28.12.08

you promised me poems.

не те разбирам изобщо
не разбирам нито времето ти, нито думите ти
нищо не разбирам
знам само, че
ми обеща поеми и слънца в изгреви
когато си мислех
че стигаш близо до мен и виждаш, каквото трябва да виждаш
и после
аз ти обещавах поеми
и с вдигнати към небето ръце
виках ветровете и гонех дъждове и ужасни облаци
за да е винаги хубаво времето в очите ти
обаче
We were a right pair of believers
и аз никога не проговорих твоя език
сега сънувам самолети, които летят към странни земи със задушен въздух, болезнено зелени растения се увиват около дървета и ми се слушат възрастни хора с канелена кожа, обясняващи:
те дойдоха през нощта, обещаващи ни поеми
останаха
и им построихме колиба с покрив от бананови листа и огромни прозорци, за да улавят лъчите и да правят заклинания на пътниците, да спират бързите им крачки и да затварят очите им
та те дойдоха през нощта
с летните тайфуни
с миризмата на Изтока
с одеждите на богатите храмове
и пееха поеми
за небето и слънцето
пътищата на коприната и за безбройните изследователи изоставили костите си
по тази чудна земя и скрили се из
дъждовните облаци
червената пръст
великата река
те дойдоха през нощта и носеха мен
под сърцата си
на малки части разделена
само твоята част се опитаха да изоставят
на покривa на света
и ме омагьосаха,
за да е цяло отново сърцето ми
но нещо се обърка
и с приливите и отливите
парчетата от мен се разбягваха
и аз останах само думи
и спомен за твоите обещания и моите малки ръце скрити в твоите
причинявам им болка
разранявам устните
и светлината вече не им понася
освен за заклинания и сънища в най- жежката обедна пещ
затова пътуват през нощта
тогава съм най- кротка

18.12.08

...

първите дни вкъщи и онова странно чувство, че никъде не си ходил и никъде не си бил, но... се е променило едно и мама е сменила мястото на вазите или...
онези моменти, когато малко по малко разопаковаш багажа и връщаш нещата по старите чекмеджета, защото
този път си за повече от няколко дена у дома и имаш време за малките неща
късно ставане
празната къща
мрачното небе и морето, многото коли
кафе
лая на кучето на съседите
шляене и спокойствието, че си се събуждаш в твоето си легло, в което са почвали толкова много утрини и завършвали толкова много дни
та в тези първи дни теб още те няма и за никога не ми е мъчно
и всеки път като се чуваме е особено и ново
и се смея повече и сънувам по- хубави неща
защото в онзи град ми е уютно само вечерите или дните с теб, а те
не стигат
и после
все още влизам в настроенията и усещанията и гледам с нови очи
и говоря с чужди думи
и търся музиката
и начинът да обединя нещата
но бележникът с лекциите чака и старите учебници за преговор, но както и да е
не ми казвай
какво да чувствам и какво да си признавам или премълчавам!

3.12.08

продължения

ти видиш ли,
слънцето днес се изтъркули от
леглото ми
и никой не знае
кога ще се върне
ще се върне ли изобщо
с топлите си лъчи
и оранжеви усмивки
които оставяха белези по зачервените ми
есенни бузи
разказваха за далечните страни
в които ще потънат очите
ми
наситено
болезнено
защото това слънце
вярваше в мен
в детската ми радост
когато танцувахме из стаите
и сенки нямаше
защото 
осветявахме всяко тъмно кътче
пускахме ракети по вятъра
хартиени кораби
с изписани платна
за да стигнат до небето
което свършва с морето
та всички там да знаят
че аз и моето слънце
разтърсваме светове
будим се в ухания
диви цветя
и никой
обикновен
бесен 
малък
човек не може...
да го изгони от леглото ми..
до днес

чувствам се мизерно!

18.11.08

something more

ти видиш ли,
слънцето днес се изтъркули от леглото ти
и никой не може да каже
кога и
ще се завърне ли изобщо,
защото, когато изпуснеш лъчите
зимата
по ръцете започва и всяко докосване е ледено,
а всяка дума висулка
и не мога повече да те гледам
стой далече от мен
днес слънцето се изтъркули от леглото ми
и няма вече да се върне,
затова
отваряме широко прозорците
есенните ветрове
та дано есенните ветрове
донесат промяна и я настанят
трайно
на твоето място,
което стои прашно от години
и
никой там не пристъпи.
и не може да няма нищо друго, защото тези облачни и сиви и дълги и бавни и празни дни ми дерат и ме дразнят и ми взимат цялото позитивно малко желанийце да искам и да се опитвам и да не забравям и да се старая и да се усмихвам и да дишам и да излизам и да казвам 'здрасти' да оставам за чая да не си тръгвам след...
и
искам революция, моя си, лична
защото в тези дни само революциите сгряват мислите

9.11.08

-.-

вече ми е ясно, защо ми харесват 17 и/или 18 годишните
защото още нямат минало.. от онова, от което порастваш
и защото май, както и да го погледнеш, ти ставаш онази причина, която ги задвижва промените и в крайна сметка няма призраци, с които да се биеш,
защото те призраците
не са победими
връщат се винаги и винаги са едни и същи
не се сърдят, не плачат, не викат, не се ядосват.. просто се забиват в съзнанието ти и после иди, че ги гони
с призраци не мога да се боря
не мога да се сравнявам с тях и даже май нямам желание
та да
май затова толкова харесвам 17 и или 18годишните
защото те май са хората без голямо минало
то просто все още ги чака

5.11.08

rebellion


The Only Time - Nine Inch Nails (Purest Feeling - Track 4) - More amazing videos are a click away


i'm drunk.
and right now i'm so in love with you.
and i don't want to think too much about what we should or shouldn't do.
lay my hands on Heaven and the sun and the moon and the stars.
while the devil wants to fuck me in the back of his car.


nothing quite like the feel of something new.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up in you.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up.
maybe i'm all messed up in you.
maybe i'm all messed up.
this is the only time i really feel alive.
this is the only time i really feel alive.

i swear.
i just found everything i need.
the sweat in your eyes the blood in your veins are listening to me.
well i want to wrap it up and swim in it until i drown.
my moral standing is lying down.

