me it will be forever

How can it feel, this wrong
From this moment
How can it feel, this wrong
Storm.. in the morning lightI feel
No more can
I sayFrozen to myself

Днес в 13:37 ТиНеСи отмята завивките, защото в този мрачен неделен следобед цялото време на света е нейно ( това впрочем е така всеки ден).
Покатери ли се на бар-плота, за да пие кафето си, пред нея се ширва истинско бурно море. Звуците потъват в големия хол, сякаш безкраен в небето, пълен с дъждовен въздух, и
Аз съм

• дъждът и ще валя цел ден
• жегата, стичаща се по тялото ти
• острият ръб на съня ти
• крачка в действителността ( не отвъд нея, поне за теб)

Ще валя цял ден

Аз съм

• искрата, която не заслепява
• порцеланът и ми липсва твърдостта на брадичката ти
• някакви луди, безпосочни звезди

Аз

• губя търпението си
• не чувам клаксоните, дишам, спирам, не сънувам
• сгъвките на колената ми горят - задвижват стъпките навътре и никога не отвеждат навън

Аз съм цветно петно, точка, дупка в небето, изпуснатият кадър, смущенията в лентата

Аз съм тунелът, ти - време

Ти

• поглеждаш часовника, внимаваш, задавяш се със себе си, обичаш се, спиш, пушиш

Ти

• си у дома си, мразиш Февруари, бягаш с миналото си, скачаш

Ти

• си стъклен човек, чупиш се, живееш в тъжния си въздух
• не си музика

и днес не е границата, която те дели от утре

Is this me

Breaking free

Or just breaking down ha ha

леден, леден, леден е и този ден... в ледове потъва слънцето във мен

Мила моя ТиНеСи,

• не искам да знам за мъката на Славейков, страданието на Яворов и меланхолията на Дебелянов
• не искам да затварям дните си в улиците на един и същи град до безкрай
• нито да търкам думите на еднообразни разговори, така че да запари на върха на езика ми

Мила моя ТиНеСи
благодаря ти

• че никак не вярваш на годините ми
• че синьото толкова ти отива
• че не бих могла да си представя усмивката ти в друг цвят

Мила моя ТиНеСи,

тази вечер писъците на чайките отекват особено ясно в това продънено, сиво небе и оставят белези по листите

времето минава бавно, затова го увиваме на спирала около химикала, докато ти крещиш в главата ми, че те губя

Така и трябва, защото

Мила моя ТиНеСи,

" Аз няма да умра като хората,

аз просто ще престана

да те сънувам,

а това е немислимо"

В "пяната на дните" трябва да има нещо, което да ме държи на повърхостта и да ме отвлича от пътните знаци по тялото ми

Мила моя ТиНеСи

върни ми желанието да разделя денонощието на 24 сочни, сладки, ухаещи, болезнени резенчета портокал, скрити в постелята, които да предизвикат твоето главоболие

Лесно е да се запомни, ТиНеСи

"Времето вчерашно

утрешно става

ти го разтягаш -

то те смалява."

Аз не съм твоето скривалище за изгубени дни, нито пък мога да повтарям лавандуловите ти жестове с истинско усърдие

Slow like honey

Heavy with mood

искаш ли да намериш някой, който е в захарта роден

тази вечер по цялото ми тяло може да намерите пеперуди
събудени са от вятъра
но определено не са за продан
събират се в шепи
съберете ги в шепи, моля

Candy says i hate the quiet places

I'm gonna watch the blue birds fly over my shoulder
I'm gonna watch them pass me by

важни решения?
не са за мен
аз не съм за важни решения
не намират общ език нито с миглите, нито с устните ми
не е и нужно
нося ги в ума си - така определям Тяхната посока, а не те Моята
и i'm only happy when it rains

хората слушат Candy
слушате ли Candy и в двата случая, когато е права, защото
Candy told me nothing really matters anymore

Саndy says she's made arrangementsfor me in the sand

чудиш се защо още опитваме
защо опитвам
защо опитваш
страх ли те е да не пропуснеш
изпуснеш
подминеш?

