...

във вечерите, когато не ме свърта
когато искам да изляза от пашкула, в който всичко бавно се скрива
ми се иска
да не бях взимала разни решения,
защото аз не заблуждавам себе си,
когато казвам, че искам
о, да,
аз ужасно искам всичко,
което мога да взема от теб и повече
и искам
като съвършен егоист само да ми се дава,
за да подхранвам
малкото дете в себе си, което плаче по любимата играчка и в същото време
искам малките мисли на големия човек
и може би утре
най- накрая ще намеря пътя обратно
или пък никога няма,
но още толкова време с глухи думи през хиляда километра разстояние
и уморени очи
и жега
и ежедневие, в което всичко потъва
как да запазя здравия разум,
че така става, когато се уголямяват дните
и така правят хората, за да имат
и имат,
но
аз не искам нищо още да губя
и по дяволите, може би още утре, ще се почувствам на място сред хората, използващи този език
пътуващи в това метро
и няма само да гледам как онази жена с тънкото шалче държи ръката на високия мъж с фотоапарата и
да броя дните,
докато ще слизам по онези стълби надолу, а не нагоре
и няма да бъда променена (само малко по- голяма)
и нито ти
и пак ще е същото и сякаш онези дни никак не ги е имало,
защото можем да ги надскочим
можем да ги накараме да минават бързо
да прелитат по календара
и после на Последния ден
Летището да е пълно със щастливи хора,
които бързат да се излеят от самолетите,
за да могат да бъдат посрешнати и увЕрени,че нищо не се е променило
нищо от чувствата
нищо от погледите
още така жадно ги чакат
още така много ги искат,
че ще бягат, ако трябва, само, за да стиснат ръцете им
и да ги скрият в прегръдките