...

не е като да не искам да го изкрещя високо и ясно
не е като да не искам да държа ръката ти
обаче
се появяват неща
неща, които изместват нещата
не е като да искам да те няма
но понякога не мога да намеря правилните думи към теб и когато това стане, предпочитам да мълча, а напоследък мълчанието не ти понася и не свикваш да ‘чуваш тишина’. на мен обаче ми е нужна
най- вече когато говоря с теб
защото
не мога и не мога да кажа какво искам или защо се е натрупвало през всичкото това време и как да ти обясня, че случилото се в онези ужасни няколко юнски дни променя всичко отсега нататък – една част (много голяма и много обичана) от детството си отиде и без нея(него) ще е трудно да се продължава ден след ден да избутвам седмиците с мисълта, че него го няма там и няма вече да го чуя по телефона или да се радвам на войводските му мустаци и милите, топли очи... и това ще е едно от спъващите ме неща,
които ще спъват и теб
и ще ме объркват
и ще постъпвам по едни определени начини и ще търся подкрепа другаде и ще се заплитам и ще заплитам и ще обърквам и сменям и нареждам и пренареждам, докато не видите, че всичко е така
както сме го говорили хиляди пъти
еуфорията не е вечна
и познатото може да омръзне.