О.. и знам, че
you wanna m.l.t.m.!
Ха.ха.
29.3.10
duh
когато комуникацията може да се осъществи толкова лесно,
понякога си е чисто наказание
от някого да те дели един телефон или смс
и да реагираш на звуците от скайп, примерно,
когато чудесно знаеш, че твоят не е включен и ..
заради това не искам facebook и даже last.fm вече
не искам да знам кой кого познава
кой какво слуша
кой на кого какво изпраща
и къде ходи
поне тази вечер, не го искам това
искам да мога да изключа и да съм спокойна в това изключено състояние, защото понякога не обичам чувството за свързаност, а може би просто не обичам да си признавам, че имам нужда от това чувствто и
може би наистина само това, което не можеш да имаш и което няма да стане, си остава винаги перфектно.
никога няма да се умориш от нечия бяла кожа, защото е толкова проклето бяла и никога няма да ти омръзнат луничките или очите и...
можеш да си мислиш толкова много неща и всички да включват толкова окончателмо думичката 'никога'
никога няма да спреш да...
няма да искаш друго
няма да се откажеш толкова лесно
Да. Обаче не.
Всичко е окончателно, защото е сега, а 'сега' е най- непостоянната единица мярка, която знам, защото е толкова краткотрайна и съвсем бързо се превръща в 'преди' и аз в какво ще се превърна?
В едно 'преди година' или 'преди две'.. ами ти? Ще станеш ли 'в първи курс....' и дотам?
'Сега' е на всеки ъгъл, всяка минута и изисква внимание, което ще получи.
със сигурност.
И не. Това не се случва веднъж. Сега си мислим, че няма да се повтори, но то ще се. Сигурно даже ще се потрети и...
не харесвам този, който ме научи на това. Не знам как да съм скептична, но изглежда ми се получава.
И,оооооооо, как мразя това спокойствие!
иска ми се да хвърля камък и да видя как се пропуква поне веднъж
ей така
право пред мен.
как се с.г.р.м.о.л.я.с.в.а.
може всичко да е заради съня снощи
заради ужасното празно чувсто на загуба, даже и насън.
а може би просто съм такава
но имам ужасно Ирационалната нужда да се скарам с теб
отново си измислих човек.
понякога си е чисто наказание
от някого да те дели един телефон или смс
и да реагираш на звуците от скайп, примерно,
когато чудесно знаеш, че твоят не е включен и ..
заради това не искам facebook и даже last.fm вече
не искам да знам кой кого познава
кой какво слуша
кой на кого какво изпраща
и къде ходи
поне тази вечер, не го искам това
искам да мога да изключа и да съм спокойна в това изключено състояние, защото понякога не обичам чувството за свързаност, а може би просто не обичам да си признавам, че имам нужда от това чувствто и
може би наистина само това, което не можеш да имаш и което няма да стане, си остава винаги перфектно.
никога няма да се умориш от нечия бяла кожа, защото е толкова проклето бяла и никога няма да ти омръзнат луничките или очите и...
можеш да си мислиш толкова много неща и всички да включват толкова окончателмо думичката 'никога'
Да. Обаче не.
Всичко е окончателно, защото е сега, а 'сега' е най- непостоянната единица мярка, която знам, защото е толкова краткотрайна и съвсем бързо се превръща в 'преди' и аз в какво ще се превърна?
В едно 'преди година' или 'преди две'.. ами ти? Ще станеш ли 'в първи курс....' и дотам?
'Сега' е на всеки ъгъл, всяка минута и изисква внимание, което ще получи.
със сигурност.
И не. Това не се случва веднъж. Сега си мислим, че няма да се повтори, но то ще се. Сигурно даже ще се потрети и...
не харесвам този, който ме научи на това. Не знам как да съм скептична, но изглежда ми се получава.
И,оооооооо, как мразя това спокойствие!
иска ми се да хвърля камък и да видя как се пропуква поне веднъж
ей така
право пред мен.
как се с.г.р.м.о.л.я.с.в.а.
може всичко да е заради съня снощи
заради ужасното празно чувсто на загуба, даже и насън.
а може би просто съм такава
но имам ужасно Ирационалната нужда да се скарам с теб
отново си измислих човек.
4.3.10
Недостатъци
Може да съм наистина обсебващо създание. Но съм такава, само ако ми позволят и става малко по малко, съвсем без никой да се усети и вече съм под нечия кожа и създавам проблеми.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
Subscribe to:
Posts (Atom)