ще бъде някога
смехът ти в моето
днес, а дотогава
ще живее скучното сега
само, моля те,
не му позволявай
да остава във вчера


след курс с бели листи - улица с край градина
и от къща, цялата в сиво с привкус на небрежни летни следобеди, някой обещаваше на висок глас lights will guide you home... and i will try to fix you (нежно и много близко) и от отворените прозорци думите се нареждаха във въздуха, така че да го оцветят и да носят заряда на онзи различен, жив ритъм, който чака в изреченията на счупения вик и който ще увлича друг.

защото обективно погледнато днес беше денят с проблематичните въпроси за:

• желани пътувания, които очите виждат... но ръцете не могат да докоснат
• морета, които преливат извън думите
• ароматно сладко от бодливи малини и залези над стари врати от ябълкови дървета
• уловен в чадърите вятър от затварящи се мигли и безвремието на ваканции от 6о секунди
• хората, които носят 'вкъщи' в себе си и никога не губят пътеката между завоите, и с радостта, отпечатана по извивките на лицата, не затварят летата в бутилки
• способността цялото ти небе да се събере в един човек и да няма нужда от други граници

играта на самостоятелни асоциации заплита все повече и повече идеята, че собственият ни хаос е същество с очертания, които излизат извън нашите, но не се губят

знаех, че частите съвпадат

но видях как се разпръскват.