...

става дума за това, че сме изменчиви по природа, че не знаем какво искаме, а когато го получим, се чувстваме обидени, наранени, дори малко разочаровани и много, много отблъснати.
защото, кога слушаме за миналото на човека, с който сме, ни жегва - независимо колко време е минало и колко време ще делим заедно. винаги се усеща
и понеже
сме толкова съчувстващи същества, винаги ще се поставям на твое място и ще се опитвам да разбирам с теб. съответно в моята бедна главица усещанията ще са 100 пъти по- силни, по- наситени, по- страшни, по- трайни.
защото аз обичам драмата. а ти изглеждаш толкова драматичен, докато ми разказваш със спокоен глас какво е било и как би постъпил по друг начин тогава, че ставам не Аз, а Ти и аз съм човекът, който е направил това и казал онова и понеже съм двама души едновременно, съм раздвоена,
защото
искам да ме прегърнеш и да кажеш 'това е било тогава, ние сме сега' и в същото време ужасно искам да те ритна по пищяла и да изкрещя 'не те е срам да ми говориш такива неща, да ми пълниш главата с такива мисли, да ме отчуждаваш и после да питаш защо съм такава и защо те бода..'
защото ти май не разбираш..
ако бях спокоен човек, просто щях да слушам, да наблюдавам, да кимам
но аз съм си аз
и исках да те ритна,
защото се страхувам от недостатъчните хора и ако някога ме накараш да се чувствам така - тогава бягай много бързо далече от мен

п.п.
не искам да спирам да слушам Остава, но с теб новите им песни звучат различно
why don't you make me feel right?

няма повече думи.
свършиха
много бързо
и стана малко страшно,
защото с тях обличахме дните
и нищо не беше сиво,
еднообразно,
притъпено
и после
косата ти беше златна в слънцето
и устните ти
оставяха пътеки по лицето ми
с най- ясните ориентири,
които и птиците
дори разчитаха -
а те вярват само на облаците,
и ръцете ти,
които рисуваха фигури по стената
и гонеха мрака,
и вечерта беше ден,
а хората около нас пияни от звезди,
ветрове,
уловени в дъха,
но имаше думи тогава,
които движеха въздуха,
укротяваха мислите
и им връщаха дъждовните форми,
защото тогава говорех,
а сега нямам повече глас.
не искам да те слушам
и погледът ти
ме блъска в стените на кошмарите
и дразни,
и небето ми е тъмно
без хоризонти,
без граници -
само пустош
и когато те има
и когато те няма
не искам да те слушам.
махни се!

...

и в крайна сметка, всичко се свежда до думите - тези, от които ти става студено и объркват посоките, тези, които убеждават изпитващите, че ти си техният човек и ето готово - зелена светлина да се изгубиш по пътищата
но в крайна сметка - всичко се свежда до думите
тези, които си шепнал, но аз помня
тези, които са казани, защото трябва
и нищо не се свежда до мен
нищо от теб, което вече е лошото, а може и да е обратното - нищо от себе си не мога да сведа до теб
и после се опитвам да не си спомням, защото
пак ще има часове с 60 минути и 60 секунди
ще има дни с 24 часа
ще има седмици и месеци
без теб и без мен
което май е най- страшното, защото
ще знам какво е имало
и какво сега липсва

понякога реалностите ми идват в пъти повече


And you've still got the most beautiful face
It just makes me sad most of the time