4.11.08

you are someone else.. i am still right here

или за това, че
моят и твоят път са различни, а не ми се ще да повярвам
за това, че
в ранното легло само ти улавяш светлината и тя се задържа при мен през целия ден
но
Ти тогава, Ти сега и Ти с мен
има нещо, което ми се изплъзва
нещо, което праща кошмари
нещо, което иска да пише влюбени неща, да бъде влюбено, да бъде спокойно, да бъде нечие
и което се дърпа и отдалечава и казва и пее и говори и диша и мисли,
но в мен и в моята глава
остава тъмно
защото
това нещо
то расте и се развива и се удължават ръцете му
и се изострят зъбите
и косата става по- дълга
и очите по- дълбоки
но не са добри очи
не са и мили
виждали са прекалено много пътища с различни посоки
пяли са прекалено много думи на раздяла
прекалено много сълзи са изтичали отттам
прекалено дълго са оставали сухи
и сега
те гледат мен, а теб те няма
и съм ти бясна и наранена и ядосана и викаща и говореща тихо и говореща безразлично
но не мога да си поема дъх
дъх да си поема
да дишам спокойно
да дишам щастливо
да се будя с чайките, доволна от новия ден, който идва
усещам те
всяко движение и всеки дъх
всяка дума
всяко мигване
и искам да са мои...
зазорява се или сумрак ще пада
усещам те и
ми се бяга
далече от мене, от тебе, към тебе, в тебе, с тебе

започвам да се обърквам сериозно
започвам да се крия. сериозно.
започвам да гоня. най- сериозно.

21.10.08

б.с.а.

може и да е заради есенните листа по дърветата и земята
които скриват небето и пътищата
и когато затвориш очи всичко е топло и в охра
но..
понякога се връщам пак там, съвсем тихо и съвсем на пръсти.. сгушвам се на стола или ниското легло и се оставям
на зеления аромат
на котката ти
на терасата с нейния горчив въздух и
пак всичко е вълнуващо и ново, а аз още не знам нищо и нищо от мен към теб не се е променило
само че вече не намирам песните
не ги слушам тези думи и малко по малко почва да те няма
и как ме беше страх да не стане така и как си мислех ' не, о, не, това е вечно като мен и ... и никога, никога, толкова никога..'
но
ти беше една от височините за прескачане и те надминах
и сега ми е мъчно и съм по- голяма и уж трябва повече да знам
изгубих формата ти между другите хора
ти беше една от височините и тези моменти няма да се повторят
ти, счупен малък човек
няма да се повториш
в мен


Incubus - I Wish You Were Here - The best video clips are right here

9.10.08

...

и идва един момент, когато почва да не те бърка толкова много
после се сепваш и се плашиш
'как така?!'
после оставяш една вечер да мине, после друга без почти никакви разговори
после се сепваш
и е тъжно
защото
е имало толкова нощи с дълги, дълги думи и минути, когато не ти се спи до сутринта и се опитваш да правиш интересни неща, за да мине времето по- бързо и бързо и...
сега е това, което се случваше на другите, не на теб
но добро утро, мое момиче
или ставаш по- голяма, или се обърка съвсем
и искам да стигна по някакъв начин отново себе си
защото
това Аз не съм Аз
и ТиНеСи не е
тя отдавна някъде се изгуби, а портокалите на прозореца спряха да светят
пътеводните светлини станаха студени
и всички моряци напуснаха нейния кораб,
защото никой не можеше да понесе
блясъка на очите й
тътена на гласа й
вятъра рано сутрин,
когато водеше кораба
по нови пътища и над водата се спускаха
птици с невъзможна окраска
а огромни риби с тъжни очи
се прозяваха и причинаваха водовъртежи
през всичките онези години
мъжете се отказваха един по един
един по един
те всички си тръгваха
а най- накрая и
ТиНеСи
изчезна.

3.10.08

есенно


С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай,
мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

Иван Пейчев
есенни думи за есенни хора
не пътувай,
а знам, че не мога да те спра
и себе си не мога да спра да съм с бодли и остра
есенно време

1.10.08

стоп.

трябва ли да изброявам колко пъти снощи се припознавах, озъртах, надничах и стрясках, защото бърках другите с теб
и колко пъти се обръщах пак, защото нямаше начин да влезеш през онази врата и да не слушам точно тези песни сама
стоп за край
'само с теб ще вървя
през мъгли'
и така нататък и така нататък
това не е влюбено състояние, а измъчено, странно, недостатъчно, малко студено положение
телефонни връзки

а може би просто
трябва да се поемам на малки парченца



24.9.08

***

първо ще раздвижим устните
раз
два
три
говори
после ще пуснем кръвта да шурти надолу
бързо
бързо
така че да вървят краката
и да държат ръцете
ще отворим очите
да усещат лъчите и
ще ти кажем
пуши слънцето
то е топло
жълто
кълбо
от газове,
което ще стопли студената топка в корема ти
и лунната прах повече никога
няма да води
съня ти за ръка обратно в очите
надолу
бавно
в мрака
ти ще летуваш с птиците и
като тях със силни
махове на смеха си
ще разбуждаш пътя
в низините,
защото
раз
два
три
говори
аз се давя във вика ти
който сънува с мен
в мен
през мен
и не знае кой от нас кого и накъде задвижва
объркахме посоките, момиче
пуснахме слънцето да те топли
а вълка,
който ще го глътне
препуска по небето и гони облаците ми
толкова ги търсих да върнат
цвета на очите ти
че вече не мога и една дъждовна
капка да изцедя от
върховете на пръстите си
ще те оставя сама да заплиташ
ветровете
говори
защото никой няма да те остави да спечелиш
знаеш ли защо си будна
за да държиш действителността
от мен
далече
и да не прекъсваш
нишката
която придържа езика ми
и всички части на тялото
в стегната форма
да не побърквам хората.

boy, don't you worry

какво искам да ти кажа ли?
май искам да ти кажа много неща:
  • 1.имаш очи, в които валят дъждовете и понякога не мога да спра да гледам в тях и се чувствам като човек, който още малко и ще потъне, а после кой ще му подава ръка и ще затопля дъха му.. защото есенните дъждове са студени, а аз..
  • 2. понякога се страхувам да слушам, понеже чувам неща, които после оживяват насън и са толкова различни и далечни, и странни и задимени, че ме побиват тръпки.. (сън в съня..не само ПИФ)
  • 3. споделям хора, които не споделям с никой друг.. споделям, че пуши цигари, които са продължение на деня му.. още от онези ранни, мъгливи, пълни,първи сутрини с изгреви над планинския град, на прага на онази къща с китари и прегръдки и мрачни дървета и с окончателни и силни думи, които още ме будят и ми казват.. беше, беше, 'никой не е беше'
  • 4. когато си тръгваш, когато си тръгвам, първите часове са празни, страшно празни и хората ме гонят по улицте и не искам да ги чувам, нито гледам - тогава винаги сутрините са мрачни, а пътятъ не е любимият път и когато води извън, а не навътре е по- любим
  • 5. вкъщи, зад големите прозорци - аз и ти - не съществуваме, докато не чуя телефона и нещата се връщат на мястото си - аз отдавна вече съм си тръгнала и няма всяка вечер да лягам в моето легло и когато вали - да се вижда морето със сивите вълни и въздухът да е остър и мой - мой въдух, който буди, а не приспива
  • 6. обърках много неща, но не знам какво искам да върна - искам май с теб
  • 7. искам да седна и да пия/пуша с теб - все едно няма да има утре и пак е първата вечер след първия ден. не пропадам. просто в още една седмица така - не знам как ще мина през всичките дни.
точка

17.9.08

...

