шибано

сериозно
тази година трябваше да я застопоря
да е превъртя
изоставя
надбягам
пребия до всеки един глупав, празен ден
да бъда съвсем друга
да познавам съвсем други хора
да говоря съвсем други неща
да имам съвсем други разбирания

пукнатините на моята тераса са толкова тънки, че вятърът минава на струйки през тях
човек се спъва в мрежата
и висулките от миди са не на място, също като мен
нека някой да пее това, което аз искам да чуя

загубено е
стават неща, които не трябва да стават, не бива да стават така...блъскат зад клепачите ми упорито
и много изнервящо

ако мразя нещо, то е да губя някого
ей така, без да мога да кажа нещо
и си стоя по средата, безучастно и много безсилно
и гневно... на мен си най-вече

все едно съм чакала цяла една година, за да излея цялата плетеница от обърквания, сбърквания, изпадания и откъсвания, скъсвания, прекъсвания и се връщат сега, наведнъж, като дъждовете

лично ли?
вече няма нищо лично
нито увличащо, няма интересни интонации, произношения на чудни думи, няма сънливи тераси, нито спокойни следобеди
няма тънки первази, нито промъкващо се очакване
липсват скъсани билети за нови пътища, липсва привкусът на есенно небе, наситен въздух, липса тръпката от близостта с ръба... какво говоря, липсва самият ръб

няма нищо лично
има липса на контакт
нормален, разбираем
липсва ми контактът, онзи нормалният, близкият, много хубавият тих контакт

...
хората били многоточия
многоточията не са хора