...

напоследък губя времето си в най вече, само и когато...
та когато, само и най- вече не ми се мисли, говори, пише, учи
отварям flickr
и за два/ три часа напълно ме няма
гледам синьото небе в загреб или съм с онази жена, минала през берлин и после англия, после в сащ и пак берлин и всички снимки са слънчеви
със синьо или жълто
и няма помен от старите жилища като тези тук, не романтичните, а занемарените и изглежда ужасно лесно да си щастлив
да се разхождаш из малките пазари за подправки и цветя
и после в светла кухня да забъркваш магии
и да имаш рижа котка
да правиш много снимки
да говориш много езици
и си мисля... на нас това ни липсва.. тази свобода да тръгнеш с къщата на гърба си и да...
защото май наистина не е толкова трудно
да напуснеш границите на тази малка страна
не за да не се върнеш
а за да видиш
и да си малко по- друг
малко по- различен
по- нов и по- зареден, даже и отначало малко потиснат, защото
кой иска хубавото и лятото да свършват?

после съм съвсем, съвсем празна и очите ми са червени
и спя като котка
толкова много и толкова свита, защото за една вечер външен свят не ми трябва

и после телефонът звъни
и обичайните настроения чакат на вратата