и един ден, когато няма да има повече ограничения
когато времето ще тече наобратно и секундите ще са часовете ни
когато светлината ще е по- ярка и по- топла
когато всички прочетени книги, ще са станали една
когато ще мога да говоря с глас, по- силен от най- силния ураганен вятър
когато ще се справяме със земетресения и болести
когато ще намираме връзките и ще ги поддържаме здрави и истински
когато ще общувам свободно с теб през мрежи през езици и континенти
тогава на този ден
може би
не, без може би
нядостатъчност няма да стои в дъното на очите ми
ще мога да кажа
аз всъщност те обичам

по Богдан Русев и забранената книга

8.9.08

...

"и най- добре скроените
мечти на мишките и хората
понякога
посока погрешна поемат"

за втори път тук и вярно с много жестока сила
damn
по дяволите
и още много други неща

1.9.08

и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
седмицата изглежда голяма и страшна, а аз съм пак
в училище и дните минават бавно, бавно като
есенните и зимните месеци,
когато сме забравили, че дърветата
могат да бъдат зелени, а небето синьо
тогава много искам да е пак събота,
да имам малки вечности с тебе и да няма никакви други хора,
да не говорим за тях, а само за нас -
като егоистични същества, които са си достатъчни,
защото
не искам да споменавам чужди имена,
да слушам чужди имена и
други истории - нашата ми е напълно
достатъчна в момента
и не искам друго освен теб,
което е странно и ново и необичайно
малко плашещо също,
защото
имам нужда да си тук, а не там
да се скрия в теб,
когато светът е мрачен и дъжделив
и всеки е затворен в себе си
вдигнал яката на якето
крачещ бързо срещу вятъра
искам необикновени почивни дни в работната седмица,
когато спим до късно и се будим с големи чаши кафе,
а светлината е намръщена и студена,
но не и ти
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
това изглежда недостижимо и далечно
и ми става чоглаво и мъчно
и си казвам 'спри да ходиш с глава в облаците и слез на земята',
но не става
може би не съм земен тип
или не мога,
а може би просто наистина не искам

да се откажа..

26.8.08

...

става дума за това, че сме изменчиви по природа, че не знаем какво искаме, а когато го получим, се чувстваме обидени, наранени, дори малко разочаровани и много, много отблъснати.
защото, кога слушаме за миналото на човека, с който сме, ни жегва - независимо колко време е минало и колко време ще делим заедно. винаги се усеща
и понеже
сме толкова съчувстващи същества, винаги ще се поставям на твое място и ще се опитвам да разбирам с теб. съответно в моята бедна главица усещанията ще са 100 пъти по- силни, по- наситени, по- страшни, по- трайни.
защото аз обичам драмата. а ти изглеждаш толкова драматичен, докато ми разказваш със спокоен глас какво е било и как би постъпил по друг начин тогава, че ставам не Аз, а Ти и аз съм човекът, който е направил това и казал онова и понеже съм двама души едновременно, съм раздвоена,
защото
искам да ме прегърнеш и да кажеш 'това е било тогава, ние сме сега' и в същото време ужасно искам да те ритна по пищяла и да изкрещя 'не те е срам да ми говориш такива неща, да ми пълниш главата с такива мисли, да ме отчуждаваш и после да питаш защо съм такава и защо те бода..'
защото ти май не разбираш..
ако бях спокоен човек, просто щях да слушам, да наблюдавам, да кимам
но аз съм си аз
и исках да те ритна,
защото се страхувам от недостатъчните хора и ако някога ме накараш да се чувствам така - тогава бягай много бързо далече от мен

п.п.
не искам да спирам да слушам Остава, но с теб новите им песни звучат различно
why don't you make me feel right?

15.8.08

няма повече думи.
свършиха
много бързо
и стана малко страшно,
защото с тях обличахме дните
и нищо не беше сиво,
еднообразно,
притъпено
и после
косата ти беше златна в слънцето
и устните ти
оставяха пътеки по лицето ми
с най- ясните ориентири,
които и птиците
дори разчитаха -
а те вярват само на облаците,
и ръцете ти,
които рисуваха фигури по стената
и гонеха мрака,
и вечерта беше ден,
а хората около нас пияни от звезди,
ветрове,
уловени в дъха,
но имаше думи тогава,
които движеха въздуха,
укротяваха мислите
и им връщаха дъждовните форми,
защото тогава говорех,
а сега нямам повече глас.
не искам да те слушам
и погледът ти
ме блъска в стените на кошмарите
и дразни,
и небето ми е тъмно
без хоризонти,
без граници -
само пустош
и когато те има
и когато те няма
не искам да те слушам.
махни се!

10.8.08

...

и в крайна сметка, всичко се свежда до думите - тези, от които ти става студено и объркват посоките, тези, които убеждават изпитващите, че ти си техният човек и ето готово - зелена светлина да се изгубиш по пътищата
но в крайна сметка - всичко се свежда до думите
тези, които си шепнал, но аз помня
тези, които са казани, защото трябва
и нищо не се свежда до мен
нищо от теб, което вече е лошото, а може и да е обратното - нищо от себе си не мога да сведа до теб
и после се опитвам да не си спомням, защото
пак ще има часове с 60 минути и 60 секунди
ще има дни с 24 часа
ще има седмици и месеци
без теб и без мен
което май е най- страшното, защото
ще знам какво е имало
и какво сега липсва

понякога реалностите ми идват в пъти повече


And you've still got the most beautiful face
It just makes me sad most of the time

25.7.08

...

