става традиция да се връщам в дни, които отдавна вече липсват
или са се случвали веднъж
и след това са оставяли усещането за тънка вечер
с много възможности
най-вече със смях

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'

надолу по дървената пътечка аз 'припкам'
каза го с тих смях
в дъното се чуваше започващият Metropolis
а нощта, примесена с деня беше пясъчно-безбрежна
и аз не припках
аз бягах
и не бягах от него, от тях, от себе си
бягах, за да остана там
напред и после обратно
удължаваш, доколкото ти позволява радостта
компромис с теб за чувство на безвремие

слънце, което след залез се крие в пясъка
след толкова много часове все още е гъделичкащо - топъл
стоях си със затворени очи и наоколо се радваха на Tracy Chapman
ухаеше на сладки бонбони, нетърпение, горещина и много щастливи усмивки,
които ловят моментите, а не ги изпускат
на задържани часове,
защото тогава можехме много неща
и ни чакаха много пътища
през спуснатите клепачи прониква все пак малко празнична, шумна светлина
чуваш затварящите магазини и пред теб е целият смях,
който се събира в малкото ти, дребно, много живо тяло

да стоиш на едно място е недопустимо
да не се усмихваш е недопустимо
да не усещаш сладостта в този глас е недопустимо!

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'


п.п.
Милена не се смей
освен с добро

и все пак вестоносецът... можеше да усети