...

За тъжните есенни дни и вечери, когато около теб има хора, но.. си много сам в себе си и вятърът е студен, а листата падат и кестените вече ги няма.. за всички тези дни и вечери.. дължа нещо на някого. Не на теб, не на него.. може би на себе си най- много, защото нещата, които ни се случват, се случват на мен повече, отколкото на вас.

Взимам решенията сама и са си мои. Моите правилни решения, моите грешни решения, моите разделящи решения, моите скарващи решения, моите решения, в които няма да те има и онези, в които беше. Всичко свършва тук. Във вечер, в която вали и ден, в който валя непрекъснато, със студено, навъсено, паднало небе, много задръствания по улиците, шалове, фарове, мокри пътища и тротоари с влажни листа. Чети между редовете.

Тъжно ми е.

За мен. За теб. За града. За планината. За моментите, в които толкова много исках.. Така че.. това не е завръщане. Бяха последните дни и минаха. Не мога да мисля за това спокойно, затова го избутвам някъде в дълбокото. И когато плача – не плача за това, което беше. Плача, че вече не е. Задвижващият ми механизъм се пренави...

Не го наричай завръщане
Есенният вятър не ти помага
Само отнася последните листа от теб и мен и ги разхвърля по пътища, покриви и не разказва, а забравя
Не го наричай завръщане, чуваш ли!
Стягаш ми с ръцете си
С очите си
С миглите си
Не съм аз вече
Някъде по пътя си смених
кожата
Нрава
Косата
3 пъти си тръгвах
3 пъти се връщах
И не ми остана
Вече какво да навивам
на мисъл
че ние ще бъдем първите, а не последните дни
и не мога да накарам пръстите си да пишат
устните си да говорят -
да издърпат
всичките облаци, които покриват
какво искам и какво не
какво трябваше да бъде казано и какво не трябваше да става
не мога да се сборя
със себе си
не мога принудя себе си
да кажа ‘забрави’.
Трябваше да бъде лесно.