Може да съм наистина обсебващо създание. Но съм такава, само ако ми позволят и става малко по малко, съвсем без никой да се усети и вече съм под нечия кожа и създавам проблеми.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
No comments:
Post a Comment