...

днес изоооооооообщо не искам да съм от големите, хубави жени, които ти завъртат главата
днес всъщност съм си много доволна, непознавайки този или онзи, неподдържайки връзка с едни Други
и ми е почти уютно
може и да вали, да пада сняг, да са непроходими пътищата, но тази вечер тук е светло и топло, имам си мляко с какао, мама и съм си достатъчна. сама.
какво ще става утре, нямам никаква идея
нямам никаква идея как ще се връщам обратно в софия, как ще взимам изпити, ще се боря с живота и разни други такива големи неща
нямам и никаква идея как ще спра да сънувам, защото там не е място за сънища
там е място за реалности, а в това не съм никак добра
и като за капак на всичко - харесва ми как се получи, харесва ми, харесва, но не искам да съм на нейно място
аз май
никога няма да забравя
момичето с червения чадър
как
минаваше през локвите
със същото настървение,
с което преминаваше
през този или онзи живот
и никога не оставаше
никога
сменяше имената, така както
сменяше
чифтовете обувки
с мен измина дългия път
към Термопилите,
а с бледия Коста
(на прах да станат очите му)
се спусна към жълтия град
и там остана
за целия дъждовен период.
през това време
се случиха три наводнения
три урагана повдигнаха молитвите на хората
три пъти по- дълго продължаваха
нощите,
а тя се смееше
и джапаше из пустите улици,
сама направена от дъждовни капки
с червен чадър
и дяволска усмивка
обичаше молитвите.
никой
никога не забрави червеното пламъче
на цигарата й
винаги беше сама,
когато пуши
и се укротявха очите й тогава
стихваше смехът й
и с наведена тъжна глава
събираше подгизнали цветя
листа
всяко нещо, което заставаше
на пътя й,
скриваше го из безкрайните си джобове
и мълчеше
винаги
следващият порой я отнасяше нататък
момичето с червения чадър
което никога не остана.