и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
седмицата изглежда голяма и страшна, а аз съм пак
в училище и дните минават бавно, бавно като
есенните и зимните месеци,
когато сме забравили, че дърветата
могат да бъдат зелени, а небето синьо
тогава много искам да е пак събота,
да имам малки вечности с тебе и да няма никакви други хора,
да не говорим за тях, а само за нас -
като егоистични същества, които са си достатъчни,
защото
не искам да споменавам чужди имена,
да слушам чужди имена и
други истории - нашата ми е напълно
достатъчна в момента
и не искам друго освен теб,
което е странно и ново и необичайно
малко плашещо също,
защото
имам нужда да си тук, а не там
да се скрия в теб,
когато светът е мрачен и дъжделив
и всеки е затворен в себе си
вдигнал яката на якето
крачещ бързо срещу вятъра
искам необикновени почивни дни в работната седмица,
когато спим до късно и се будим с големи чаши кафе,
а светлината е намръщена и студена,
но не и ти
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
това изглежда недостижимо и далечно
и ми става чоглаво и мъчно
и си казвам 'спри да ходиш с глава в облаците и слез на земята',
но не става
може би не съм земен тип
или не мога,
а може би просто наистина не искам

да се откажа..