...

И ако приемем, че тази година наистина свършва, то се надявам да си отиде с нарушеното равновесие и липса на хармония, със сълзите и студеното и разклатеното чувство, че нещата продължават някак си, куцукайки, да се случват.
Обаче, мисълта, че никога повече няма да вървя по онзи път толкова щастлива от мисълта, че ще са и двамата там, чакайки, пречи. 24 години ми вдъхваше усещане за стабилност, за това, че светът може и да полудява, но в границите на семейството ми всичко е наред и хората се обичат. И всички истории, които помня, и всички места, на които сме били, всички песни, които сме слушали, всичко го задържа в себе си и на мен продължава болезнено и много силно да ми липсва.
И снега, и дните, които остават, и всички усмивки, които се изцеждат от мен, ме приближават до момента, когато ще се прибера за Коледа, пак ще мирише на портокали, но онова място ще е празно. И това ме плаши и плаши, и тези седмици настроението ми е излязло във ваканция, и думите никакви ги няма.

Никакви ги няма.

Изобщо ги няма.