за всички неща, които ти и аз объркахме
за всички неща, които ти и аз забравихме
за влаковете, които изпуснахме и тези, които хванахме
за всеки път, когато искам да се прибирам с теб, а те няма
за всеки път, когато искам да вървя по онези склонове и пътеки, а ме е срам и не обяснявам защо
за всички дребни неща, които можех да не правя и да е по- лесно да говорим и да се чуваме
защото
тук всичко е високо и бързо
тук всичко е пълно и заето
защото
искам да съм другаде и да слушам онази музика
защото
'на тая възраст всичко е изгубено'
и само един път си ти и един път аз
и главата ми е празна, наистина празна и очите са празни и ръцете, и думите и нищо не казвам и нищо не мога
защото
на тая възраст нали ти казвам всичко е изгубено
и онзи проклет ден
слънцето не се показа
а аз гледах как стягаш куфари
големи и малки
старият изтъркан покрит
с шарени стикери и кръпки
с историите за всеки път
когато си бягал
без да затвориш вратата
а хората са стояли на прага
и чакали
слънцето не се показа
онзи проклет ден
и дъждът удряше
прозорците
и нямаше дъждобрани и чадъри
които да спрат
болката, валяща от небето
на едри големи удрящи капки
боли
болят ме очите
да гледам
бързата ти крачка
няма вече цветове
и вълните отдавна
заляха брега
отнесоха написаното и моите
стъпки
вече ги няма там
нито твоите
отдавна облаците избягаха
и скриха ключа,
който имах и който
отключваше заключените ти устни
повече нямам нужда от думи
искам само един път
към влажна и топла страна
с гъсти аромати и сладък въздух
които затваря очите и
забравяш какво е било
и какво ще бъде
слънцето никога не се показа
онзи ужасен ден
боли ме главата
и не искам да те слушам

18.7.08

...

мога да спирам вятъра
знам, че има пълнолуние, понеже някой е обидил луната и тя му се е изплезила..
освен това беше там, където никой като теб още не е бил, и това има вкус на промени
една от най- бързите седмици изобщо
и един Бургас, който беше непознат.. на моменти и аз бях водачът
денят, след като те няма, е винаги бавен и дълъг и малко празен и никога, ама никога не оставам сама - тук минавам от стая в стая без да излизам навън, следвам някой и просто свиквам отнново с тая форма на празнота, която толкова ми убива, а ти така добре се вписваш в нея, че когато си тук, забравям кой ден е и не искам да знам
и ми се спи и спя много, защото тогава не мисля колко време ще мине и после пак, и после пак, и после пак
и има още
но трябва да мине тЪжното



11.7.08

...

ти не обичаш както мен
не потъваш като мен
не усещаш като мен
и понякога, но само понякога
си мисля
'не мога да те понасям
по- добре е изобщо да не те помня
да изтрия всички знаци
да разместя мебелите
да подаря цветята'
и после като децата искам да върна думите назад,
защото понякога (доста често май)
те обичам повече, отколкото трябва,
а това не е правилно, защото... за да е всичко наред
с теб и мен
трябва да обичам себе си най- много,
после трябва да прибера въображението си, да му кажа
'Долу! Долу, не разбра ли!'
и да оставя онзи хубав образ (да стане на прах) -
момчето с ръце в джобовете (понякога с най- дългата дълга коса, понякога - не)
отвеяно
завеяно
и очите му светват само, когато я види сред тълпата
иначе не му пука: за нищо и никой
само за нея,
та..
ти не обичаш както мен
не усещаш като мен
не потъваш като мен
и затова по опънатите ми тънки нерви се разхожда гласът ти заедно с това 'ти не си с мен'
и се ядосвам
кълбо от раздразнение
и те драскам по телефона
и ти ръмжа
и те ядосвам и после... после не ми става по- добре, но не мога да се съглася с '..., но не мога да съм с теб'. по- добре го отречи, разсърди се, бесней, но!
не бъди примирен
неБорбен
учтив
кротък
примирен, по дяволите
и ми кажи:
'не живея с миналите хора така, както ти'
защото моите призрачета са още живи, а аз те ревнувам от твоите

искам си дългокосия приятел с изгревите над ония натрупани векове!

we used to be friends

бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко ми липсват малките разговори с него
почти и само мои


A long time ago, we used to be friends
But I haven't thought of you lately at all
If ever again a greeting I send to you,
Short and sweet to the soul I intend.

...
Come on now, honey,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when you're good to go
Come on now, sugar,
Bring it on, bring it on, yeah.
Just remember me when.
...

A long time ago, we used to be friends

бях забравила колко ужасно хубаво звучи гласът му по телефона
и колко го искам обратно в дните си
него и вълшебния му град

6.7.08





по пътя за никъде
винаги мога да стигна до теб.

4.7.08

...

събитя:
край на сесията - 1 брой
рождени дни - 1 брой
взети изпити- всичките
брой часове на плажа - 0 с тенденция за наваксване
моята малка ТиНеСи кротува напоследък или пък няма време да се появи, защото собственичката й лека по лека се променя и вечерите в Строежа са малко по- кротки
и малко по- бавни
малко по- скучни
защото
аз май се отказах
и понякога
но само понякога ми трепва
лекичко и си мисля
беше, каквото беше
'времето вчерашно, утрешно става'
и понеже
се опитвам да бъда
разумен човек
не мисля
какво ли е,
ако се доближа до тебе
ей така се доближа
и те целуна
в онова скрито и мое място,
а после просто си тръгна
и...
не бива, защото
тогава се връщам назад
и всичко е живо
и объркано отново и не знам
аз ли съм
ти ли си
или просто прекалено обърках нещата
и прелях
теб в него
или мен в тебе
или... просто
лудата ми глава не може
да успокои мислите
и те тичат и тичат
и...
не можеш да ме стигнеш
или пък не бива

27.6.08

Rain rain go away, Come again another day

днес като сбърканите, объркани дни, пълни с толкова наситена жега, че зеленото не е зелено и улиците те побъркват и... стъпките са прашни
и както винаги в главата ми е бъркотия от очаквам/не трябва да очаквам и тук съм/не съм тук
защото
мен ме няма
мен страшно ме няма
няма ме по онези ръце
и в онези очи
няма ме по устните
и думите не са мои
небето тежи над главите ни
и облаците са далечни
пътища
и обещания с форми на свобода,
която чака
някой да се пресегне
и да я откъсне
да я сплете на дълга плитка
от време
и всеки възел да затяга
все по- силно и по- силно
онази прекъсната връзка
която минава през моите/твои погледи
и ти казва
аз те чакам,
но теб страшно те няма,
а онзи момент, в който
всичко беше спряло
и даже вятърът усещаше още твоята
форма
е потекъл във вените ми
и в тях - вместо кръв
песента ти за дните,
когато
ни имаше
навсякъде
много трудно е да се обясни какво искаме и какво всъщност имаме и какво всъщност не искам да си тръгва, защото.. дни като тези.. ми липсва.
липсва.