подмини
тя те иска с нея ... down in candyland
на мен просто не ми се бяга от това повече, вече, най-вече
не преценявам
сега не
не признавам

шумят, пърхат, шепнат
тези пеперуди
по това мое тяло, което в тъмнината не свети
и не ти показва пътя
не оставя следи из завивките

то дори не зачита онова твое самотно желание...
crawling down your spine to make you stay
I wish you weren’t so beautiful in my eyes


I was your sorry ever after

Трябва нещо да призная :

• кожата ми всъщност не ухае на череши, нито на мандарини, нито на канела

тя просто попива ( аз обичам да се крия)

• тя не отразява отблясъци
• тя не е безнадеждно гладка

Очите ми в действителност не са зелени

• те са безсрамни лъжци (съща като мен понякога) и поемат околните настроения
• те не са големи, нито малки - те са субективни

Носът ми не е чип

• той е само част от лицето ми, гледано в профил
• той е доказателство за принадлежност

Лицето ми не е лице, а сбор от реклами, но на продукти, изградени изцяло на личностна основа.

В този час, когато кръвта се стича надолу ( не лъжа) в огледалото през парата наднича някой друг - и чертите ми са отразени в него.

Нека си призная :

• винаги съм притежавала поне по две лица, а понякога съжалявам, че не можах да си нарисувам трето
• и един единствен път пожелах да имам само едно и единствено ,

което изглежда не е моето призвание.

Когато съм сама най-малко още две половинки се борят за надмощие:

разумната с нейния индивидуализъм

неразумната с нейното общо

Имам и лунички, които може би са истински ( не бягат от пръстите ми).

говорете, говорете, говорете!

И тук
и там
на две места разполовена
и винаги.
И тук
и там
на две части
разделена
във въздуха
и навсякъде.
И тук
и там
с две очи те
гледам.
Не стигат,
за да изстудя
горещината
на дните ти.
И тук
и там са
две скучни
частички -свити кълба
от устни -
сами плетат пътя си
из изтърканите плочи на
пияни,
пусти,
пръснати
вечери
и тук
и там,
когато не си сам,
а изпълваш
всяко кътче
с тези две твои
подвеждащи
интонации.

изощо не знам какво друго да кажа :(.

You'll say I need appeasing When I start to cry

в един часа през нощта е толкова тихо,
че стъпките ми оживяват
в един часа през нощта е толкова тъмно,
че дневната топлина е сладка като мед
и е студено, толкова студено,
че дъхът ми оставя дълбоки бразди във въздуха
в един часа през нощта е така от край време
и ако си решил да забъркваш коктейл от ведрите си усмивки,
то някой ще каже, че не си уцелил момента
напротив
перфектен е
това е времето, в което най-ясно усещаш, че социалният, крив човек в теб е сам и го споделяш с мен
затова на мен ми става студено
и телефонният звън ме стряска
it was a strange place to be, последвано от извинение, че отново си потърсил гласа ми
в тези мрачни, зимни, ябълкови дни не е странно, че се сещам за това
You'll never feel
The heat of this soul
My fever burns me deeper
Than I've ever shown
To you

преминахме през толкова много стаи с различни философии
гледни точки, аромати
музика, картини, надписи
че някак си вече е нормално да се спъваме едни в други
но
аз съм във въздуха
и никак не ти завиждам, че ме дишаш,
защото и двамата се съгласихме, че съм/бях странният полъх,
който и сега не се вписва в картинката
можеш да ме усещаш по пръстите си, можеш и да не го правиш
да ме мярваш свита на дивана
да те гъделичка онзи мирис на лято в Рио
така трябва
аз съм злобна
и обичам да говоря със себе си
и наближава времето за ново желание, когато ще се спусна без теб в онази долчинка надолу и заедно със сменящото се небе ще гледаме с друг поглед
( по простата причина,
че подмениха очите ми
преди месец
вместо маса използваха перките на вятърна мелница
вместо успокоителни - звънчета
не питай с какво замениха
ножовете)

