...

понякога ми се иска утре да не идва
да не го познавам
да не се познавам
понякога ми се иска да знам, че довечера ще мине бързо
че утре ще ме събуди 'хайде, какво чакаш'
понякога искам да бъде, само защото знам, че ще няма да бъде
понякога не мога да си представя, че просто ще се разминем на прага в цялата блъсканица и много хора
други хора
понякога просто искам да го прегърна
и това е, което не мога да направя
и не мога да се накарам
и гледам ядосано ръцете си
а kultur shock ще са си събитие
понякога ми се иска утре да не идва
затварям си очите пред това в каква степен се променям и се променят.

...

Мен също ме боли



от разказ е, но и от мен

...

"не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
не чаках есента, но тя дойде.
дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
но тя дойде. всъщност тя се върна,
но не с античнта си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен. " (Иван Пейчев)



и защото вчера
онези светли ръце
са заплитали тъмната й тъмна коса,
виждам само гърба ми на
вратата,
стъпките ми не в синхрон с
чуждите...
"аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого"
и имам нужда от глупост,
която да бъде стабилна и моя,
защото всичко е разграфено и разчертано,
но не влизам в крачка
в ритъм
лекции и експерименти
и пътува ми се
или в снежния север
или в дълбокия юг
пък не може да се върне това, което е било
а
се знае, че
така трябва.
иска ми се да се влюбя в думите
"никой
пеперудата дори
не притежава твойта
нежност."