...

за моментите, когато денят се промъква на пръсти в главата ти
а там е пълно с разни зелени силуети
и си сънувал лудости с остри ръбове
и моята грешка беше твоя грешка и не е никак удобна
и после клош crew на ъгъла на улицата
в един вечерта
в два на обяд
и винаги
май предпочитаме луната, когато е червена
всяка нощ има фойерверки над морето на лятото
всяка нощ не ги намирам думите
и само гледам
гледаш
и не знам аз ли, ти ли.. се губим в очите
проблемът е комуникацията.. проблемът е, че искам повече
ние сме си 'искащи-повече-хора'
точно в момента цяла група се разхожда из града
един човек с шапка се връща от работа
на него му е горещо
друг си стои на терасата и чака тя да се прибере
после я прегръща и грабват хека
точно в момента казвам 'мамка му', защото не искам да казвам нещо по- лошо

...

продължение на темата:
чудовищенце такова, знаеш ли кое е необичайно?
да си сам в голям, голям апартамент в средата на седмицата, когато хората са на работа или учаТ, или са заети да стават големи и важни.
и после

...

това лято май иска да си тръгне, обаче аз го дърпам за опашката и изобщо не му давам да напусне границите, в които искам да е. засега. за още седмица поне.
после.. после си е за после
последните дни на палатките бяха най- ветровитите топли дни, които отнасят всички чувства и те оставят цяла вечер сгушен под малко парче плат, надявайки се, че природата няма да реши да те вдигне и да те стовари навътре в морето.. върху скалите
и сутринта, когато се покажеш, да видиш не веселия плаж, а километри намръщена, бурна вода, от която даже и водолазите ни избягаха..
и все пак, докато съм тук, успявам да държа Онези неща на разстояние - на нужното ми, но недостатъчно разстояние, защото поне по 2-3-4 пъти на ден се сблъсквам с думите им от Другия Край и тъкмо, когато реша, че този път съм наредила пъзела, в главата ми изскача друга картина. и всичко почва отначало
рошава глава, къси панталони.. планина
очи, присвити срещу слънцето
и ръка, която много иска да ме стигне

понякога седя пред огледалото и гледам тези мои очи и се чудя.. 'какво и как'
защото има още много зелен цвят по земята
още много прави коси
дълги къси
светли тъмни
още много обли лица и чипи нослета
и не толкова много лунички

и не мога да реша
кое привличам и кое ме привлича
и това, което се завихря вечер в мен какво е
за кого е
дали изобщо е за някого
или го има просто ей така
за да ми обърква решенията и сама да не мога да видя

ако преди месец хлътнах в 'единия крачол на времето'
какво се случва с другата Аз някъде там
дали е по- щастлива от мен
нейните сънища ли сънувам
дали така биха се наредили нещата?

една от най- мъчните части на този път са изборите
между 1 или 2
между теб или мен
а изоборите винаги те дърпат с отхвърлената възможност, винаги ти се присмиват и аз не съм твърд камък, че никога да не се зачудя 'ами ако..' и тогава.. о, хора, спрете ме!
защото нямам нито миг покой
защото отвътре започва да стяга
и никой никога не може да отхвърли човек
не можеш да отречеш усмивките му
и премрежените очи
пътите, когато те е обичал
и онези моменти, когато те е мъмрил
никой никога не може и няма правото да отрече личната вселена на някого
да му каже 'не я искам, не е моя, взимай си я'
аз не мога и няма да го правя