боровинкови нощи

спи ми се
спи ми се
спи ми се
не го обичам февруари, нито него, нито ветровете му, нито проблемите, които води със себе си
карай
карай нанякъде
накъдето ти видят очите
само да е далече от тук
да е далече от празните стаи
студените легла
да е далече от мен
със сенки под очите
и белези от изгаряне по ръцете
(вече имам два)
само да е далече
от несигурността ми
от ограничените таксита, които
се въртят всеки ден
в един сив град
и никога не могат да вкусят истински
пътя
далече от самолетите
които пренасят хора
и те свързват с нея
далече от малките хора
които учат унгарски и други невъзможни езици
от алтернативни театри
концерти
сънища с празни салони
студени очи
дълги коси
просто карай
далече
зад хълмовете
и карай с мен
на задната седалка
без предпазни колани
някои врати не могат да бъдат отворени, дори и да имаш ключове от тах, а дори и да ги отвориш, може би никога няма да попаднеш отново на същото място
може би никой повече няма да те чака
или ти няма да си същия
и изобщо нора джоунс има много красив глас
и изобщо
понякога всичко е просто въпрос на късмет
понякога нищо не зависи от упоритостта или желанията ти
най- дългата сесия изобщо.

...

онази сутрин вървеше с бърза крачка през детската площадка, а до него подскачаше дребно момиче с усмивка и раница
защото тръгваха на път
и тръгваха на път така, както той обича (или както обичаше)- кафе, ама кафе в голяма чаша - слно и гъсто и коз. за големия човек
за отскок
на малката не й трябваше
сега пътуват с влакове
с автобуси
ама не и на стоп
и в онази ранна далечна сутрин, мога да се обзаложа, че тя си мислеше 'ще има още такива'
и то имаше
малко, колкото да раздразнят апетита
вече няма такива сутрини - слънчеви, несигурни, бавно преливащи в горещи обеди посред пътя, някъде между разклони и следващата спряла кола
сутрини с време
когато не мислиш за лекции и оценки, работа, търсенето на нова квартира
та онази сутрин вървеше с бърза крачка
и през всичките вечни, ужасно дълги дни от уикенда вървеше с бърза крачка
тогава имаше висока луна в небето
висока луна в небето
със стълба към нея
забивахме я в центъра
винаги
подпирахме я на клони
дънери
облаци
несигурни ветрове
и се катерехме
все по- високо и високо
с всяко дръпване
ароматите бяха по- наситени
и ние по- силни
по- бързи
по- свободни
пушехме есенен въздух
звезден прах
дъждове
мусони
и океански течения
катерехме се по върховете
винаги
със стълбата в очите
скрити под шапки
зад очила
през дупките в ушите му
мога да видя изгрева над океана
над всеки океан
световния
по тембъра на гласа му
се водя за посоките
по очертанията на жилите по ръцете
ми е ясно
той ще може да свири
този да пее
а ти най- вероятно ще създаваш
светлина
и ще я вкарваш в хората
дори и когато не искат
и виждат единствено
високата луна в небето.