когато излезем от ролята на тези, които сме били, се чува
' какво обърка?', 'променяш се?', за да се стигне до 'плашиш'
бУ (плаши се)
а то... просто не се случва нищо
не може да вървиш с отеснял, скъсан костюм като втора кожа
и се плъзгаш в друг
защитиш ли your new personality, значи с чисто сърце
шъткай измореното си, износено Аз в някоя дупка

п.п.
това никак не съм аз
аз съм позитивна
и прекалено често казвам 'аз'
аз съм топла и ме привличат цигарите
therefor това не съм аз.

слънцето може и да не се показало нито веднъж през Онзи ден и небето да е било сиво, сиво до болка, но...
през тези няколко 24 спомена, кратки като часове, забравихме, че съм собственик на лошото време и си направихме свят...
като житно поле в разгара на най-голямата, страшна жега.
напоследък ме няма
все една да хванеш слънчев отблясък само за малко и сградите вече не принадлежат на този град
а на друг, който си мернал за минута, но си усетил, че в малките му улици нещо те привлича и припомня, и ухае на път най-вече, на възможна отправна точка

имам си малко черно сърце
и с него съм все едно откраднат човек
имам си дъждовни капки над леглото, три заблудени звезди
и малко черно сърце
с него заедно се губим
с него много обичаме да объркваме и да ни объркват, защото сме всъщност прекрасно заплетена купчинка от бодлички
аз и моето черно малко черно сърце
което никак не убива
защото ако се вгледа някой добре, ще види, че черното изобщо не му прилича
и че всъщност не става дума за мен, а пак нещо гъделичка пръстите ми
и че красивите точкови отпечатъци избледняват,за да не може вече никой да прескача по тях, през тях, към тях...
о, и след това да трябва да се връща
страните книги от последните дни оставят особени чувства и ние не живеем в лабиринт от прашни стаи
децата не обичат да мъчат
по ъглите се крият сенки, но са усмихнати
пее ми се, пее, пее, пее
влезли са под кожата ми, кожена
имам гъдел!
водя диалог със себи си - все едно, че е пред мен
няма ли най-накрая да въздъхнат тези горчиви треви
сънувах, че сънувам
как сънуваш, че ме сънуваш
и в съня си се протягаш сънено
за да стигнеш мен - сънена
и блажено далеч от теб... съвсем нехаеща

and I called your name
my cocaine

i don't mind
i think so
i will let you go

много обичам късно-ранните a-ha
може би защото само тогава си признавам, че ги слушаме и че ми е ясно за какво ми се иска да пеят, как ми се иска да го пеят
или защото онова лятно момиче показа песента за края на началото ( а не началото на края)
you'll never get over me
i'll never get under you
при все, че е поза с времето, която е удобна, защото е стара, пък аз я познавам добре
съжалявам
колкото повече забравям, толкова повече не намирам думи
и сивото се настанява наоколо, вече не на гости,
а като пазач
не те усещам в себе си и не искам, защото просто успявах да мисля чрез теб за мен
сега си има една думичка, в която не си допуснат, и никакви документи няма да бъдат достатъчно легални, за да преминеш
през причинно-следствената връзка
моята щастлива Миглена ме учи как да не забравям за себе си през много гласове зад нея и смехът пред мен
та в нейната стая с дух на много будни вечери се крият моите дракони, но джобен формат
да, нощите многат да бъдат много хубави и без твоите очертания, а да се крият в припукването на тумбестата печка и мъничките електрически
искрици от върха на пръстите
you're not the only one
въпреки че всеки е уникален в себе си и за себе си
с отрицания не се стига до никъде, само може да стане по-зле
няма да отричам повече
снегът е хубав, строежът е нов, но с надежда да бъде запълнен с бъдеще
кожата като кадифе, белезите - приказка с минало, за да си вземе някой, ако трябва
и между борбата, пренесла се на две легла, мярваш нечие радостно лице
алокохолен пламък ухае уютно
очите ми са странни - да, но пък ти позволяват да ги гледаш дълго, дълго, току - виж си се изгубил, а аз нямам карта за обратния път
и както вече не трепвам от звука при изстрел, мисля, че мога да кажа - дежурна съм на поста ден-нощ, но ми харесва
харесва
защото
виждам как бавно просветлява сутрин и как бързо си отива съня
мога да уча с желание, близко до настървение
в автобуса заспалите лица са красиви и разменяме ноти само с погледи
защтото с отварянето на вратата викам 'лека нощ, мрак' и знам, че ще се върне пак
малко преди да прегърне слънцето зад планината
и защото през прозореца преди да тръгнем ми подадоха общ спомен, който обичам.

