...

ukei then
once upon a time ma man was...
като музиката ми в момента и беше съвсем лесно да кажа 'чуй т'ва' (тогава говорех така и колкото по- бързо изговаряхме думите, толкова по- добре)

това всичкото е един порив, порив да излезе навън, да не остане вътре... като онзиденшното-не-отивай-там, което никой не послуша и после онова строгото 'не влизай в морето'...
обаче как да не се влезе, като ни се заканва дъжд, разпъвали сме палатка и сме чакали цяла вечност да се потопим и точно тогава 'земята няма нищо обшо с мен', а после под теб няма дъно, няма бряг, няма небе, само вълни, които идват и идват и някой зад теб, който те бута напред, а той остава зад теб и глупавата мисъл, че е наистина уморително да се бориш да останеш на едно място, толкова много искайки да усетиш поне малко пясък под себе си и да се измъкне другия, защото после изобщо как ще гледаш някого в очите.. и Маргото на плажа без дъх и по дяволите, наистина е толкова невъзможно да се пребориш с водата, че ми е чудно още как сме тук.. пак и пак и никакъв бряг, само много вода, много солена, в устата и в дробовете и наистина е като по филмите, само малко повече боли и малко много повече те е страх... а всичко останало е на един кратък бяг разстояние.. би било безкрайно глупаво и ужасно в същото време
та тази вечер там пият за теб
утре (на 3тия ден) ще се появи шоколад под някое забравено от всички дърво, защото така трябва

и всичко това, защото
once upon a time ma man
беше като мен и не слушаше нищо и никого

и сигурно бих се извинила, ако видя очите ти или бих се опитала да... обаче думите остават в гърлото, защото понякога нямам силата да зачекна темата, да настоявам за нея и мога само да звуча тихо по телефона и да се чудя къде отиде способността ми да се смея и дали не обвързвам/завързвам нещата, само защото не мога и не искам да знам, че в действителност хората не могат да се борят
глупости
просто ми трябва рамо, на което да се облегна и глас, който ми казва, че не може иначе и знае, че този път какво казват другите няма значение... ние..ние.. ние ще се справим.. спомням си те в малкото слънчево петно... и тъй като е така, трябва да ... имашотчайващадълбокаистинскатежкатвояживануждаотменсега!

о, Габриела, карамфил и канела, искам твоя щастлив завършек в мен... защото
така трябва

...

в тъжния час на залеза
жегата се стича на капки
по пръстите ми
и всичко е разтегливо до безкрайност
минутите лениво се движат
из въздуха
.
в една стая два дни
се борят за живот
а е горещо
толкова горещо,
че забравям преди да е
изтекъл момента
и
няма нищо по- абсурдно
от човек
потопен в топлина
самичък
или не
само със солта по тялото му
.
такива дни
съществуват
за да прегръщаш
да се губиш
и да не е ясно
къде свършваш ти
и къде, по дяволите почва
другия
.
а е горещо
толкова горещо
че леглото е пустиня
и онези устни там са
мираж,
до който никога няма да стигнеш
мъчи те една жажда
но не за вода
и за време
а за целувка,
събрала в себе си всички
дъждове на света
небесните океани
моретата, будили
откриватели през всичките тези векове
.
а е горещо
толкова горещо...
че в тъжния час на залеза
няма нищо по- самотно
от онзи единствен човек там
изгубен сред завивките.

и онзи мъж пее ... These feelings won't go away... обаче му е пределно ясно, че ще го направят и пее за тях, уплашен, че знае и сякаш да го отдалечи, но... когато си само толкова малък и сградите толкова високи, е трудно да се справиш
и когато дните се влачат, ама наистина влачат и говориш само, за да ги забързаш, да стигнеш донякъде (но докъде не е ясно) и изобщо уж всичко трябва да е ок, пък то... малка обърквация
няма значение дали е август или септември... разликата е единствено в 'р'-тата
още е дрезгаво от четвъртък сутрините, когато бяхме трима и когато чакахме и трябваше само another one, за да е мечтаната сутрин с изгрев над стари къщи и път пред краката
и после.. после се превърна в любим израз с усещане за бъдеще време, защото то е само несънувано още минало, а сега е по средата
не искам да става, както другите казват
скрий я някъде тази реалност
под леглото
като таласъм от детските кошмари
те вече не са страшни
и ти казвам (на кого ли изобщо).. тъжно ми е.. малко ми е страшно.. в моята си глава всичко е важно и последно, тази дума тежи повече от тонове камънак и затрупва и паузите и.. не се дръж така, сякаш всичко, което казваш, е важното за теб наистина.. не и ако няма да се справиш
думите минават през каквито и да било разкъсани мрежи
големите нараняват
малките понякога принизяват

...