4.6.08

...

мисля да оставя другите момичета да си играят с теб.

2.6.08

...

както си седяхме днес двамата на пейката и си зяпах небето се сетих за 'сърцата на тримата' (любима ми беше тази книга..имаше си от всичко по много - и приключения, и битки, и съкровища и какво ли още не) и за стихчето в нея..:

"Гръб до гръб двамина с тебе"

Искате ли радост, злато?
Слушайте ме: най-добре
потърсете ги, пирати,
сред безкрайното море.

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Дайте ножа, пистолета!
Нас не ще ни победят!
С топ ще им разбием борда,
с меч ще си разчистим път!

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Да живеят ром и плячка
и най-злият ураган!
Няма милост за матроса!
Смърт на всеки капитан!

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Грабехме от всеки кораб
само стоки и жени
и оставяхме го сетне
сред вилнеещи вълни!

Синя шир и вихри бесни!
Ний не губихме кураж:
гръб до гръб двамина с тебе
бихме се с цял екипаж!

Джордж Стърлинг

1.6.08

...

освен това те изобщо не
си приличат:
неговите очи са зелени
като морето в онзи тънък момент,
когато небето го няма
и въздухът е свит на
топка,
която те удря със силата на юмрук.
нейните очи са шарени
като лунапарк
като най- високото виенско колело изобщо,
като думите, които си разменяте,
когато
я обичаш и когато я няма.

освен това те изобщо не си
приличат:
ръцете му са
дълги като меридианите,
които описват земята,
но пак не могат да я стигнат...
тя бяга с нейните бързи крачета
и звукът от стъпките й
оттеква в тялото му
и го прави
прагматичен млад човек
с реалности в главата
със сериозни речи и
цел,
която някой ден ще бъде постигната.
тя бяга
и ти никога няма да я стигнеш
освен това:
вие изобщо не си
приличате.

28.5.08

...

Everybody holds their own
Everybody lives alone
Everybody hogs the phone
It happens all the time

i want a coin operated boy

и няма да има никакви проблеми
без паузи
без 'трябва да тръгвам'
без 'ако толкова те....., защо не съм при теб?'
перфектен въпрос, който трябваше да е отдaвна забравен
но пък звучи перфектно на място и перфектно логично
тогава как да го избуташ някъде, запазил си ентусиазма и с усещане, че май тоя път си достатъчен?
някой може да направи песен от него
да стане супер известен
да си ляга сутрин и спи през деня
да разказва приказки с песни да маха онзи възел в тялото с тях
да пропътува цялото земно кълбо и хиляди хора да посещават концертите му само, за да я чуят наживо

аз обаче ще я продължа.. мога да разкажа цялата история за онова момиче, което си стегнало куфарите и заминало да живее другаде, пък момчето останало и никой повече не заел онова място и никога повече не било същото
и после дните се нижели и минавали и ги разделял на 'няма я'... и съвсем замалко и ужасно кратко на 'има я'
и това състояние се превърнало в диагноза и станало постоянно
и някой хубав ден ще взема аз да напиша песента, да си намеря кой да я пее (защото аз не мога), да живея на нейния гръб, да пропуша цигари, да ходя небрежно облечена с тъмни очила и толкова да не ми пука, че никой няма да може да ми развали усещането за нищо
ще си имам coin operated boys, защото ще съм си coin operated girl, само че на малко по- високо ниво от тях, защото аз ще поставям изискванията и ще пускам монетите
някой ми взима думите
а аз никак не искам да му ги давам
някой ми бърка сънищата
а и в тях никак не искам да го пускам
и всъщност тези coin operated boys и едното coin operated girl са изцяло за заблуда на .. мен. и теб. и на онзи човек там
долу
обаче
когато комуникацията не се получава и искаш това, а друг иска онова...
а нещата трябва да оk

освен това те изобщо не си приличат
точка

19.5.08






















втора година тече,
откакто умря
зеленото на листата,
стичаше се на капки
по ръцете,
ограбваше всички цветове
и оставяше тъмнина зад
себе си.
всички
звуци потъваха в
очите ти тогава
и небето помръкваше
увесено
на острия ръб
на усмивката ти,
с която
улавяше дъха ми,
затваряше го в клетка
и като
освирепяло животно
той се мъчеше да се откъсне.

още си спомням как ми
се смееше тогава,
как думите
'никога няма да ме забравиш'
се впиваха злобно
в ръцете ми,
деряха гърлото
и аз не вярвах на
заканата 'ще се върна
в дните ти'

но ти се върна
всяка пролет
надзърташ
иззад слънчевите лъчи
и нито един миг не е вече
спокоен...
нито мой.
искам да си тръгнеш,
да изчезнеш,
за да може да дишам
спокойно,
да вървя без да се спъвам
в теб,
в усмивките ти,
в аромата ти.
махай се.
без обещания.
'аз се завърнах'
шепни на вятъра.


ако можех, шях да взема неговият поглед и ей толкова насмешливо-сериозно да гледам на всички всекидневни глупости, които ми отдалечават лятото на 1ооооооо километра и ми обещават прах и жега без море
време е да бъдем големи, но когато стане топло и си мисля за плаж, тази идея ми се струва глупава. по морето всички сме деца - все едно е първото утро изобщо и за първи път съм видяла синята вода и пясъка и са за мен безкрайно дълго време.. не мисля за университети, не мисля за какво ще има да става и как ще го посрещна, не мисля за теб даже..
месец безгрижие
не го давам

10.5.08

u were the last high

Funeral Blues

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My noon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last for ever: I was wrong.

The stars are not wanted now: put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood.
For nothing now can ever come to any good.

W.H. Auden

7.5.08

продължения

когато нямам какво да ти кажа,
се плаша, че това мълчание ще продължи векове,
ше обхване цялата земя
и повече никога и една дума
няма да излезе от устата ми

тогава се събират облаци на
хоризонта
оплитат се в косата ми
и най- слънчево слънчевият ден
не може да върне смеха
в дните ми..

сякаш други хора, не аз,
минават през тях, оставят
отпечатъци,
а аз стоя на гарата и те
изпращам:
всяка една минута си тръгваш
взимаш цветовете ми
и остават единствено думи,
които се премъкват през разкъсаната
мрежа,
успокояват ме, че светът не свършва
и си тук

но аз ти казвам:
не мога повече да слушам ветровете,
разказващи приказки за тебе,
да си те спомням сред вълните
като част от...
стоп
край
live with me
морето ти отива
солените пръски с цвета на очите ти
грохотът
прибоя,
събрали извивките на гласа ти
вятър в ритъма на барабаните
live with me
ще затворим мълчанието в
кула от слонова кост -
страшен спомен за
какво можеше да бъде


нещо за мен.

