***

първо ще раздвижим устните

раз
два
три
говори
после ще пуснем кръвта да шурти надолу
бързо
бързо
така че да вървят краката
и да държат ръцете
ще отворим очите
да усещат лъчите и
ще ти кажем
пуши слънцето
то е топло
жълто
кълбо
от газове,
което ще стопли студената топка в корема ти
и лунната прах повече никога
няма да води
съня ти за ръка обратно в очите
надолу
бавно
в мрака
ти ще летуваш с птиците и
като тях със силни
махове на смеха си
ще разбуждаш пътя
в низините,
защото
раз
два
три
говори
аз се давя във вика ти
който сънува с мен
в мен
през мен
и не знае кой от нас кого и накъде задвижва
объркахме посоките, момиче
пуснахме слънцето да те топли
а вълка,
който ще го глътне
препуска по небето и гони облаците ми
толкова ги търсих да върнат
цвета на очите ти
че вече не мога и една дъждовна
капка да изцедя от
върховете на пръстите си
ще те оставя сама да заплиташ
ветровете
говори
защото никой няма да те остави да спечелиш
знаеш ли защо си будна
за да държиш действителността
от мен
далече
и да не прекъсваш
нишката
която придържа езика ми
и всички части на тялото
в стегната форма
да не побърквам хората.

boy, don't you worry

какво искам да ти кажа ли?
май искам да ти кажа много неща:

• 1.имаш очи, в които валят дъждовете и понякога не мога да спра да гледам в тях и се чувствам като човек, който още малко и ще потъне, а после кой ще му подава ръка и ще затопля дъха му.. защото есенните дъждове са студени, а аз..

• 2. понякога се страхувам да слушам, понеже чувам неща, които после оживяват насън и са толкова различни и далечни, и странни и задимени, че ме побиват тръпки.. (сън в съня..не само ПИФ)

• 3. споделям хора, които не споделям с никой друг.. споделям, че пуши цигари, които са продължение на деня му.. още от онези ранни, мъгливи, пълни,първи сутрини с изгреви над планинския град, на прага на онази къща с китари и прегръдки и мрачни дървета и с окончателни и силни думи, които още ме будят и ми казват.. беше, беше, 'никой не е беше'

• 4. когато си тръгваш, когато си тръгвам, първите часове са празни, страшно празни и хората ме гонят по улицте и не искам да ги чувам, нито гледам - тогава винаги сутрините са мрачни, а пътятъ не е любимият път и когато води извън, а не навътре е по- любим

• 5. вкъщи, зад големите прозорци - аз и ти - не съществуваме, докато не чуя телефона и нещата се връщат на мястото си - аз отдавна вече съм си тръгнала и няма всяка вечер да лягам в моето легло и когато вали - да се вижда морето със сивите вълни и въздухът да е остър и мой - мой въдух, който буди, а не приспива

• 6. обърках много неща, но не знам какво искам да върна - искам май с теб

• 7. искам да седна и да пия/пуша с теб - все едно няма да има утре и пак е първата вечер след първия ден. не пропадам. просто в още една седмица така - не знам как ще мина през всичките дни.

точка

...

и един ден, когато няма да има повече ограничения
когато времето ще тече наобратно и секундите ще са часовете ни
когато светлината ще е по- ярка и по- топла
когато всички прочетени книги, ще са станали една
когато ще мога да говоря с глас, по- силен от най- силния ураганен вятър
когато ще се справяме със земетресения и болести
когато ще намираме връзките и ще ги поддържаме здрави и истински
когато ще общувам свободно с теб през мрежи през езици и континенти
тогава на този ден
може би
не, без може би
нядостатъчност няма да стои в дъното на очите ми
ще мога да кажа
аз всъщност те обичам

по Богдан Русев и забранената книга

...

"и най- добре скроените
мечти на мишките и хората
понякога
посока погрешна поемат"

за втори път тук и вярно с много жестока сила
damn
по дяволите
и още много други неща

и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
седмицата изглежда голяма и страшна, а аз съм пак
в училище и дните минават бавно, бавно като
есенните и зимните месеци,
когато сме забравили, че дърветата
могат да бъдат зелени, а небето синьо
тогава много искам да е пак събота,
да имам малки вечности с тебе и да няма никакви други хора,
да не говорим за тях, а само за нас -
като егоистични същества, които са си достатъчни,
защото
не искам да споменавам чужди имена,
да слушам чужди имена и
други истории - нашата ми е напълно
достатъчна в момента
и не искам друго освен теб,
което е странно и ново и необичайно
малко плашещо също,
защото
имам нужда да си тук, а не там
да се скрия в теб,
когато светът е мрачен и дъжделив
и всеки е затворен в себе си
вдигнал яката на якето
крачещ бързо срещу вятъра
искам необикновени почивни дни в работната седмица,
когато спим до късно и се будим с големи чаши кафе,
а светлината е намръщена и студена,
но не и ти
и всеки път, когато си тръгвам/тръгваш
това изглежда недостижимо и далечно
и ми става чоглаво и мъчно
и си казвам 'спри да ходиш с глава в облаците и слез на земята',
но не става
може би не съм земен тип
или не мога,
а може би просто наистина не искам

да се откажа..