признание?

мразя факта, че ... he's not there..

...

тук мога да пиша единствено в петък
единствено в края на тези безумни седмици мога да си позволя да погледна дните, които са минали
без да мисля с нежелание за утре
защото
о, защото
ще мога да спя сън без сънища за пътища
и един хубав ден
ще е Последният Петък!

...

тази вечер в моя град
хората избухват и слушат групата, с която още вуйчо ми припяваше
а ние тук
посрещаме залез през облаци
над ниски къщи, ниски дървета, постоянно пътуващи влакове
залез над нисък град
с няколко изключение и паркове и реки, в които крачетата ми не знаят пътеките и мостовете и хората не подканват
а сякаш се оглеждат да видят
има ли някой по- усмихнат
има ли някой по- спокоен,
когото трябва да настигнат,
защото май тук това е мерилото и всеки се опитва да го стигне
пък аз искам само да се прибирам
и този месец вече да е минал
с дългите
си дълги дни
с правите еднообразни улици със строени сгради еднаква височина еднакъв цвят и тук там малко цветя, които да напомнят, че е лято
че някъде се платя лагерни огньове, досами вълните на морето
че някъде отпиват докрай от дните, който скоро ще свършат
и гледат синевата и пълнят очите си с нея
и се разхождат по скалите на брега
край синеморец
силистар
всички тези южни места с мирис на смокини и сол
и избелели от слънцето дрехи
големи шапки
и време
много дълго, безкрайно наше време, лежащо из пясъка, трупащо се по прашните пътеки към вилите с бели стени, зелени дворове и котки с онзи див блясък в очите
с тавански стаи, пълни със жега и сън и мокри бански и море и онова безгрижие, което те обзема по тези места,
защото тук
дните са различни и всичко е по много и дълго и от отдавна
като когато беше малък и те водеха на семейната лятна почивка, която винаги се влачеше с мързеливи следобеди, малки светли улички
и много много свобода.