...

ти не обичаш както мен
не потъваш като мен
не усещаш като мен
и понякога, но само понякога
си мисля
'не мога да те понасям
по- добре е изобщо да не те помня
да изтрия всички знаци
да разместя мебелите
да подаря цветята'
и после като децата искам да върна думите назад,
защото понякога (доста често май)
те обичам повече, отколкото трябва,
а това не е правилно, защото... за да е всичко наред
с теб и мен
трябва да обичам себе си най- много,
после трябва да прибера въображението си, да му кажа
'Долу! Долу, не разбра ли!'
и да оставя онзи хубав образ (да стане на прах) -
момчето с ръце в джобовете (понякога с най- дългата дълга коса, понякога - не)
отвеяно
завеяно
и очите му светват само, когато я види сред тълпата
иначе не му пука: за нищо и никой
само за нея,
та..
ти не обичаш както мен
не усещаш като мен
не потъваш като мен
и затова по опънатите ми тънки нерви се разхожда гласът ти заедно с това 'ти не си с мен'
и се ядосвам
кълбо от раздразнение
и те драскам по телефона
и ти ръмжа
и те ядосвам и после... после не ми става по- добре, но не мога да се съглася с '..., но не мога да съм с теб'. по- добре го отречи, разсърди се, бесней, но!
не бъди примирен
неБорбен
учтив
кротък
примирен, по дяволите
и ми кажи:
'не живея с миналите хора така, както ти'
защото моите призрачета са още живи, а аз те ревнувам от твоите

искам си дългокосия приятел с изгревите над ония натрупани векове!