21ви мина, лятото започна с концерт, стадион, под небе с прегръдка и една пораженческа новина ничие лято не трябва да почва така пред мен са мързеливи, незаслужени, уморени летни следобеди, отегчени гларуси, развяни пердета, сухи цветя началото трябваше да е другаде и друго, да е в онзи апартамент с приглушена светлина, имам чувството, че всички апартаменти в София са такива, само че в този светлината беше топла, тиха, а не студената терасна светлина на другия, далечния.. при него беше по-скоро мрак, хладен мрак, замръзнал също като несигурните движения, намирането не-на-място, желанието да го последвам и онзи вик, който се зароди, но който не нададох та онзи апартамент с топлата светлина и музиката, отвличаща, следваща музика, гореща на моменти, и да наистина приглушена, мъркаща, за светлина говоря и моят гръб, опрян в пулсиращата стена и сплитаме кабел, нишките се преплитат, пръчицата гори и гърбът ми до стената и идват хора, но когато си усмихнат и гърбът ти е до тази стена, те радват а хората говореха странно, с особена интонация, особен смях, особено движение на пръстите и в тази светлина това беше работилница, сбор, много светлина, много листа, охра, зелено апартамент с беседка отпред, с пространство като разстояние между две различни сърца и шоколадова музика сякаш си другаде и не там и очертанията са различни, и ъгли няма, приглушено е и когато го дочакахме, а ние го дочакахме, той вървеше далече от мен и после близо и говорехме и когато стигнахме до там някой пита 'това не е ли апартаментът на ...' и той каза 'да, той е, но него го няма' и го смутолеви, а след това го подминахме и аз не усетих и вече не ме бодва така, не ме бодна и надписът на стената, той говори за него, но не ме бодна и само понякога вечер късно боли като в зимата, но някой в главата ми нарежда 'не, не усещаш тръпка, той не усеща, не усещаш и ти ' и заспивам и се събуждам с мисълта за ясен край. нещата не можеше да бъдат различни, сега има други, други Други без които, без които не ми се мисли и след това светлината изчезна, не не бях high, как ли щеше да е, ако бях, но спрях и си бях ази светлината идваше после само от един монитор, и за едно мигване ни бяха нужни не секунди, не минути, а часове ароматните пръчици отдавна ги нямаше и не усетих кой спря музиката, кога свърши филмът, как започна да просветлява и светлината беше вече ясна а ние си бяхме будни, будни ли? будни. и къде все пак из цялата тази приглушено-топла светлина се скриха толкова часове, че стана 8 сутринта, полунощните минути просто се стопиха... като захарен памук в непоносимa влажна жега.