не ги оставяй настрана


имало едно време един много ужасен и много безсмислен разказ
не мисля, че искам да мисля за него
не мисля, че искам да си спомням за него
не мисля, че има смисъл да се обсъжда
не мисля и мисля, че е и че не е много банален
но... главата ми е празна ( помогни ми да не се сещам! )
затова малка част от мен, малка част от него
'в продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. до такава степен, че ни се изчерпи въображението.
сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот.
не, не я убих. прекалено просто би било. исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
ето защо я напуснах.
поради което тя никога повече не ме видя.'
детинско


Остава и техният Самотен човек пълнят памуковата ми глава със счупени, самотни, прехвалени, обречени лица, мисли, тела.

бих искала да се изправя и да извикам I'm back and i'm ready to go
както една жена го направи и от тогава покривите ехтят
дните преди да се появиш
преди аз да се появя
на прага на последната граница е прието да се поздравяват заминаващите
оставащите просто подминават
подминават
и доволно, доволно падат
та на тази последна граница хоризонтът се размива и много упорито пробива дупки дълбоко, където му позволите разбира се
щастливите малки човечета имат възможност да станат частичка от голямо щастливо човече

нещо, което не струва да бъде отбелязано, но вечер прави впечатление
сухите цветя не се използват за жива украса, защото след себе си оставят единствено праха
прахът неприятно заглушава всичко
когато утре се събудя светът ще избухне в много изгубени пътища и една намерена посока
ще бъде смислено поне както аз го разбирам
защото една хартиена луна ще наднича през прозореца
и ще бъдат променени вкусовете относно цвета на този ден и следващия
не знам дали ще бъда щастливо човече, но ще пробвам без рецептите за усмивки

п.п. nocturnal-devil's

gone

търся писмо в бутилка
някой има ли писмо в бутилка?
заменям го за отрицание -
то е чисто ново, савмо съвсем много употребявано,
но без белези от мен, защото
не съм винаги жестока.
ако някой има такова писмо...
да не крие съдържанието зад очите си - винаги си личи по сенките в усмивката му.

единственото нещо, което се движи сега е музиката.
целият град спи и повтаря в
съня си едно и също ... и така до убийственото еднообразие на премерените крачки, познатите извивки на неудобните столове...скучен цигарен дим, който не носи в себе си никакво различие повече.

и коледните светлини са мъгливи, а едно момче се опитва да запомни конусите в небето..досами движещите се стрелки на часовника - в центъра на тези гооолеми, малки, изтъркани до болка почти улици

и вятър, който не спира от месеци, който духа винаги и с настървена упоритост и си беше същият предната година и по-миналaта също... с изключение на онзи пустинник, спомняте ли си го? носеше лудост и песъчинки, беше горещ и ухаеше на пътувания, жега, небрежно развяваше спуснатите завеси и вкарваше в къщите нетърпение...

air са позитивни, morcheeba те отнасят, а hoveerphonic подличко те връщат при себе си, при него пак там и повече не те интересува, че сега няма химични връзки, но пък има зелени тихи думи и водни капки навсякъде и най-вече в теб
има много неща, които чаката да бъдат свършени и едно, което ще довърши нас.

сблъскваш се със себе си къде ли не
това наситено 'аз' изморява, когато е и когато не е нужно, защото е прекалено изискващо. но пък такова трябва да бъде, ако не искаш някой ден да се спънеш в друго 'ти'.
безплатна среща с удвоени хора и теб
честито.

"i'm here
you're someone else"
вря бавно
много бавно
както с песните ( wake up and face me )
както с думите (подари ми го, изобщо спомняш ли си :(, каза, че го обичаш )
както с припомнянето за себе си, когато почти са забравени вече димните ти сенки
така и с идеята за теб
не знам добре кой си, разбираш ли... напоследък имам проблеми с ориентирането в себе си и в другите
не обичам карти, защото според теб моята интуиция за дребните неща е безпогрешна, но се бърка в големите мащаби
преди година...
преди зима...
сега има само дъх под леглото (нищо, че си нямаш 'под леглото')
хайде, ако успее някой да събере себе си в нея/него... без да остави и една своя част далече, при друга усмивка, в друга вечер, нека да ми се обади
адресът е извън обсег... но не и недостижим
вече... вече...
никой не е само вече, дори и за теб
определено не си/сте човекът/хората с душа/души на лизинг, защото и без това още не можеш/можете да си го позволиш/позволите
така че дръпни пердетата, светлината не ми пречи, пък и да е от отраженията в морето и да носи отблясъците на лошата ти игра
не успях да гледам концерта, но пък бях там... надявам се
и с последното 'съобщението е получено' стискам палци да ме изпратиш успешно... при себе си, моля
живеем в модерен свят и мисля, че може би ще успееш да ме запознаеш със теб
аргх
оплитам се в счупените ти мисли, които са всъщност мои, защото не разпознавам твоя счупен модел!
искам да си получа ясната позиция относно 'живота, вселената и всичко останало'