добър вечер
и честита нова година
пожелания не ми се пишат и без това тази година ще прелива от тях, нека се затрудни с изговарянето им

първата вечер вкъщи сякаш си забравил разположението на вещите и се блъскаш във всички ъгли, докато в главата ти ехти тъжният смях, който тичаше след влака и трополенето по релсите

за 5 дена и един телефонен разговор се променям със скоростта, с която едната вечер се изкачвах по стълбите и слушах как ехтят стъпките в това голямо синьо пространство, което тихичко те прканваше да се изгубиш викайки

да и да, много искам да се изгубя и докато се вглеждахме през светлите прозорци и пътyвахме през тъмнината си мислех... 'аз съм човекът, който наблюдава този автобус под него, през мъглата от завесите'... само че, разбира се, аз бях и съм си момичето от Бургас, което просто поглъщаше светлината... и което се върна.

нови имена като стари, добре познати и обичани стаи и моля, нека ме вземат нелегално, аз ще бъда таласъмът под леглото, който носи късмет и обича да се смее.

това, което ни преследва в момента е въздух, ухаещ на череши... череши, череши... червени, топли, студени, тъмни
не съм ненаситна, просто обичам

ти знаеш ли... мисля, че накрая, когато пътувахме вече и разбра и аз разбрах... все пак почувства бодване - неприятно.
не е лесно да забравиш
няма да ме забравиш, защото докато гониш времето, което не чака... ме мярваш за малко

говори ми се още, но звуча неуютно и сякаш препинателните знаци ми убиват
лека нощ
и моля - не вдишвайте една и съща тишина (ситуацията пр мен
моята дума не тежи,
неговата - липсва)

упорито ми се подсказва, че реша ли да не сънувам вечер, се появява той
и от него изскачат цели три малки лудости
които са речни
напомнят за горящи огньове във вода
северно сияние
нощ без ден и ден без нощ
listen to my madness... защото така чуваш мен

затишие пред малка буря, която само някои усещат във въздуха, а други преминават със залепени усмивки на лице
върви по улица, която вятърът краде от него
и е студено
но за сметка на това го заливат с белота

безхарактерното 2 бележи нашите случайни приказки с откровения, че той знае...
как знае, когато...
когато заспивахме без думи, само с погледи

бях причината за единствената усмивка вчера, защото все още има мъничко от мен
искам
защото


аз не съм целенасочено организирано търсене.
аз съм организираната цел
на целенасочените искания.
без да знае,
без аз да се доближа
наднича в мен.
но преливаме много еуфорично
в разбъркани телефонни смущения
и оставяме следи от сметана в цигарените си коси.
без да спираме,
без да бързаме
отнемаме и последното предимство
на алкохолните звънци.
тичаме преди гласовете
и се навеждаме през най-високите тераси в неговите шепоти.
без следа,
без седмица
остават месеците
и по покривите скача луната.
тя може да я стигне,
но никога няма да да я възседне.
само ще й зашепти,
изкрещи,
извести,
изтрещи,
че последователността се изгуби,
издъни,
изпразни,
и започва нов ред.
поврат
посред
средата на зениците.

