безкрайно, много отдавна (сглобено)

чуй, пиша ти писмо
п
и
с
м
о
не мога да те стигна с телефон, не мога да те видя по улицата, не мога да седна до теб, нито пък да чуя нещо за теб. ето защо ти пиша писмо. това е, с което се справям, защото днес бях натрапник по местата, където сме били. не успях да видя само през онзи прозорец, но тогава мъглата беше друга, а моята гледна точка толкова щастлива.
о, аз те молих да те няма вече до мен, не исках да те има вече до мен, не исках нито да ме прегръщаш, нито да ме целуваш, нито да гледам очите ти, нито да се откривам по кожата ти, нито да се вплитам в косата ти
исках просто да те няма
но, когато вече си бил, а после... не - не мога нищо да забравя, нито нищо да си спомня и мисля... целувай ме, но не ме карай да казвам важни думи аз ще съм щастлива, че си до мен, а аз съм с моя best friend.. макар и малко странно, но когато протегна ръка ти ще си там и гласът ти също, понякога на другия край на телефонната линия, в празната цигарена кутия, в завитите ръкави на ризата, в снимката и във въздуха, но да, когато протегна ръка и обърна една думичка, ще си до мен
а това е, което е важно, защото ще си намеря пак мъничката вяра в някои от големите думи и аз искам да знам, за да счупя с чук онзи образ, който е в главата ми... разбираш ли, той е много ярък и понякога така ме хваща за белите дробове, че вместо да дишам, хълцам. никой не възприема насериозно хълцащите хора, а аз предпочитам да ги чувам как вдъхват... дишай с мен
моля те
дишай с мен
бавно
едно, две, три
сега ме преглътни
погледни към ръцете си
навън трябва да вали
от двете ми очи
да се спуска дим
тънък като струйка
по гладката повърхност на дъха ти
дишай ме
вдигни ръцете си, единият си пръст
плъзни го небето
чуй какво ти казвам
плъзни го по небето,
прокарай го по ръбовете,
докато прокървави
защото там се крие лицето,
чийто черти никога
няма да бъдат вече
мои уютни
топли
познати
докато дишаш с мен
една счупена четка
вплете в задния фон
(там има заден фон, да,
а сега дишай)
лунния проблясък
по озъбената ти усмивка
между онези треви
от вчера
и празните автобуси от днес
с изгубена, празна посока.
дишай ме
едно две три
сега вече...
можеш да издишаш.
да, той пита, чуваш ли хеликоптерите, аз те питам, откриваш ли ме в ъглите, в някой полъх... откъм онова момиче там например, тя мирише ли ти на мен, сещаш ли се как, сънуваш ли как се впиват твоите и моите устни - зимна, дълга, червена, последна целувка - на пейката, пред прозореца, зад пердетата,
не съжалявам, че няма да го пратя и няма да го прочетеш, но съжалявам, че няма да те видя, че няма да слушаме онази музика, че няма да те разбирам пак така, че няма изобщо да те разбирам, че няма да споделя колко ми се плаче, докато тя пее за залези на слънцето над нея и

The mess we're in
The city sunset over me

и

Night and day,
I dream of making love to you now baby
Love making on screen,
Impossible dream

плаче ми се, но ми се плаче до теб и ми се плаче така, както мога да плача само, както когато съм на 2о години, безвъзвратно и много
плаче ми се до теб
диша ми се до теб
о да, те казават - soulmates never die.. аз казвам, че умряха - сега и тук, за утре не знам, липсва ми височината ти и ризата и шапката, и раницата, и усмивката, и брадичката, и нощите и часовете ти и това, че не ти казах довиждане и не те целунах, а бързах да те изпратя и да се прибера по пътя нагоре към себе си, не те целунах, забравих, че следихме луната, забравих, че ми носи музика и ми писа, и ми говори
извинявай, че забравих, че ми вярваш
вярно е, моля те, не се променяй, моля те, нека не се променям, да не се променяме
това е раздяла, от кояте небето ми дере
нищо не е вечно

i'm gonna fight them all

и всички знаят за това
и не искам да говоря
не искам да гледам
i'm gonna fight them all
с онази последна цигара, която остана
и която е в мен винаги
защото кой знае, кога, къде ще се върне онова момиче и ще попита пак кого гледам така
'защо не си дръпнеш, отпуска погледа и концентрацията я няма'
и китарата електрическата се дере в онова подземие и е мрачно, а над нас има море и лято и хора с хиляди години заедно
а ние имахме пак часове
и пак беше тъмно
защото на тъмно времето тече по- бавно
винаги
както онази цигара
се опитвам да го нося със себе си
да изрязвам неудобните му ъгли
защото в някои лица не искам пак да се режа
а после
валеше и моят чадър беше червен
i'm gonna fight them all
и гледах всяко камъче и всяка дупка само не и към теб
защото аз повече няма да те виждам
повече няма да те чувам
аз повече не те знам
и карта нямам, забравила съм малките повдигания на раменете и велия поглед, с който скриваш всичко

аз малко се изострих
всъщност доста
и не е честно други да се убождат