...

"не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
не чаках есента, но тя дойде.
дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
но тя дойде. всъщност тя се върна,
но не с античнта си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен. " (Иван Пейчев)



и защото вчера
онези светли ръце
са заплитали тъмната й тъмна коса,
виждам само гърба ми на
вратата,
стъпките ми не в синхрон с
чуждите...
"аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого"
и имам нужда от глупост,
която да бъде стабилна и моя,
защото всичко е разграфено и разчертано,
но не влизам в крачка
в ритъм
лекции и експерименти
и пътува ми се
или в снежния север
или в дълбокия юг
пък не може да се върне това, което е било
а
се знае, че
така трябва.
иска ми се да се влюбя в думите
"никой
пеперудата дори
не притежава твойта
нежност."