не мога да съм кратка, когато се усещат поривите.

I Explode Out And The Peace Is Gone
Bathed In New Light

'нощта започва да избелява по ръбовете'

може би трябва да се надигна, си каза
защото виждаш ли, онова човече там е мое
и не му отива да пилее себе си по разни покриви
много си суетна, отговаря огледалото и отива да раздава отражения на отсрещната улица... почти напълно безплатно
в това пространтсво, пълно с хора, няма място да се промушиш
не че изпълваш самото място с очертанията си, но в себе си си достатъчно голям, за да имаш претенции за граници
в какво се превръщаме, скъпи приятелю?
искаш ли да имаш всичко... или се задоволяваш с малка част от голямо цяло?
някакви хора убождат себе си, за да разберат усещат ли още
други искат да се стичат по тялото ти, за да усетят вкуса на мислите ти
а трети бавно изстиват под петната от време
тук има открити препратки към една тъмна музика, която в същото време е и цинична


свети една единствена лампа
ти си някой друг
но спомняш ли си днес, че се разхожда сам
и много ти хареса да наблюдаваш през студените прозорци
и зад тънките перила да те посрещат вълни
'понякога съм просто с теб
понякога обикновен
понякога говоря смело
понякога целувам те'
ако е останало нещо искам да ме откриеш и не Ти, а Аз да дойда с теб


беше казал 'уморих се да сънувам, защото помня и виждам'
бих казала 'позволи си да бъдеш зареден, защото те стоят пред теб... понеделник рядко е сив'
някой плаче за твоите сънища там долу
а има и някой, който се смее, затова не ги оставяй настрана


имало едно време един много ужасен и много безсмислен разказ
не мисля, че искам да мисля за него
не мисля, че искам да си спомням за него
не мисля, че има смисъл да се обсъжда
не мисля и мисля, че е и че не е много банален
но... главата ми е празна ( помогни ми да не се сещам! )
затова малка част от мен, малка част от него
'в продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. до такава степен, че ни се изчерпи въображението.
сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот.
не, не я убих. прекалено просто би било. исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
ето защо я напуснах.
поради което тя никога повече не ме видя.'
детинско


Остава и техният Самотен човек пълнят памуковата ми глава със счупени, самотни, прехвалени, обречени лица, мисли, тела.

бих искала да се изправя и да извикам I'm back and i'm ready to go
както една жена го направи и от тогава покривите ехтят
дните преди да се появиш
преди аз да се появя
на прага на последната граница е прието да се поздравяват заминаващите
оставащите просто подминават
подминават
и доволно, доволно падат
та на тази последна граница хоризонтът се размива и много упорито пробива дупки дълбоко, където му позволите разбира се
щастливите малки човечета имат възможност да станат частичка от голямо щастливо човече

нещо, което не струва да бъде отбелязано, но вечер прави впечатление
сухите цветя не се използват за жива украса, защото след себе си оставят единствено праха
прахът неприятно заглушава всичко
когато утре се събудя светът ще избухне в много изгубени пътища и една намерена посока
ще бъде смислено поне както аз го разбирам
защото една хартиена луна ще наднича през прозореца
и ще бъдат променени вкусовете относно цвета на този ден и следващия
не знам дали ще бъда щастливо човече, но ще пробвам без рецептите за усмивки

п.п. nocturnal-devil's

gone

търся писмо в бутилка
някой има ли писмо в бутилка?
заменям го за отрицание -
то е чисто ново, савмо съвсем много употребявано,
но без белези от мен, защото
не съм винаги жестока.
ако някой има такова писмо...
да не крие съдържанието зад очите си - винаги си личи по сенките в усмивката му.