Damn my situation and the games I have to play,
With all the things caught in my mind,
Damn my education I cant find the words to say,
With all the things caught in my mind


oasis

и после

e.m.

she's a nowhere girl ( и понякога се чувствам така)

като кукла на конци
едната ръка първо
после другата
и небето е в краката ми
виждам лицето ти през процепите
синева
усмихнато
не, ухилено
отварям уста
( тя е с малки малки пантички )
и се опитвам да говоря
държиш ключа
между зъбите си
прекалено зает да дърпаш конците
отпускане на раменете
падам на колене
и облаците служат
като наколенки
вместо кръв
слама
глава на земята.. каква ти земя
небе
моето небе под твоите ръце
моите действия в твоята
глава
дъхът ми е трева
много зелена
много увиваща
искам да спъвам всяка твоя крачка
заслужаваш го
скрий се под камъка,
от който излезе
и ми позволи да прережа връзките
те вече не ми
трябват
не ти трябват
не можеш да бъдеш кукловод
палячо такъв
кукловоди са само хората
с усмивки в очите
и сълзи,
стичащи се по брадичката
с прорязани от връвите
ръце
и разранени бузи
устни
нападнати от калинки ( уж носят щастие)
и мимове
и въздух, тонове въздух
кукловоди
оплетени в приказки
и корени.

и още една

pleasure
back to you

suppose I never, ever let you kiss me so sweet and so soft

I never loved nobody fully
Always one foot on the ground
And by protecting my heart truly
I got lost in the sounds
I hear in my mind
All of these voices
I hear in my mind all these words
I hear in my mind all this music

And it breaks my heart
And it breaks my heart
And it breaks my heart
when it breaks my heart

Suppose I never, ever met you
Suppose we never fell in love
Suppose I never, ever let you kiss me so sweet and so soft
Suppose I never, ever saw you
Suppose you never, ever called
Suppose I kept on singing love songs just to break my own fall
Just to break my fall
Just to break my fall
Just to break my fall
Break my fall
Break my fall

All my friends say that of course it's gonna get better
Gonna get better
Better better better better better better better



I never loved nobody fully
Always one foot on the ground
And by protecting my heart truly
I got lost
In the sounds
I hear in my mind
All these voices
I hear in my mind all these words
I hear in my mind
All of this music
And it breaks my heart
And It breaks my heart

I hear in my mind
All of these voices
I hear in my mind all these words
I hear in my mind
All of this music
And it breaks my heart
And it breaks my heart
and It Breaks my Heart
when it Breaks my heart
but it breaks my heart
when it breaks my heart
breaks my heart
and it breaks my heart
and it breaks my heart
and it breaks my heart
and it breaks my heart

и нещо, което те кара да се чувстваш по- добре...

angry

...

всичко изглежда добре
о, на повърхността всичко изглежда добре
разни хора идват
разни хора си отиват
вали дъжд
и морето после се слива с небето, виждам само малък отблясък от ръката му, докато се потапя във водата
така нещата винаги ще изглеждат добре, разбираш ли
водим малки разговори
много малки кратки разговори, а после.. има хиляди неща, които искам да кажа
хиляди оправдания, за да не го направя
много хора около мен
смущения по линията
сега не е моментът
работа
моите гости
този смях не е за мен
за никого не е
и понеже водим много и малки разговори, после ми става горчиво
не ми е достатъчно
и аз искам още
цял ден едно име на върха на езика, за да разкарам тия мили жестове далече от мен и никой нищо не разбира
цели дни едно име на върха на езика, за да се усети и нищо.. от никъде нищо
и понеже заради малките разговори се чувствам недостатъчно (да знаех, че така ще стане)... ще се боря (" аз съм най- невинната ти битка" деси) и кой знае... може и да се получи нещо... цяло
поне един път
този път
цели четири падащи звезди над мен в смокини
морти танцува
а на мен морето ми е до колене и не съм там, а някъде сред вълните
не съм там
на повърхността всичко изглежда добре, но...
запълни дупката, чуваш ли
вали
и след дъжда...

през октомврийските земи

"...- Дали съм от вас или с вас? - отвърна призрачният пътник. - А вие какво сте, или ние, или нас? Може ли да се назове? Има ли форма? Каква е околната му среда? Рода ли сме с есенните дъждове? От мочурливи блата ли израстваме? Приличаме ли си със здрачните мъгли? Дали пълзим, или тичаме? Сенки върху разрушена стена ли сме? Или прашинки, изкихани от надгробни статуи на ангели със счупени криле? Дали висим, летим или се гърчим в октомврийска ектоплазма? Или сме стъпки, чути, за да се събудим и ударим черепи в заковани с пирони капаци? Може би сме туптене на сърце, стиснато в лапа, пръсти или зъби? Нашите братовчеди изтъкават ли живота си като онова същество, което виси на шията на момчето? - Той посочи с ръка.
Арах в мрачно мълчание заразвива макарата на паяжината си жлеза.
- С това ли се гушим? - Ново посочване.
Мишока изчезна под елека на Тимоти.
- Безшумно ли се движим? Там?
Ануба се почеса в крака на момчето...."
Рей Бредбъри
От прахта родени

...

в такива вечери.. малко, ама съвсем малко
лекичко и на пръсти
ми липсва онзи човек, който можеше с думи да ме събуди
с дъждовете и хлада през лятото
и с думите му
просто думите в ритъм.. стихчета...