...

Това е един от много нерационалните ми моменти.
От моментите, в които нищо не разбираш за себе си, нищо не искаш да знаеш за себе си, нищо не искаш от себе си.
Само от другите.
От някои други Други.
И се ядосваш
И отвътре напира гняв без оправдания и без причини. И не можеш да го спреш и не можеш да го преглътнеш и се спъваш в него и бута и те дразни и ти дере на гърлото, очите, връзва ти ръцете, обърква всяко движение и всички дни, които уж би трябвало поне за малко да са спокойни и спрели и тихи
Обаче
Онова нещо в мен
Ръмжи
Реве
Вие
Извива се
И не иска

Другата ми половина, обаче, иска и Не Може. И си стои в дъното и й е тъмно и смотано и тъжно и нищо не я удовлетворява и всичко й напомня за какво беше и какво вече не е. И тя сънува – хора, които ги имаше, а сега отдавна ги няма и няма как да се върнат, защото тръгнахме по толкова различни пътища, че наистина боли вече даже да говорим за това.

Тези две седмици са от онези особените, в които говоря с песни. Мога да проведа цял смислен за мен си разговор от различните текстове и ще е толкова мой, колкото и на тези, които са ги написали.

Пример:

Won't you sing me a nursery rhyme
To keep me quiet while you're on fire...

И после:

I want a lover I don't have to love
I want a boy who's so drunk he doesn't talk
Защото напоследък не мога да водя разговори с други, само с мен си. Не мога да отговарям и наистина не знам какво искам.

И после:

I'm only happy when it's complicated
Понеже май определено не вирея добре, когато нямам съмнения, които да ме гонят.

И после:
A window
An opened tomb
The sun crawls
Across your bedroom
A halo
A waiting room
Your last breaths
Moving through you

As everything, everything ends,
Обаче това е само за когато ми е наистина много много никакво

и

После:
Love is a tower
Of strength to me
I am the shoreline
But you're the sea
И
После:

All this running around, well it's getting me down
Just give me a pain that I'm used to
I don't need to believe all the dreams you conceive
You just need to achieve something that rings true
За когато съм наистина ядосана и ми се вика и ми се крещи и все едно си в задънена улица и градът няма край и всичките блокове са сиви и улиците, пълни с коли и няма слънце и само мъгла, която скрива планината и ти се иска да избягаш с всички сили оттук и никога да не се връщаш.

И после:

Hold on.
I've found another way to let you go, away.
Hold on.
You've found another way to bleed my soul, away.
За когато нямам какво и на себе си да кажа и просто слушам. Не другите, а музика.
И това е.
(освен всичко друго)

...

...

За тъжните есенни дни и вечери, когато около теб има хора, но.. си много сам в себе си и вятърът е студен, а листата падат и кестените вече ги няма.. за всички тези дни и вечери.. дължа нещо на някого. Не на теб, не на него.. може би на себе си най- много, защото нещата, които ни се случват, се случват на мен повече, отколкото на вас.

Взимам решенията сама и са си мои. Моите правилни решения, моите грешни решения, моите разделящи решения, моите скарващи решения, моите решения, в които няма да те има и онези, в които беше. Всичко свършва тук. Във вечер, в която вали и ден, в който валя непрекъснато, със студено, навъсено, паднало небе, много задръствания по улиците, шалове, фарове, мокри пътища и тротоари с влажни листа. Чети между редовете.

Тъжно ми е.

За мен. За теб. За града. За планината. За моментите, в които толкова много исках.. Така че.. това не е завръщане. Бяха последните дни и минаха. Не мога да мисля за това спокойно, затова го избутвам някъде в дълбокото. И когато плача – не плача за това, което беше. Плача, че вече не е. Задвижващият ми механизъм се пренави...

Не го наричай завръщане
Есенният вятър не ти помага
Само отнася последните листа от теб и мен и ги разхвърля по пътища, покриви и не разказва, а забравя
Не го наричай завръщане, чуваш ли!
Стягаш ми с ръцете си
С очите си
С миглите си
Не съм аз вече
Някъде по пътя си смених
кожата
Нрава
Косата
3 пъти си тръгвах
3 пъти се връщах
И не ми остана
Вече какво да навивам
на мисъл
че ние ще бъдем първите, а не последните дни
и не мога да накарам пръстите си да пишат
устните си да говорят -
да издърпат
всичките облаци, които покриват
какво искам и какво не
какво трябваше да бъде казано и какво не трябваше да става
не мога да се сборя
със себе си
не мога принудя себе си
да кажа ‘забрави’.
Трябваше да бъде лесно.