няма повече думи.
свършиха
много бързо
и стана малко страшно,
защото с тях обличахме дните
и нищо не беше сиво,
еднообразно,
притъпено
и после
косата ти беше златна в слънцето
и устните ти
оставяха пътеки по лицето ми
с най- ясните ориентири,
които и птиците
дори разчитаха -
а те вярват само на облаците,
и ръцете ти,
които рисуваха фигури по стената
и гонеха мрака,
и вечерта беше ден,
а хората около нас пияни от звезди,
ветрове,
уловени в дъха,
но имаше думи тогава,
които движеха въздуха,
укротяваха мислите
и им връщаха дъждовните форми,
защото тогава говорех,
а сега нямам повече глас.
не искам да те слушам
и погледът ти
ме блъска в стените на кошмарите
и дразни,
и небето ми е тъмно
без хоризонти,
без граници -
само пустош
и когато те има
и когато те няма
не искам да те слушам.
махни се!