...

И ако в вярно, че любовта е звук, тогава не искам да ги чувам онези песни и да виждам, че някои друг също ги е открил и ги слуша ли, слуша, слуша.

Защото в този случаи са си мои и на нея не ги давам. И не ми пука колко време е минало и колко още ще има. Тези зимни дни имам нужда от всяко нещо, което ме кара да чувствам. И ако в момента гневът е това, което ме буди, значи ще е той. Не гняв към някого определено, по- скоро към мен, каквато бях и на каквото вярвах и малко тъга, че вече ме няма.

И целият бяс, които се крие в очите, ме кара да искам да викам, да искам да усещам пак и пак толкова силно да ме интересува всяко малко нещо, да си намирам нови теми за разговори, нови групи, нови места, нови хора, ново аз и после нищо.

Дни и дни затъмнение, нощи и нощи светлини и пътища и хаос и ...

Не говоря твоя език,
не говоря ничий език,
освен този на вятъра,
защото той вече нищо не значи,
а само фучи и вие
и бута тревите
последните листа и светлината,
която идва от моя прозорец
и се разлива по улицата
по ръцете ми
в очите ми
и се мъчи
чрез мен да говори с теб
само че
аз не искам да те знам
не искам да те има
и с удоволствие бих ти ударила
шамара на последната вечер
само че вече има ли смисъл
да се връщаме там –
всичко е студено и толкова празно,
колкото думите,
които оформяха твоите устни
и се вливаха в моето тяло –
нищо от тях не стигна истински до мен
нищо от историята на високото ти момиче
и странните й очи
нищо от ритъма на песента й
нищо от дъха й –
все така ми се иска да съм другата,
та някой ден да я смачкам
и забравя
в някоя топла страна,
та никога да не поиска да се върне
и да ме остави сама
с вятъра
в мен.

Без теб.