...

Everybody holds their own
Everybody lives alone
Everybody hogs the phone
It happens all the time

i want a coin operated boy

и няма да има никакви проблеми
без паузи
без 'трябва да тръгвам'
без 'ако толкова те....., защо не съм при теб?'
перфектен въпрос, който трябваше да е отдaвна забравен
но пък звучи перфектно на място и перфектно логично
тогава как да го избуташ някъде, запазил си ентусиазма и с усещане, че май тоя път си достатъчен?
някой може да направи песен от него
да стане супер известен
да си ляга сутрин и спи през деня
да разказва приказки с песни да маха онзи възел в тялото с тях
да пропътува цялото земно кълбо и хиляди хора да посещават концертите му само, за да я чуят наживо

аз обаче ще я продължа.. мога да разкажа цялата история за онова момиче, което си стегнало куфарите и заминало да живее другаде, пък момчето останало и никой повече не заел онова място и никога повече не било същото
и после дните се нижели и минавали и ги разделял на 'няма я'... и съвсем замалко и ужасно кратко на 'има я'
и това състояние се превърнало в диагноза и станало постоянно
и някой хубав ден ще взема аз да напиша песента, да си намеря кой да я пее (защото аз не мога), да живея на нейния гръб, да пропуша цигари, да ходя небрежно облечена с тъмни очила и толкова да не ми пука, че никой няма да може да ми развали усещането за нищо
ще си имам coin operated boys, защото ще съм си coin operated girl, само че на малко по- високо ниво от тях, защото аз ще поставям изискванията и ще пускам монетите
някой ми взима думите
а аз никак не искам да му ги давам
някой ми бърка сънищата
а и в тях никак не искам да го пускам
и всъщност тези coin operated boys и едното coin operated girl са изцяло за заблуда на .. мен. и теб. и на онзи човек там
долу
обаче
когато комуникацията не се получава и искаш това, а друг иска онова...
а нещата трябва да оk

освен това те изобщо не си приличат
точка

втора година тече,
откакто умря
зеленото на листата,
стичаше се на капки
по ръцете,
ограбваше всички цветове
и оставяше тъмнина зад
себе си.
всички
звуци потъваха в
очите ти тогава
и небето помръкваше
увесено
на острия ръб
на усмивката ти,
с която
улавяше дъха ми,
затваряше го в клетка
и като
освирепяло животно
той се мъчеше да се откъсне.

още си спомням как ми
се смееше тогава,
как думите
'никога няма да ме забравиш'
се впиваха злобно
в ръцете ми,
деряха гърлото
и аз не вярвах на
заканата 'ще се върна
в дните ти'

но ти се върна
всяка пролет
надзърташ
иззад слънчевите лъчи
и нито един миг не е вече
спокоен...
нито мой.
искам да си тръгнеш,
да изчезнеш,
за да може да дишам
спокойно,
да вървя без да се спъвам
в теб,
в усмивките ти,
в аромата ти.
махай се.
без обещания.
'аз се завърнах'
шепни на вятъра.


ако можех, шях да взема неговият поглед и ей толкова насмешливо-сериозно да гледам на всички всекидневни глупости, които ми отдалечават лятото на 1ооооооо километра и ми обещават прах и жега без море
време е да бъдем големи, но когато стане топло и си мисля за плаж, тази идея ми се струва глупава. по морето всички сме деца - все едно е първото утро изобщо и за първи път съм видяла синята вода и пясъка и са за мен безкрайно дълго време.. не мисля за университети, не мисля за какво ще има да става и как ще го посрещна, не мисля за теб даже..
месец безгрижие
не го давам

u were the last high

Funeral Blues

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My noon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last for ever: I was wrong.

The stars are not wanted now: put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood.
For nothing now can ever come to any good.

W.H. Auden

продължения

когато нямам какво да ти кажа,
се плаша, че това мълчание ще продължи векове,
ше обхване цялата земя
и повече никога и една дума
няма да излезе от устата ми

тогава се събират облаци на
хоризонта
оплитат се в косата ми
и най- слънчево слънчевият ден
не може да върне смеха
в дните ми..

сякаш други хора, не аз,
минават през тях, оставят
отпечатъци,
а аз стоя на гарата и те
изпращам:
всяка една минута си тръгваш
взимаш цветовете ми
и остават единствено думи,
които се премъкват през разкъсаната
мрежа,
успокояват ме, че светът не свършва
и си тук

но аз ти казвам:
не мога повече да слушам ветровете,
разказващи приказки за тебе,
да си те спомням сред вълните
като част от...
стоп
край
live with me
морето ти отива
солените пръски с цвета на очите ти
грохотът
прибоя,
събрали извивките на гласа ти
вятър в ритъма на барабаните
live with me
ще затворим мълчанието в
кула от слонова кост -
страшен спомен за
какво можеше да бъде


нещо за мен.

to the sea

трябва да се науча да се справям с очакванията си
иначе после боли глава
иначе после си дупка
прекалено много почивни дни (хубави)
и в момента - прекалено много от София
героите не са това, което бяха. вече си смел, когато се справяш с всекидневието си, колкото и да е.. да не е това, което ти се иска

когато нямам какво да ти кажа
се плаша, че това мълчание ще продължи векове
ще обхване цялата земя
и повече никога и една дума
няма да излезе от устата ми

искам повече, отколкото мога да получа и това дразззззззни, защото колкото по- бързо ми стане ясно, че
1.няма да се случи чудо
2.това не е приказка
3.не важи правилото 'когато много искаш нещо, то ще се случи'
толкова по- бързо ще си стана старата аз

това не е емо-криза, не е скапано настроение, не е песимизъм, това е.. сега
искам билет за Ямайка
точно в момента не мога да доказвам себе си