втора година тече,
откакто умря
зеленото на листата,
стичаше се на капки
по ръцете,
ограбваше всички цветове
и оставяше тъмнина зад
себе си.
всички
звуци потъваха в
очите ти тогава
и небето помръкваше
увесено
на острия ръб
на усмивката ти,
с която
улавяше дъха ми,
затваряше го в клетка
и като
освирепяло животно
той се мъчеше да се откъсне.

още си спомням как ми
се смееше тогава,
как думите
'никога няма да ме забравиш'
се впиваха злобно
в ръцете ми,
деряха гърлото
и аз не вярвах на
заканата 'ще се върна
в дните ти'

но ти се върна
всяка пролет
надзърташ
иззад слънчевите лъчи
и нито един миг не е вече
спокоен...
нито мой.
искам да си тръгнеш,
да изчезнеш,
за да може да дишам
спокойно,
да вървя без да се спъвам
в теб,
в усмивките ти,
в аромата ти.
махай се.
без обещания.
'аз се завърнах'
шепни на вятъра.


ако можех, шях да взема неговият поглед и ей толкова насмешливо-сериозно да гледам на всички всекидневни глупости, които ми отдалечават лятото на 1ооооооо километра и ми обещават прах и жега без море
време е да бъдем големи, но когато стане топло и си мисля за плаж, тази идея ми се струва глупава. по морето всички сме деца - все едно е първото утро изобщо и за първи път съм видяла синята вода и пясъка и са за мен безкрайно дълго време.. не мисля за университети, не мисля за какво ще има да става и как ще го посрещна, не мисля за теб даже..
месец безгрижие
не го давам