напоследък идеята за маска ми е влязла в ума и не ме пуска
сънувам маски,восъчни и порцеланови, толкова гладки, че дъхът ми се плъзга по лъскавата им, топла повърхност и следвам очи, много дълбоки, които откриват нови посоки
тънки устни с иронични бръчици или от смях - аха-аха да проговорят
и карнавални улици, с наситени аромати на портокали и подправки, на стипчиви ябълки и сладки ягоди, на много хора и прашни облаци, балкони с цъфнали цветя, оживление както никога досега, като за последно, прощално
а всъщност...
има нещо в идеята да си направя въображаемо лице, много красиво и много нежно, толкова спокойно, колкото моето никога не е било и няма да бъде
зад което ще се крия много сигурна и много уверена, че аз съм маската, а не че тя е мен... че аз й вдъхвам живот, а не тя на мен...защото аз определям нейните чувства, на нея оставям единствено свободата да реши как да бъдат изразени
тя може да си позволи всичко, което не ми е разрешено - да си играе със светлосенките, да ги улавя и блести заедно с тях, да бъде топла или студена, само че ще си остане винаги бледа... ще се преживее
нежна, обаче, държа да бъде - и студена, тъй като искам да я затоплям с моя дъх, за да получи нещо от мен, доколкото има какво да се вземе и което да може да... запълни очертанията на една маска.