...

и в онези моменти,
когато е много тъмно и дълбоко вътре си се стегнал на възел, за да не изгубиш увереност, че си цял,
ти се иска да не чуваш думите
и да си заключиш мислите отвън,
защото
само тропат и викат
и те оставят по- празен от орехова черупка
от наранените камъчета с дупки по плажа
от счупените бутилки
и скелетите на чадърите,
които може и да си спомнят лятото,
но не вярват, че то е готово да се бори за тях
и да ги върне обратно
и то всъщност не е
и няма да го направи

всеки си имал път
и не искам да го чувам
и не искам да му вярвам
няма значение
всеки си имал път

искам да останеш
искам да остана

по пътя за никъде

по пътя за никъде
винаги мога да стигна до теб
даже когато
вече няма кой да
познава посоките
и очите ни не гледат към
небето,
а са забити в тъмната пръст
под краката ни,
затворили са подстъпите към
сърцата ни
и ничий враг не чака пред
портата
***
тогава вече знам,
че по пътя за никъде
ни чака скука
зад всеки завой
всяка извивка
ще спъва крачките ми
убивайки скоростта
със всеки спомен
за затворени и мъртви телефони,
нечути думи
недокоснати ръце
онази болка под лъжичката
всеки път когато си
тръгваш и взимаш Юга ми със себе си!
***
Върни ми го!
върни ми жегата
усмивката на вятъра
онези дълги мързеливи дни
излегнали се като котки
в трапчинките ти
искам ги обратно
искам си безвремието по пейките
скрито в бутилки
момичетата с кожа по- тъмна
от онзи див нюанс
на усмивката ти
слънцето по покривите
след поредна вечер без край...
***
и когато вече няма кой
да разпознава посоките
да укротява бурите
да сплита ритъма на дивите им викове
съвсем изгубени по пътищата
из отбивките
из всеки изгрев в пустинята
сред студ и
сух пясък
ще викам:
началото на пътя за никъде
се губи из
очите ти
дави всеки минаващ
и само аз
ще намеря правилния
ориентир
за разчитане посоката на лятото