6.5.08

to the sea

трябва да се науча да се справям с очакванията си
иначе после боли глава
иначе после си дупка
прекалено много почивни дни (хубави)
и в момента - прекалено много от София
героите не са това, което бяха. вече си смел, когато се справяш с всекидневието си, колкото и да е.. да не е това, което ти се иска

когато нямам какво да ти кажа
се плаша, че това мълчание ще продължи векове
ще обхване цялата земя
и повече никога и една дума
няма да излезе от устата ми

искам повече, отколкото мога да получа и това дразззззззни, защото колкото по- бързо ми стане ясно, че
1.няма да се случи чудо
2.това не е приказка
3.не важи правилото 'когато много искаш нещо, то ще се случи'
толкова по- бързо ще си стана старата аз

това не е емо-криза, не е скапано настроение, не е песимизъм, това е.. сега
искам билет за Ямайка
точно в момента не мога да доказвам себе си

21.4.08

...

и точно в момента не мога да те издържам и ми се иска
да са се развили нещата по друг начин
да са поели различна посока
и после се ядосвам, че такова нещо изобщо ми е минало през главата
защото
аз
всъщност не го искам
и не искам даже да има ден,
в който такава мисъл ще се е появила
защото е
всъщност страшно
пиша ти писмо, ама много се радвам, че изобщо няма да разбереш за него
то си е моето тайно писмо,
което ще свършва скъсано, горкото
и всеки път, когато ти се ядосвам ставам остра и ужасна и ми се иска да те убода пъти по- сило, отколко се е случило с мен
някакви хора казват, че това е ужасно
аз пък казвам, че ми става гузно
и на всичкото отгоре ми омръзна само това да ми е в главата
случват се къде-къде по0важни и големи неща
някъде...

19.4.08

come and live with me



damn
тъпа работа.

8.4.08

let's go back to the start?

е, да, понякога не можеш да се справиш сам
е, да, понякога не мога да се справя сама
"той беше западен, прекалено западен"
пък аз прекалено не следвам логическата последователност и после си отглеждам дупка
еми прекалено западен, нали разбираш
да ти говоря, казваш?
ще говоря... всичко ще си кажа... сънувах змей, пък като сънуваш змей нещата се сбъркват винаги.. все едно сънуваш недовършените предания на някой заспал човек, който не знае, че спи и още вярва в дракони
"да имате дракони за убиване?"
макар че, ако се справям с всеки дракон, така както се справих с този, по- добре си търсете нов герой, момчета
мене няма да ме бъде
аз си отглеждам дупка
героите са уморени
няма вече герои
за сметка на това имам себе си и ше ти кажа, че това беше едно от най- дългите пътувания, най- бавните, най- трудните, най- моите и повече няма
няма повече краища и ръцете ми са вързани с най- нездравото въже, ама са вързани и понеже са вързани ти казвам пак.. героите са уморени
вървя комплект с табелка reserved и не ми беше обидно и сега не ми е, обаче...тая табелка трябваше да я оставя някъде май... щото точно над леглото много злобно ще ми идва събуждането сутрин..

когатo ти си тръгваш, аз ще дойда
и, човече, колко тъпо стана, не е истина просто
...
брот поп поколението трябва да пляскат с ръце сега
героите ги няма
идва ред на самотния малък човек
уж нямаше, пък боли
научи ме да живея тук, какво ще кажеш, а?

31.3.08

...

тъжно ми е, тъжно ми е, тъжно ми е
тези дни ми е толкова тъжно сякаш.. са се оплели хиляди неща и се е заплел важен възел, който не знам как ще се отплита
искам да спра да си ги предствям
и да съм сигурна
глууупаво момиче
тази вечер не е за мислене
нова квартира
с нова стая и нов човек и
... всичко е ново, даже кучето пред входа
опитвам се.

16.3.08

..:juno:..



If I were a flower growing wild and free
All I'd want is you to be my sweet honey bee.
And if I were a tree growing tall and greeen
All I'd want is you to shade me and be my leaves

All I want is you, will you be my bride
Take me by the hand and stand by my side
All I want is you, will you stay with me?
Hold me in your arms and sway me like the sea.

If you were a river in the mountains tall,
The rumble of your water would be my call.
If you were the winter, I know I'd be the snow
As long as you were with me, let the cold wind blow

If you were a wink, I'd be a nod
If you were a seed, I'd be a pod.
If you were the floor, I'd wanna be the rug
And if you were a kiss, I know I'd be a hug

If you were the wood, I'd be the fire.
If you were the love, I'd be the desire.
If you were a castle, I'd be your moat,
And if you were an ocean, I'd learn to float

9.3.08

...

преди 18 часа всички проблеми на големите хора бяха далече от мен
и тази стая беше малко светло петно

бягай далече от мен,
ми се иска да кажа,
защото сутрин закусвам с облаци
и държа дъждовете в ръцете си,
а всъщност
желая просто да утихне бурята
в очите ми,
та да мога да се усмихна
истински
и само на теб
само теб да виждам пред себе си
аз
всъщност
много
искам
да
ти
вярвам,
но познавах един човек
и той ми каза:
наивност е изписано
с ветровити думи на челото ми
и роклята -
изтъкана по подканвания
бъди мил
бъди друг
не себе си с мен
аз създавам образи
и те вкарвам в границите им
с такъв ентусиазъм,
че никой
никога не поиска
да ме обори
един по един си тръгваха
крачка по крачка далече от себе си
трудно е да се виждаш
изрисуван
по вените ми
така, както аз искам
нямаше въпроси
нямаше отговори
просто
така и не отворих очи
и не видях
как се свиваха размерите им
как потръпваха думите им,
защото не догониха
дъгите на
онази прекрасна представа
бягай далече от мен
ми се иска да ти кажа
но днес е ден за прошка
и не мога
да те оставя
този път
да си тръгнеш
така ми се иска
да те видя в очите си
никога не бягай далече от мен
привързан си
някъде под сърцето ми.

