Той жали изгубени, сухи моменти
и си спомня за тихи ръце,
оставящи следи по цялото му тяло,
нежно изчезващи във въздуха зад дъха му.
Пише думи, по-самотни от мълчанието му
тъмно вечер и крие болка в цигарите
и енергичните всмуквания на дим,
по- празен от очите му.
Той слуша музика с настървение,
по- жестоко от увлечението в гласа му
и извлича сладост,
по- ярка от слънчевото петно в обръча на
стиснатите му пръсти.
Играе небрежно с погледите на смачканите
листи в дъното за завивките
и в извивките гони натрапници.
Той открива озлоблението спокойно
както спокойно прелиства унеса си през дните.
Бяга от червените рамки с разкъсани платна
и не осъзнава, че много повече не е нищо повече
от разлика в две малки думи,
събрали сенки от влюбени всекидневни.
Той връща доброволно усмивките си, поставени на рафт
и приема, че не можа да се бяга от себе си късно вечер.
Няма нужда от спрял часовник,
защото носи времето със себе си и ако закъснее,
то е заради непролелите се дъждове и
вренченото в небето спряло слънце.
Той пуши, пуши, пуши
и в красотата се крие самотата на наранената цигара.

Той е Аз!!!
само че нося мъжки дрехи.