единственото нещо, което се движи сега е музиката.
целият град спи и повтаря в
съня си едно и също ... и така до убийственото еднообразие на премерените крачки, познатите извивки на неудобните столове...скучен цигарен дим, който не носи в себе си никакво различие повече.

и коледните светлини са мъгливи, а едно момче се опитва да запомни конусите в небето..досами движещите се стрелки на часовника - в центъра на тези гооолеми, малки, изтъркани до болка почти улици

и вятър, който не спира от месеци, който духа винаги и с настървена упоритост и си беше същият предната година и по-миналaта също... с изключение на онзи пустинник, спомняте ли си го? носеше лудост и песъчинки, беше горещ и ухаеше на пътувания, жега, небрежно развяваше спуснатите завеси и вкарваше в къщите нетърпение...

air са позитивни, morcheeba те отнасят, а hoveerphonic подличко те връщат при себе си, при него пак там и повече не те интересува, че сега няма химични връзки, но пък има зелени тихи думи и водни капки навсякъде и най-вече в теб
има много неща, които чаката да бъдат свършени и едно, което ще довърши нас.

сблъскваш се със себе си къде ли не
това наситено 'аз' изморява, когато е и когато не е нужно, защото е прекалено изискващо. но пък такова трябва да бъде, ако не искаш някой ден да се спънеш в друго 'ти'.
безплатна среща с удвоени хора и теб
честито.

"i'm here
you're someone else"
вря бавно
много бавно
както с песните ( wake up and face me )
както с думите (подари ми го, изобщо спомняш ли си :(, каза, че го обичаш )
както с припомнянето за себе си, когато почти са забравени вече димните ти сенки
така и с идеята за теб
не знам добре кой си, разбираш ли... напоследък имам проблеми с ориентирането в себе си и в другите
не обичам карти, защото според теб моята интуиция за дребните неща е безпогрешна, но се бърка в големите мащаби
преди година...
преди зима...
сега има само дъх под леглото (нищо, че си нямаш 'под леглото')
хайде, ако успее някой да събере себе си в нея/него... без да остави и една своя част далече, при друга усмивка, в друга вечер, нека да ми се обади
адресът е извън обсег... но не и недостижим
вече... вече...
никой не е само вече, дори и за теб
определено не си/сте човекът/хората с душа/души на лизинг, защото и без това още не можеш/можете да си го позволиш/позволите
така че дръпни пердетата, светлината не ми пречи, пък и да е от отраженията в морето и да носи отблясъците на лошата ти игра
не успях да гледам концерта, но пък бях там... надявам се
и с последното 'съобщението е получено' стискам палци да ме изпратиш успешно... при себе си, моля
живеем в модерен свят и мисля, че може би ще успееш да ме запознаеш със теб
аргх
оплитам се в счупените ти мисли, които са всъщност мои, защото не разпознавам твоя счупен модел!
искам да си получа ясната позиция относно 'живота, вселената и всичко останало'

ами да, всичко се променя, знам.
ха!
и злобно ти казвам, че великденското момиче не прави изключение... макар че това би било добър край (лъжа, разбира се)
съвпаденията са всъщност трябващо-да-се-случат-неща, но съм сигурна, че онова разминаване можеше да завърши в тъмния коридор между две стаи и доволно да си остане така (пак лъжа...но for what it's worth it was worth all the while!)
трябваше да заплача (колко удобно, не мислиш ли) тогава или да кажа всичко... баба смята, че такива неща не се премълчават, колкото и неудобни да са за езика те... иначе после стават неудобни за ума ти (адски права е между другото... вече почва да личи :) )
онези думи не са за мен, усещам го
но са близо до мен, ще трябва да го признаеш и ми е невъзможно да не се върна пак там
' аз съм само една приспивна песен' и обичам да приспивам
обичам и да съм онзи човек, който слиза надолу с такова нетърпение, че сивата гара сутринта изглежда красива... не искам да съм този, който се прибира след това и морето е ужасно голямо и някой друг ужасно далеч
ще бъдеш ли там?
ще бъдеш.
аз ще бъда ли там?
ще бъда.
но няма да се усмихваме един на друг...по простата причина, че няма да се виждаме...паяжините принципно пречат на тези неща
"космосът е дълбок, уважаеми господине!"
много дълбок
почти бездънен
и много валежен... валежен... валежен
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена,
идва време за горест, иде мраз несъмнено,
а сърцето на лятото още кърви. (Вирт)"