19.2.08

боровинкови нощи

спи ми се
спи ми се
спи ми се
не го обичам февруари, нито него, нито ветровете му, нито проблемите, които води със себе си
карай
карай нанякъде
накъдето ти видят очите
само да е далече от тук
да е далече от празните стаи
студените легла
да е далече от мен
със сенки под очите
и белези от изгаряне по ръцете
(вече имам два)
само да е далече
от несигурността ми
от ограничените таксита, които
се въртят всеки ден
в един сив град
и никога не могат да вкусят истински
пътя
далече от самолетите
които пренасят хора
и те свързват с нея
далече от малките хора
които учат унгарски и други невъзможни езици
от алтернативни театри
концерти
сънища с празни салони
студени очи
дълги коси
просто карай
далече
зад хълмовете
и карай с мен
на задната седалка
без предпазни колани
някои врати не могат да бъдат отворени, дори и да имаш ключове от тах, а дори и да ги отвориш, може би никога няма да попаднеш отново на същото място
може би никой повече няма да те чака
или ти няма да си същия
и изобщо нора джоунс има много красив глас
и изобщо
понякога всичко е просто въпрос на късмет
понякога нищо не зависи от упоритостта или желанията ти
най- дългата сесия изобщо.

13.2.08

...

онази сутрин вървеше с бърза крачка през детската площадка, а до него подскачаше дребно момиче с усмивка и раница
защото тръгваха на път
и тръгваха на път така, както той обича (или както обичаше)- кафе, ама кафе в голяма чаша - слно и гъсто и коз. за големия човек
за отскок
на малката не й трябваше
сега пътуват с влакове
с автобуси
ама не и на стоп
и в онази ранна далечна сутрин, мога да се обзаложа, че тя си мислеше 'ще има още такива'
и то имаше
малко, колкото да раздразнят апетита
вече няма такива сутрини - слънчеви, несигурни, бавно преливащи в горещи обеди посред пътя, някъде между разклони и следващата спряла кола
сутрини с време
когато не мислиш за лекции и оценки, работа, търсенето на нова квартира
та онази сутрин вървеше с бърза крачка
и през всичките вечни, ужасно дълги дни от уикенда вървеше с бърза крачка
тогава имаше висока луна в небето
висока луна в небето
със стълба към нея
забивахме я в центъра
винаги
подпирахме я на клони
дънери
облаци
несигурни ветрове
и се катерехме
все по- високо и високо
с всяко дръпване
ароматите бяха по- наситени
и ние по- силни
по- бързи
по- свободни
пушехме есенен въздух
звезден прах
дъждове
мусони
и океански течения
катерехме се по върховете
винаги
със стълбата в очите
скрити под шапки
зад очила
през дупките в ушите му
мога да видя изгрева над океана
над всеки океан
световния
по тембъра на гласа му
се водя за посоките
по очертанията на жилите по ръцете
ми е ясно
той ще може да свири
този да пее
а ти най- вероятно ще създаваш
светлина
и ще я вкарваш в хората
дори и когато не искат
и виждат единствено
високата луна в небето.

29.1.08

sing blue silver

изобщо
май постоянно се въртим в кръг и минаваме покрай старите места с нови дрехи, а вечер ги сънуваме и се опитваме да забравим сънищата или променяме историята за пред хора, които нищо общо нямат с нея
после се измисляме нов начин на поведение и нещата влизат в ред
до някое време
докато не ти прекипи
докато не ти се докрещи
всичко е по старому и нищо не се променя
искам да се събудя в гореща, светла стая с огромни прозорци на най- високия етаж
само с едно огромно бяло легло
малка тераса
и едно цвете
с море под краката и чайки в небето
две- три малки облачета
и още малко музика
и искам да изтрия всички В-та (може и моето), защото са най- ужасната глупава буква, с която да започва името ти
и още:
скоростта, с която се мени настроението ми е ужасна и знам само един човек, който може да улови посоката
само че е далече и ако трябва да изкарам още една такава седмица
не знам как ще мине
и всичко това заради новата коса, която ме връща в 5ти клас
и не само

всичко тук крещи
спри да искаш невъзможното
спри да мълчиш
спри да говориш
спри да значиш нещо
да ми бъдеш ориентир
спри
спри
спри

глупости
просто ми е тъжно
не може ли да ме прегърнеш

25.1.08

wish u were here

Когато бях малък
Се разхождах по покривите
Крадях закачилата се синева по комините
И я трупах в джобовете си с
Твърдата увереност,
Че лятото ми ще продължи
Хиляди години,
Защото аз имам в себе си
Синьото на небето
И няма да позволя на никаква есен
Или зима
Да ми откраднат
Дългите, мързеливи дни
С аромат на треви
Напечени тавански стаи
Прах
Изцедена слънчева светлина
И хълмове, удавени в залези
Катерих се внимателно по дърветата
Да събирам заблудени ветрове
И да бъркам посоките им
Така че никога да не стигнат
Севера и да донесат
Сняг
И печени ябълки в камината
Предпочитам глухарчетата
По поляните
И високите върхове,
Които не крият преспи
А отражения на облаци,
Уловени в сенки
Баба ми казваше
Лятно дете
И ме пускаше до след като звездите заспят
Да кръстосваме
Горещите улици
Банда от мракобесни нехранимайковци
С огньове в очите
Бяхме винаги
Нащрек
За набезите на зимата.

23.1.08

.



и настроението за момента

мракобесническо

нали ги знаеш онези моменти, ТиНеСи, когато всичко е толкова бавно, че те подлудява и те кара само ти да бързаш, а времето се влачи
влачи
влачи
и трябва да преминеш не само през събота и неделя, ами и през всичките понеделници на света, през вторници с остри краища, обеснически среди, мракобесни четвъртъци и луди, предателски петъци
и когато си казваш 'няма страшно, няма нищо страшно и всичко ще се нареди', а всъщност си се свил на топка, за да посрещнеш и ти не знаеш какво
и когато всичко ти казва 'стискай зъби, това е просто черен период, глупава дупка с плитко дъно'
'ще ти звънна' и няма да вярвам повече, защото това май е глупаво
иска ми се да не казвам неща, които няма да изпълня
иска ми се да не ми казват неща, които няма да бъдат изпълнени
иска ми се да не бях чела новините днес
сигурно има 1о неща, които не обичам в теб, обаче не мога да се сетя за толкова много и това е най- тъжното празно място, на което съм била
не обичам гарите, ТиНеСи
не обичам летищата
но обичам да пътувам и ми се иска да съм видяла Мандърлей.. но преди да изгори и да съм минала по долината с азалиите, за да изляза на малкия мрачен, сив, страшен залив, заграден със скали и лодката "Аз се завърнах"
и после, ТиНеСи, усещаш ли, че пак си тук и пак така силна с ръце, ухаещи на портокали и присвити очи
иска ми се да можех да те снимам
да запазя солта на кожата ти,
която не е сладка,
защото ти никак не си мила,
а си истинско чудовище
с малки размери,
което обича мракобесните нощни времена
и се чувстваш добре,
само когато в небето вият ветрове
и няма кой да ги спре,
понеже
всеки разумен герой се е скрил
и не иска да има нищо общо
с теб
и с мен на моменти,
когато те пускам да поглеждаш
през очите ми
и да говориш през устните ми
тогава аз се сгушвам в шала
поемам дълбоко въздух
и се крия
зад бурканчетата ягодово сладко
(затворена топлинка на рафтовете)
зад цветятя на масата
за едно по- добро утро
и се надявам да те намеря
заспала на дивана
след поредната свръхдоза
нощност,
която аз не издържам,
но ти обичаш.
ТиНеСи, така ми се иска да те снимам
рошава
разчорлена
уморена
пила
с изпочупени нокти
и устни,
които не бива да се целуват,
солена,
че ще те замеря с първия попаднал ми
кестен,
та дано счушиш
с яд обектива, който дълго, дълго те дебне
и изчезнеш.


