you promised me poems.

не те разбирам изобщо
не разбирам нито времето ти, нито думите ти
нищо не разбирам
знам само, че
ми обеща поеми и слънца в изгреви
когато си мислех
че стигаш близо до мен и виждаш, каквото трябва да виждаш
и после
аз ти обещавах поеми
и с вдигнати към небето ръце
виках ветровете и гонех дъждове и ужасни облаци
за да е винаги хубаво времето в очите ти
обаче
We were a right pair of believers
и аз никога не проговорих твоя език
сега сънувам самолети, които летят към странни земи със задушен въздух, болезнено зелени растения се увиват около дървета и ми се слушат възрастни хора с канелена кожа, обясняващи:
те дойдоха през нощта, обещаващи ни поеми
останаха
и им построихме колиба с покрив от бананови листа и огромни прозорци, за да улавят лъчите и да правят заклинания на пътниците, да спират бързите им крачки и да затварят очите им
та те дойдоха през нощта
с летните тайфуни
с миризмата на Изтока
с одеждите на богатите храмове
и пееха поеми
за небето и слънцето
пътищата на коприната и за безбройните изследователи изоставили костите си
по тази чудна земя и скрили се из
дъждовните облаци
червената пръст
великата река
те дойдоха през нощта и носеха мен
под сърцата си
на малки части разделена
само твоята част се опитаха да изоставят
на покривa на света
и ме омагьосаха,
за да е цяло отново сърцето ми
но нещо се обърка
и с приливите и отливите
парчетата от мен се разбягваха
и аз останах само думи
и спомен за твоите обещания и моите малки ръце скрити в твоите
причинявам им болка
разранявам устните
и светлината вече не им понася
освен за заклинания и сънища в най- жежката обедна пещ
затова пътуват през нощта
тогава съм най- кротка

...

първите дни вкъщи и онова странно чувство, че никъде не си ходил и никъде не си бил, но... се е променило едно и мама е сменила мястото на вазите или...
онези моменти, когато малко по малко разопаковаш багажа и връщаш нещата по старите чекмеджета, защото
този път си за повече от няколко дена у дома и имаш време за малките неща
късно ставане
празната къща
мрачното небе и морето, многото коли
кафе
лая на кучето на съседите
шляене и спокойствието, че си се събуждаш в твоето си легло, в което са почвали толкова много утрини и завършвали толкова много дни
та в тези първи дни теб още те няма и за никога не ми е мъчно
и всеки път като се чуваме е особено и ново
и се смея повече и сънувам по- хубави неща
защото в онзи град ми е уютно само вечерите или дните с теб, а те
не стигат
и после
все още влизам в настроенията и усещанията и гледам с нови очи
и говоря с чужди думи
и търся музиката
и начинът да обединя нещата
но бележникът с лекциите чака и старите учебници за преговор, но както и да е
не ми казвай
какво да чувствам и какво да си признавам или премълчавам!

продължения

ти видиш ли,

слънцето днес се изтъркули от

леглото ми

и никой не знае

кога ще се върне

ще се върне ли изобщо

с топлите си лъчи

и оранжеви усмивки

които оставяха белези по зачервените ми

есенни бузи

разказваха за далечните страни

в които ще потънат очите

ми

наситено

болезнено

защото това слънце

вярваше в мен

в детската ми радост

когато танцувахме из стаите

и сенки нямаше

защото 

осветявахме всяко тъмно кътче

пускахме ракети по вятъра

хартиени кораби

с изписани платна

за да стигнат до небето

което свършва с морето

та всички там да знаят

че аз и моето слънце

разтърсваме светове

будим се в ухания

диви цветя

и никой

обикновен

бесен 

малък

човек не може...

да го изгони от леглото ми..

до днес

чувствам се мизерно!