има много, много, много по-важни неща... накъдето и да погледнеш
само че банално или не...това искане-неискане (личи си, че не го желаеш всъщност) да те забрави със зимата удря мен, също както теб.

О, аз ще избягам от теб,
както избягах и от другите.
Аз ще забравя за теб,
както забравих и за другите.
Но преди това искам нещо
и го искам скромно.
Преди това ме скрий,
скрий ме при себе си
дълбоко.
Дай ми да видя през
твоите очи
да видя синьото на небето.
Нека да усетя вятъра,
вятъра през твoите пръсти.
Позволи да вкуся от дните
от тях...с твоите устни.
Но най-вече скромно те моля,
моля те
да оставя от себе си в тебе.

имаме сънища - толкова истински, че денят сякаш не е нищо повече от избледняла нощ
не искам да си спомням за вечерта, защото по отношение на това
се чувствам скъперник
и все пак... вятърът върви след някой през стаите
...някой вижда хванати една в друга ръце
...някой ги следва през минутите
...някой знае, че едната е негова, знае чия е и другата, затова не може да спре да гледа преплетените пръсти...сякаш никога, никога няма да се пуснат
...някой вече е бил прегръщан така, ето защо жегва, когато се изгуби в разкъсаната мрежа
...на някой (някого) не му стигаше онази близост
...някой видя лятото с дъгите в съня си
...някой познава лице без глас...но си спомняше и протегната ръка с изпъкнали жили -следвайки очертанията им, падаше в мрака
...никак не му се спеше на някой, но знаеше до кого ще се събуди
...някой си спомня блокове, разпръснати в триъгълник
...някой си спомня, че му трябва още
...някой иска да са препълнени очите му, защото
'ще те разбирам всеки момент
ще се усмихвам с теб
...
самотен човек стои пред мен' (остава)
...някой няма да си го представя сред хора, в които се събира цялото небе

да, но днес не беше ден, взет на заем
честит първи сняг

п.п.
отново не знам на кого е снимката там горе, в ъгълчето
но бих искала да застана ей там.

някой получи песен по пощата
...само една песен получи някой
някой глупаво не поставя точки в края на изреченията, а следва въображаеми запетаи, които не водят до край, а до нови измислени многоточия
...не спира да се умихва вечер някой
на някой (знам, че е правилно някого) не му се пише и не му се говори, защото всичко, което каже, се свежда до едно и всичко, което мисли звучи тъжно или гневно и объркано-самичко, но не красиво
...танцува му се по покривите на някой (някого)

някой изисква последното кафе от последния ден на последното странно място над последната и все пак първа спирка
...иска да се върне в онова училище някой
някой иска отново да ги види наредени в кръг, увличащо да гледат към небето и тихичко да си спомнят, че ще хванат някой (някого, знам!) за ръката после и спокойно и сигурно ще го отведат при себе си в тъмнината
...желае да се почувства голям някой
някой се опитва да вълнува с желание, да намери малко от себе си наоколо, да изкрещи много силно, за да го чуят върхарите: 'обичам ...многоточията!'
...страхливец е някой


