...

Мен откраднаха ли ме? Оставих ли се да ме откраднат или даже подтиквах към това?
Може би защото винаги стоях на прозореца - ни вътре, ни вън в къщата, та така и не усетих стаите истински мои. Нищо, че те, всъщност, бяха.
Или пък не се борих достатъчно или накрая всичко беше прекалено силно и прекалено по много?
Трябва да мине време, за да се разбера как така въпреки всичките тези години, в които стисках зъби и успявах, точно накрая така безславно се предадох.
Та това време ще мине. Сега има само учудване.
Държа на решението си.. Само че, за да го спазя, избягвам определени песни.. филми, макар че странно - обичам да гледам снимките.
Тази вечер това не идва от мен - онази част, която беше бърза и не можеше да стои на едно място и много се смееше и много плачеше, тези месеци- два, три, някъде изчезна.
Най не обичам вечерите, когато имам мъгла в главата - като захарен памук и много лепкава.

Та стига.

(В мен има нещо от котките - обаче май са само очите. Иначе съм безнадеждно НЕграциозна
в сравнение с тях - и в движенията и в чувствата.
Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го причини.)