Времето в края на 12ти клас беше достатъчно объркано.
Времето в края на 4тата година в университета е направо хаотично. И не само заради изпити, а и защото имаш да подреждаш толкова неща в главата си, че всеки ден все едно тя ще се пръсне, ще спре да събира и да помни и тогава...
Не знам къде се вместват всичките случки – не в дълготрайната памет, не ги избутваме в несъзнаваното, не ги складираме под сърцето, но понякога изкачат наведнъж всичките и ...
Време е да се учи, защото после има само една или две години и става сериозно.
Обаче ми е криво, криво, криво.
Защо ли? Защото не обичам да се чувствам виновна. Не обичам да знам, че имаш право да ми се сърдиш и че аз не трябва да се държа така, както се държа. Обаче ми е толкова трудно да спра. Не обичам упражненията по клинична, защото когато говори за връзките и отношенията.. все едно виждам някои от нещата, които ни се случват на нас.
Да, след време започвам да харесвам някои от песните. Не всичките и може би по доста различен начин или причина, но ги слушам. Някои започвам да ги обичам и оставят следички. Някои причиняват онези настроения и после... не уча поне за няколко часа. Или както е днес – цял ден.
И вече успявам да скрия някои неща. Не е необходимо всички да знаят и виждат и ако това подвежда – още по- добре. По- лесно ми да е говоря с познати, отколкото с теб понякога. И да, понякога очаквам да кажеш или направиш неща, които.. няма да доведат до нищо и няма да променят нищо. Понякога те изкарвам от ролята, която е била твоя дългичко време и ... Имаше едно дърво на една поляна и то още е там, но вече дори гледката е различна. И очите, с които го гледаме са различни. Градът наистина става по- голям и небето, като че ли се смалява над него и както се смалява небето, минаваме през различни етапи
.
Сънувах нещо странно, но не ти го разказах. Сънувах няколко странни неща, всъщност, но и те няма да станат общи.
Беше доста мрачна есенна гора - на път да премине към зимната. Две жени водеха момиче, което се дърпа и плаче. Имаше черна коса и бяла кожа и колкото по- навътре го водеха, толкова по- силно то се опитваше да се изскубне. Земята стана доста неравна и навсякъде се виеха корени на дървета и изпопадали клони. Образуваха пашкули от изсъхнали, мъртви неща и пазеха нещо като мъж. Но не точно. Косата му беше като на глухарче, но някак си заострена, устните бяха червени, а очите – онези чернобели, виещи се спирали. Когато го доближиха, той се размърда и просто грабна пищящото дете. Беше като вятър. После се появихме ние – в същата гора, край някаква река, в която се виждаше момичешко лице с разпиляна коса и червен ореол около главата. Не знам защо бях много убедена, че на негово място по- късно ще бъда аз. Не беше от онзи ужасен страх, който те кара да го усещаш много истински, но беше тревога – настоятелна и постоянна. Когато го видях да идва към мен.. или когато чух да се чупят съчки и разбрах, че това нещо идва за мен – се събудих.
Та не ти го разказах и ти не го разгада. Но когато станах, прекарах няколко минути в опити да си спомня нещата и кое кое следва.
Все едно ги събираш тези сънища.
Run, run, run, till you('re) overcome
Run, run, run, you’re the only one
Точки, точки, точки... след държавния, ако всичко е наред с него, ще си имам месеца почивка и музика и тогава ще трябва да запретна ръкави и да подредя всичките бъркотии в тази моя глава, всички изпаднали думи, всички държания, прекалено пълни с ‘аз’ и тогава, о, тогава ще е трудно, но правилно. Може би. И ако не е – тогава ще му мисля.