даже снощи, когато някой се усмихва толкова много заради друго, че остави следи в очите на отсрещния, го мерна в периферията на зрението...зад скрития портрет
не е въпросът в това с намерена половинка ли си, или не
с ясно определена посока ли си, или не
а в това, че съвпаденията и случайностите правят от теб бъркотия, от която никой не знае какво ще извади, посегне ли да те погали
всеки има някой..нещо, които стоят в незавършени моменти и рано сутрин или късно вечер му убиват... с времето не толкова болезнено...важното е какъв път ще им позволи да му покажат,
защото те ще го направят
определено ще го направят

п.п. (важно!)
не знам чия е снимката
но не мога да спра да я гледам

Няма да слушам как разбиваш тишините ми
без да събереш парчетата после.
Аз отдавна спряхда съм човек на дребно
с малко лице и смълчани очи-цепки,
забити в погрешни дупки.
С изтъркано нежелание
събирам остатъка от себе си по тебе.
Дим и ниско долу загубих
всички тръпкави приказки.
Ожесточено настървение
вечер повдига цялото ми небе,
за да изкрещи някой:
'Убийте злобното настроение!
То, както и лошото време
е за бездарници.
Ще се събереш с другите валящи,
когато разбереш най-накрая,че се промени доброволно
към бъдеще- точка.
Лениво слушай дотогава
дрезгава музика и не забравяй
усмивката в джоба.

това не е агресивно, нито е гневно пЪк :(.

...нали така?

не искам ничие отсъствие
омръзна ми вечер да боли ниско долу
да е празно или спазматично сухо само понякога
искам никога

не ми се говори в изречения
не ми се обличат думи
няма да се спъвам в безразличие
стъпчете винаги

отказвам веднъж и завинаги
незапочнатите желания
не ми се коленичи пред сенките
на тъмно някога


не разказвам нещата за разказване, не обяснявам нещата за обяснение
текат първите 14 минути на днес
някои хора спят прегърнати, някои са сами
много не спят, много обикалят по празни улици, някои обикалят по препълнение улици, някои се държат за ръце, други бягат от допира
някои сега пее, друг слуша
някои запомня думите, друг допълва мелодията
сега някои се смее и се смее много, друг стои на тъмна тераса и гледа тъмни дървета, свети единствено цигарата
някой сега пуши за първи път, друг си дърпа за последно
някой бърка посоките, друг показва праволинейния път... педантично
някой диша, кротко и спокойно, друг се задъхва
някой си купува душа, друг му я продава
някой си пожелава споделена вечер, друг я осигурява...
там долу...

рамките на денонощието са красиви за събудените и танцуващите по покривите
земята не е малка и тя позволява грешките

защо да не направя грешка
да я на правя нарочно
защо да не си изгубя времето
да го направя нарочно

добре премислена грешка.
'I would've warned you, but really, what's the point
Caution could but rarely ever helps' (f.a.)

Той жали изгубени, сухи моменти
и си спомня за тихи ръце,
оставящи следи по цялото му тяло,
нежно изчезващи във въздуха зад дъха му.
Пише думи, по-самотни от мълчанието му
тъмно вечер и крие болка в цигарите
и енергичните всмуквания на дим,
по- празен от очите му.
Той слуша музика с настървение,
по- жестоко от увлечението в гласа му
и извлича сладост,
по- ярка от слънчевото петно в обръча на
стиснатите му пръсти.
Играе небрежно с погледите на смачканите
листи в дъното за завивките
и в извивките гони натрапници.
Той открива озлоблението спокойно
както спокойно прелиства унеса си през дните.
Бяга от червените рамки с разкъсани платна
и не осъзнава, че много повече не е нищо повече
от разлика в две малки думи,
събрали сенки от влюбени всекидневни.
Той връща доброволно усмивките си, поставени на рафт
и приема, че не можа да се бяга от себе си късно вечер.
Няма нужда от спрял часовник,
защото носи времето със себе си и ако закъснее,
то е заради непролелите се дъждове и
вренченото в небето спряло слънце.
Той пуши, пуши, пуши
и в красотата се крие самотата на наранената цигара.

Той е Аз!!!
само че нося мъжки дрехи.