17.1.08

---

ляляля
аз не мога да пея
не мога да пиша
не мога да броя до безброй
не мога да не се страхувам
от дните без теб
аз
не мога
да те пусна
така както
не мога да спра да гледам
небето,
защото единствено то
ми показва
безкрая
красив
и нашепва,
че отвъд хоризонта
има нещо,
което е по- хубаво
от най- синьото синьо
безвремие,
което лекува разкъсаните пориви на вятъра
укротява кръвта
във вените ми
и успокоява
забързания дъх
на часовете

безкрайни часове
тишина
безкрайни часове море
рибите се давят във вълните му
аз не мога да спася
шарените краски по красивите
им коремчета
от жадните погледи на пътниците
аз не мога
да бягам по- бързо
от звука
аз не мразя нещата,
които ти обичаш
аз мога да те
нараня
да мълча с часове
и да гледам
как мъглата се спуска
в очите ти
как мислите ти
бавно натежават
и главата ти се отпуска
върху ръцете,
уморени от
опити да ме
стигнат

на сутринта
след нощ с порязани
краища
всичко изглежда
толкова
иронично
реално
отчаяно
тъжно,
че искам да забравя
всеки шепот, миг
и да си спомням само
как заспиваш
като дете до мен.
тогава винаги
имам хиляди години
с тебе.

16.1.08

късмет

правилният начин да се започне един ден
който и да е ден
всеки ден


13.1.08

saDistika

точно в момента
мога да мисля само 'мразя я тая статистика, мразя корелациите, нормалните разпределения, модите и всякаквите други луди точки'
побърква главата ми
убива ми компютъра и аз ще стана отчаян психолог със страхова невроза от цифрите

като се замисля
мразя всички форми на контролни
изпитвания
писмени задачи и
shit shit
обичам презентациите

най- добре ще е да живеем в идеалното общество без изпитни трески и самодоказвания, а най- добре ще е да си грабна багажа и да избягам в Ямайка, където ще слушам музика, ще гледам как правят ром и ще си имам малка колиба от големи листа, ще отглеждам конопи и цветя, а като дойдат дъждовете, ще тичам при добрия си приятел Зиги и ще има bingo bongo i don't wanna leave the kongo
от време на време ще идват някакви хора с професионални фотоапарати ( и един особено), ще снимат небето, морето, моята колибка, ще се гушкаме на плажа,ще ми разправят за електричество и Франция, за срещи и работни договори, обаче, човек, аз живея в Ямайка
после ще си тръгват и сигурно ще ми е кофти, но пък...
no more saDistika!

12.1.08

we own the night

ние притежаваме нощта,
само когато затворя очи
и в тъмнината зад тях
си измислям хора
нещо
някой
с най- сигурните прекрасни ръце
на света,
в които съм по- малка от прашинка.
в тези дни с домашни, контролни, студ и никакво време имам нужда от мое си място,
от прегръдки (и да не мисля за Проблеми и глупости), а не думички по телефона и успокоения, че
понеделник, вторник и сряда,
четвъртък и петък
не са страшни
аз пък казвам: страшни са.
имат прекалено много
часове
с прекалено много
минути
и никога не съм сигурна
в края.
и после
тръгвайки с понеделник
и заспивайки с петък
съм като предател,
който само иска и иска.
искам Големи думи
и погледи само за мен,
искам цветя
искам звезди
искам да има смисъл
искам шоколади
искам дни само за мен
липсва ми
страх ме е да ми липсва толкова

2.1.08

...

днес изоооооооообщо не искам да съм от големите, хубави жени, които ти завъртат главата
днес всъщност съм си много доволна, непознавайки този или онзи, неподдържайки връзка с едни Други
и ми е почти уютно
може и да вали, да пада сняг, да са непроходими пътищата, но тази вечер тук е светло и топло, имам си мляко с какао, мама и съм си достатъчна. сама.
какво ще става утре, нямам никаква идея
нямам никаква идея как ще се връщам обратно в софия, как ще взимам изпити, ще се боря с живота и разни други такива големи неща
нямам и никаква идея как ще спра да сънувам, защото там не е място за сънища
там е място за реалности, а в това не съм никак добра
и като за капак на всичко - харесва ми как се получи, харесва ми, харесва, но не искам да съм на нейно място
аз май
никога няма да забравя
момичето с червения чадър
как
минаваше през локвите
със същото настървение,
с което преминаваше
през този или онзи живот
и никога не оставаше
никога
сменяше имената, така както
сменяше
чифтовете обувки
с мен измина дългия път
към Термопилите,
а с бледия Коста
(на прах да станат очите му)
се спусна към жълтия град
и там остана
за целия дъждовен период.
през това време
се случиха три наводнения
три урагана повдигнаха молитвите на хората
три пъти по- дълго продължаваха
нощите,
а тя се смееше
и джапаше из пустите улици,
сама направена от дъждовни капки
с червен чадър
и дяволска усмивка
обичаше молитвите.
никой
никога не забрави червеното пламъче
на цигарата й
винаги беше сама,
когато пуши
и се укротявха очите й тогава
стихваше смехът й
и с наведена тъжна глава
събираше подгизнали цветя
листа
всяко нещо, което заставаше
на пътя й,
скриваше го из безкрайните си джобове
и мълчеше
винаги
следващият порой я отнасяше нататък
момичето с червения чадър
което никога не остана.