напоследък идеята за маска ми е влязла в ума и не ме пуска
сънувам маски,восъчни и порцеланови, толкова гладки, че дъхът ми се плъзга по лъскавата им, топла повърхност и следвам очи, много дълбоки, които откриват нови посоки
тънки устни с иронични бръчици или от смях - аха-аха да проговорят
и карнавални улици, с наситени аромати на портокали и подправки, на стипчиви ябълки и сладки ягоди, на много хора и прашни облаци, балкони с цъфнали цветя, оживление както никога досега, като за последно, прощално
а всъщност...
има нещо в идеята да си направя въображаемо лице, много красиво и много нежно, толкова спокойно, колкото моето никога не е било и няма да бъде
зад което ще се крия много сигурна и много уверена, че аз съм маската, а не че тя е мен... че аз й вдъхвам живот, а не тя на мен...защото аз определям нейните чувства, на нея оставям единствено свободата да реши как да бъдат изразени
тя може да си позволи всичко, което не ми е разрешено - да си играе със светлосенките, да ги улавя и блести заедно с тях, да бъде топла или студена, само че ще си остане винаги бледа... ще се преживее
нежна, обаче, държа да бъде - и студена, тъй като искам да я затоплям с моя дъх, за да получи нещо от мен, доколкото има какво да се вземе и което да може да... запълни очертанията на една маска.
30.9.05
26.9.05
не ти ли убива
тихата му, кротка
усмивка?-
изсмукваща
срещите с вчера, днес
и утре
поради замлъкнало
разминаване с банални пътища
не те ли дразнят
шепнещите му
погледи?-
като смънцето
в залез
с разширени от
наркотика зеници
се спъваш
в бълнуванията на будните
не те ли побъркват
лепнещите докосвания
на треперещи сънища
и неудобната
позиция на котка
в дъното на очите.
търсиш в тихите им,
кротки усмивки
топли срещи със самотата на ръцете си.
тихата му, кротка
усмивка?-
изсмукваща
срещите с вчера, днес
и утре
поради замлъкнало
разминаване с банални пътища
не те ли дразнят
шепнещите му
погледи?-
като смънцето
в залез
с разширени от
наркотика зеници
се спъваш
в бълнуванията на будните
не те ли побъркват
лепнещите докосвания
на треперещи сънища
и неудобната
позиция на котка
в дъното на очите.
търсиш в тихите им,
кротки усмивки
топли срещи със самотата на ръцете си.
21.9.05
.с.п.
обичах септември
не обичам септември
събуждам се всеки ден и това изскача от замъглените ми сънища
ставам, поглеждам през прозореца и висулката от миди пее на терасата 'не обичам септември, не обичам септември'
в хола, през големите слънчеви прозорци лятото, сега влиза единствено мъгла
влаковете отнасят туристите и колелетата бумтят ' не обичам септември, обичах септември, не обичам септември...'
никак не е спокойно и мирно в моето септемврийско кътче
не е без сълзи, не е без граници и светът не е мой, не е мой, не е мой
не мога да спра времето
безпричинната меланхолия на улиците ме води бавно към отдалечаващия се близък приятел, който ми липсва, липсва, липсва
липсва ми толкова много, че виждам сянката му да върви до мен, тихо и настойчиво
прахът покрива кестените на бюрото, които - миналогодишни, са забравили как трябва да искрят есента и погълнали цяла една година, горчиво се цупят
въртя се в кръг и всяко ново начало е добре забравено старо
сепвам се, понеже достъпът до тази част от мен е забранен
вратата е без ключ
и ключът е сух, трошлив и е изгубил всякакъв аромат
а него го няма, той е липсващ
и липсват страниците
които водят нататък към долната Мен
която знае и може
да отоври онази врата
която извежда към зимната му самотна цигара и вечерите край реката
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
някой каза, че това е месецът на започващото очакване на чувства и усещания, които никога не се връщат, които свършват, оставят те тръпнещ и негодуващ и с един финален, но категорично окончателен трясък се разтапят
и аз съм изпадаща
изпадаща
изпадаща
i want him back
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
не обичам септември
събуждам се всеки ден и това изскача от замъглените ми сънища
ставам, поглеждам през прозореца и висулката от миди пее на терасата 'не обичам септември, не обичам септември'
в хола, през големите слънчеви прозорци лятото, сега влиза единствено мъгла
влаковете отнасят туристите и колелетата бумтят ' не обичам септември, обичах септември, не обичам септември...'
никак не е спокойно и мирно в моето септемврийско кътче
не е без сълзи, не е без граници и светът не е мой, не е мой, не е мой
не мога да спра времето
безпричинната меланхолия на улиците ме води бавно към отдалечаващия се близък приятел, който ми липсва, липсва, липсва
липсва ми толкова много, че виждам сянката му да върви до мен, тихо и настойчиво
прахът покрива кестените на бюрото, които - миналогодишни, са забравили как трябва да искрят есента и погълнали цяла една година, горчиво се цупят
въртя се в кръг и всяко ново начало е добре забравено старо
сепвам се, понеже достъпът до тази част от мен е забранен
вратата е без ключ
и ключът е сух, трошлив и е изгубил всякакъв аромат
а него го няма, той е липсващ
и липсват страниците
които водят нататък към долната Мен
която знае и може
да отоври онази врата
която извежда към зимната му самотна цигара и вечерите край реката
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
някой каза, че това е месецът на започващото очакване на чувства и усещания, които никога не се връщат, които свършват, оставят те тръпнещ и негодуващ и с един финален, но категорично окончателен трясък се разтапят
и аз съм изпадаща
изпадаща
изпадаща
i want him back
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
12.9.05
колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмеримо
с далечината на думите.
те все пак не сложиха края.
погледите -
(изпращах из цялата стая)
не уловиха звуците от пръстите,
но в мрежата от мисли
вечер
все още ехтят ударите
и тънкият мирис
на наситен въздух
ме гони из завивките.
колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмериммо
със силата на желанието.
не позволи да деля него с теб.
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмеримо
с далечината на думите.
те все пак не сложиха края.
погледите -
(изпращах из цялата стая)
не уловиха звуците от пръстите,
но в мрежата от мисли
вечер
все още ехтят ударите
и тънкият мирис
на наситен въздух
ме гони из завивките.
колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмериммо
със силата на желанието.
не позволи да деля него с теб.
4.9.05
teardrop on the fire..
четат ме
искам да чета
предстоящото дълго сбогуване не ми се нрави, при все че вечер сънувам извивките на пътя
магистралата е потискащо скуча и еднообразна
напеченият асфалт забива жегата точно в очите
и ми се пътува
пътува
пътува
тези дни, в които нетърпението се вкопчва в мислите, трябва да свършат
а какво има след това не желая да знам
не получавам смисъла на думите
или аз бягам от него, или той - от мен
не получавам думи
мисля, че ще пиша после
и дано си намеря оптимистичната чаша, защото ми липсва
не може да спи
и аз не мога
той спи ли?
затишие пред буря
искам да чета
предстоящото дълго сбогуване не ми се нрави, при все че вечер сънувам извивките на пътя
магистралата е потискащо скуча и еднообразна
напеченият асфалт забива жегата точно в очите
и ми се пътува
пътува
пътува
тези дни, в които нетърпението се вкопчва в мислите, трябва да свършат
а какво има след това не желая да знам
не получавам смисъла на думите
или аз бягам от него, или той - от мен
не получавам думи
мисля, че ще пиша после
и дано си намеря оптимистичната чаша, защото ми липсва
не може да спи
и аз не мога
той спи ли?
затишие пред буря
Subscribe to:
Posts (Atom)